— Старши сержант Дотерман, това е майор Кастило.
Дотерман козирува.
— Полковникът ми е разказвал много за вас, господине.
Подаде му безжични слушалки.
— Интеркомът е горе — обясни той и посочи едно копче. — Долу е радиостанцията на пилота.
Кастило огледа слушалките и си ги сложи.
— Гласово активиране — уточни Дотерман.
Кастило духна в малкия микрофон, след това кимна, за да покаже, че разбира и че устройството работи.
Обвитият в американско знаме ковчег на Дж. Уинслоу Мастърсън, качен на раменете на гвардейците, бавно приближаваше рампата.
— Най-добре да се кача пръв, Чарли — каза Торине. — Дотерман ще ми каже, когато всички са на борда.
— Слушам, господине — отвърнаха почти едновременно Кастило и Дотерман.
Почетната гвардия бавно пристъпваше към рампата с ковчега.
Дотерман ги последва вътре, за да провери дали ковчегът е поставен където трябва и завързан. Кастило остана да гледа и забеляза, че го поставят пред ковчега на щаб-сержант Маркъм. Реши, че сигурно ще свалят първо Мастърсън.
— Как е специален агент Шнайдер? — попита посланик Силвио и гласът му стресна Кастило.
Когато се обърна, той видя госпожа Силвио, Алекс Дарби и още една жена, вероятно госпожа Дарби, застанали край рампата.
— Беше будна, когато тръгнах от болницата. Обездвижили са челюстта й.
Посланикът представи госпожа Дарби, след това каза:
— Ако нямаш нищо против, съпругата ми и госпожа Дарби ще отидат в болницата, за да не е сама.
— Чудесна идея. Благодаря ви — отвърна Кастило и внезапно му хрумна нещо. — Къде е Сантини?
Дарби посочи.
Тони Сантини, стиснал пушка М–16 като ловец, бе застанал на стъпенката на жълт пожарен автомобил.
Когато видя, че Кастило гледа към него, му махна с ръка.
— Алекс — заговори Чарли, след като помаха на Тони, — благодари му и му кажи, че ще му се обадя.
— Ще кажем на семейство Мастърсън довиждане и тръгваме — каза посланик Силвио.
Кастило кимна.
Щом влязоха, лейтенантът от гвардията тръгна надолу по рампата към Кастило и отдаде чест.
— Добро утро, лейтенант — поздрави Кастило. — Това беше добре. И в катедралата, и тук.
— Благодаря ви, господине — отвърна лейтенантът, след това подаде на Чарли панделка със златен медал.
— Великият кръст на Освободителя на господин Мастърсън. Позволих си да го сваля от знамето, господине.
— Браво, лейтенант. Благодаря. Нямаше ли кутия?
— Поне аз не видях, господине.
Кастило се огледа, за да е сигурен, че никой не ги наблюдава, след това пъхна медала в джоба на панталона си.
— Ще се погрижа госпожа Мастърсън да го получи. Благодаря.
— Господине! — Сержантът козирува отново и слезе от рампата.
Кастило остана загледан след него. „Разликата между мен и този шантав млад офицер е, че когато излязох, вече бях възпитаник — както генерал Нейлър се изразява «под вредното влияние» — на генерал Брус Дж. Макнаб, бях успял да попия част от презрението му към лъскавите униформи в армията и да повярвам, че най-важното е да си свършиш работата и да опазиш хората си, а ако някое правило вземе да ти се пречка, просто го пращаш по дяволите.“
Посланик Силвио, Алекс Дарби и съпругите им излязоха навън.
Дарби подаде мълчаливо ръка, а след като и съпругите сториха същото, понечи да им помогне да слязат. Посланик Силвио също протегна ръка.
— Нали пак ще се видим? — попита той.
— Да, господине, сигурен съм, че ще се видим — отвърна Кастило и си спомни нещо. — Вече няма да ми е необходим, господине — каза той.
Извади деветмилиметровия „Берета“, извади патрона от цевта и го подаде на посланика, който с едно движение го втъкна под колана си.
—
След това докосна Кастило по рамото и слезе бързо по рампата. Незабавно след това командосите дотичаха и се качиха. Щом и последният влезе вътре, моторите забучаха и рампата започна да се вдига.
Кастило видя старши сержант Дотерман на пулта за управление на рампата и в следващия момент чу гласа му в слушалките.
— Всички са на борда, полковник, затварям вратата.
— Ясно — прозвуча гласът на Торине. — Стартирам номер три.
Пет секунди по-късно Дотерман докладва:
— Всичко е затворено, полковник.
— Ясно. Стартирам номер две.
Кастило погледна Дотерман.
Дотерман му се усмихна и го подкани да влезе пръв. Кастило отвърна на усмивката.
„Сега трябва да дам на госпожа Мастърсън медала на съпруга й.
Майната й. Точно сега нямам желание да я виждам.“
Кастило се отпусна на най-близката седалка до един от командосите и стегна колана. След това нагласи слушалките на вълните на радиостанцията.
— „Езейза“, американски „Еър Форс нула три осем едно“ — прозвуча гласът на Торине. — Готов за рулиране.
Десет секунди по-късно „Глоубмастър III“ потегли.
Още набираха височина, когато Кастило разкопча колана и се отправи напред. Спря, извади Великия кръст на Освободителя, сгъна копринената панделка и се приближи към госпожа Елизабет Мастърсън.
— Госпожо Мастърсън — започна той и протегна ръка. — Офицерът от гвардията е свалил медала от знамето и ме помоли да ви го предам.
Тя го взе, остана загледана в отличието, след това тихо каза:
— Благодаря ви.
Пусна медала в чантата си.
Когато вдигна глава отново, Кастило бе тръгнал назад.
— Господин Кастило — повика го тя.
Той спря. Когато разбра, че той няма намерение да се върне при нея, жената разкопча колана и тръгна към него.
— Исках да ви благодаря за всичко, което направихте — започна тя. — И да ви кажа, че искрено съжалявам за госпожица Шнайдер и за щаб-сержанта.
Кастило не отговори. Погледът му премина през нея, докато си повтаряше да не се поддава на огорчението. Когато я погледна отново, сцената на надупченото от куршуми беемве отново изплува в главата му.
— Името му беше Роджър Маркъм. Щаб-сержант Роджър Маркъм, госпожо Мастърсън. Беше на двайсет години. По моя преценка бе изключително приятен млад човек, който щеше да е все още жив, а специален агент Шнайдер нямаше да е в болница с три огнестрелни рани — и обездвижена челюст, — ако вие бяхте
