знаеше кога ще ги види отново. Изобщо не ги показаха. От хеликоптер бяха успели да снимат конвоя, докато пътуваше по магистралата към летище „Езейза“. Уж в него пътувало семейство Мастърсън, но бе много възможно да е журналистическа измислица, а и в трите огромни джипа не се виждаше абсолютно нищо.
Зърна ги бегло на пистата, очевидно снимани с камера някъде отдалече, докато се качваха на огромен самолет на американските Военновъздушни сили, но десетките тежко въоръжени американски войници ги вкараха така припряно, че не можа да ги огледа.
На Жан-Пол Бертран сцената се стори възмутителна, ала не се изненада. Това бе поредната проява на американска арогантност. Дипломатичният подход — използваше израза правилно — бе да изпратят американски граждански самолет да прибере тялото на Джак и семейството му, а не грамаден военен самолет в защитни цветове, който със сигурност е кацал из Ирак и Афганистан или на някое друго място, където американците се налагат, без да се съобразяват с волята на Обединените нации. Ако наистина се е налагало да се „осигури безопасността им“, което е истинска обида за аржентинците, поне да го бяха сторили по-дискретно. Цивилна охрана със скрити под дрехите оръжия щеше да е напълно подходяща, за разлика от тежко въоръжените войници.
Жан-Пол се поправи. „Това не са войници. Като ги гледам тези смешни шапки, боднати накриво от едната страна, също като на австралийците, това са специални части на Военновъздушните сили. Как им казваха? Не бяха ли командоси?
Не че аржентинците знаят какви са.
В момента виждат тежко въоръжени
Тези американци, никога ли няма да им дойде умът в главите?
Много малко вероятно.
Виждал съм подобни прояви на наглост безброй пъти досега.
Разликата сега е, че не се срамувам от арогантността на сънародниците си американци, защото вече съм Жан-Пол Бертран, ливански гражданин, който има право да пребивава колкото пожелае в Уругвай.“
През следващите няколко минути не се случи нищо интересно. Показваха повторно кадри от катедралата, как конвоят пътува към летището, кратките кадри на сестра му и децата, докато ги тъпчат в самолета, затова Жан-Пол стана, за да отиде до тоалетната, ала в същия момент показаха втори конвой.
Въпросният конвой, обяви със задгробен глас репортерът, пренасял останките на Дж. Уинслоу Мастърсън, посмъртно награден с аржентинския Велик кръст на Освободителя.
Жан-Пол седна отново и зачака конвоят да стигне до летището. Пропуснаха го безпрепятствено през строго охранявана порта на пистата, където чакаше огромният самолет.
Войниците — той отново се поправи — въоръжените с автомати командоси — бяха обградили самолета, сякаш се канеха да го бранят от иракски терористи, които щяха всеки момент да се опитат да го превземат.
Появиха се още войници. Тези поне бяха истински войници, облечени в униформи. Някои се подредиха край задната рампа на самолета и шестима приближиха до задната част на един от автомобилите и отвориха вратата, за да извадят обвития с американско знаме ковчег.
Щом го изтеглиха, го повдигнаха на раменете си и със стегнати бавни крачки го понесоха към самолета.
Командосите отдадоха чест.
От автомобилите излязоха още хора. Жан-Пол нямаше представа кои са. Качиха се в самолета. След около минута излязоха двама мъже и две жени. Следваха ги осем или десет човека — включително и двама морски пехотинци — в униформи. Отправиха се към „Юконите“. Останалите войници и командосите се качиха по рампата и хлътнаха в самолета.
Четиримата, които слязоха, останаха да гледат как рампата се затваря, след това се качиха в колите.
Огромният самолет започна да рулира.
Жан-Пол Бертран гледа, докато самолетът стигна края на пистата и се отдели от земята.
След това отиде в тоалетната.
(ТРИ)
Международно летище „Министър Пиастрини де Езейза“
Буенос Айрес, Аржентина
11:10, 25 юли 5005
Полковник Джейкъб Торине от американските Военновъздушни сили в авиаторски гащеризон бе застанал на пистата до отворената рампа на „Глоубмастър III“, когато пристигна първият конвой.
Отдаде чест, когато госпожа Мастърсън и децата й, заобиколени от охраната, доближиха рампата.
— Казвам се Торине, госпожо Мастърсън. Аз съм вашият пилот. Последвайте ме, ако обичате.
Тя му се усмихна, ала не каза нищо.
Той ги поведе към огромната товарна част на самолета, покрай завързания ковчег на щаб-сержант Роджър Маркъм. Морският пехотинец сержант, застанал край главата на ковчега, издаде тиха команда и заедно с втория при краката отдадоха чест.
Торине поведе семейство Мастърсън по стъпалата към салона зад пилотската кабина. Тук имаше места за втори екипаж — две редици, общо осем, които се превръщаха в легла, ако се махнеше облегалката за ръка по средата.
Торине настани семейство Мастърсън на първия ред, откъдето децата можеха да виждат кабината на пилота, показа им къде са тоалетните и им предложи кафе или кока-кола. Никой не пожела.
— Ще се върна след малко — обясни той. — Веднага щом всички се качат.
Госпожа Мастърсън кимна, усмихна се насила, ала не каза нищо.
Торине се върна при рампата, където го чакаше сивокос старши сержант ВВС.
— Как върви? — попита Торине.
— Имаме бонус — отвърна той. — Доставили са ни вино с обяда и вечерята.
— Което, ти, разбира се, си отказал с огромна благодарност, защото знаеш, че алкохолът на борда на американските Военновъздушни сили е строго забранен.
Старши сержантът се разсмя.
— Хубава храна — отвърна той. — Пиле и макарони за обяд, филе миньон и варена сьомга за вечеря. При това ни излезе евтино.
— Слушалките?
Старши сержанта му подаде безжични слушалки.
— Благодаря — отвърна Торине.
Старши сержантът посочи терминала. Втори конвой от „Юкони“ и охранителни автомобили приближаваше „Глоубмастъра“.
К. Г. Кастило слезе от беемвето на посолството и тръгна към рампата. Морски ефрейтор се приближи до багажника и извади багаж, след това последва Кастило към рампата.
— Остави багажа вътре, ефрейтор, след това сядай — нареди Кастило и се обърна към Торине. — Добро утро, господине.
— Как е тя, Чарли?
— Обездвижили са й челюстта — обясни Кастило. — Беше будна и в сравнително добро състояние, когато я оставих.
Торине поклати съчувствено глава.
— Преди пет минути разговарях с подполковник Нюли. Увери ме, че на „Гълфстрийм“ има всичко необходимо за прекарването на болен, и трийсет минути след като му съобщим, ще бъде готов за излитане.
— Благодаря.
