Джак Бритън бе застанал до него с чаша кафе в ръка. Кастило пое чашата.
— Колко е часът? — попита той.
— Девет без петнайсет — отвърна Бритън. — Време е да си смениш ризата, да се обръснеш и да вървиш в катедралата.
— Мили боже! Трябваше да бъда в „Сан Исидро“. Защо, по дяволите, не ме събуди?
— В „Сан Исидро“, Чарли, щеше само да се пречкаш — отвърна Бритън. — Говорих със Сантини. Той ми каза да те оставя да поспиш.
Кастило скочи и блъсна пластмасовия стол.
— В банята има електрическа самобръсначка и чиста риза — обясни Джак, преди да излезе от стаята.
Кастило погледна Бети.
Очите й бяха отворени, тя бе бледа, но сивият оттенък вече го нямаше.
— Здравей, сладурче.
Бети изръмжа нещо, което сигурно означаваше „Здрасти“.
— Как си?
Тя изви очи, след това докосна превръзките на лицето си, изръмжа отново и той чак след малко разбра, че тя се опитва да му каже, че не може да говори.
— Миличка, ще се оправиш.
Бети посочи стола и отново изръмжа. Когато усети, че той не разбира, тя повтори ръмженето.
— Хъркам ли? — попита той.
Тя кимна.
— Обичам те — отвърна Чарли.
Бети кимна.
Той се наведе и много нежно я целуна по устните.
Последва ново ръмжене, този път по-лесно за превод:
— Виенски шницел.
— Уцелили са те на три места — обясни Кастило. — Но ще се оправиш. Или утре, или вдругиден заминаваш за Филаделфия на „Гълфстрийма“. Джак ще бъде с теб.
Тя кимна, след това отново изръмжа.
— Роджър?
— Той загина, миличка. Не е усетил нищо.
По бузите й потекоха сълзи и попиха в превръзките. Бети посочи себе си, след това показа, че е стреляла, и изръмжа пак:
— Уцелих ли мръсниците?
Той поклати глава.
— По дяволите — прозвуча следващото ръмжене.
— Налага се да замина със семейство Мастърсън — обясни Чарли.
Тя кимна.
— Никак не ми се иска да те оставям.
Тя кимна отново, след това направи някакъв знак, а след малко той разбра, че се опитва да му покаже бръснене.
„Казва ми да вървя да се обръсна.“
Кимна и влезе в банята. Тъкмо се канеше да затвори вратата, когато Бети издаде някакъв звук и той бързо се обърна към нея.
Тя поклати глава и посочи очите си.
Той кимна, защото не бе сигурен как ще прозвучи гласът му. През всичкото време, докато се бръснеше, тя го наблюдаваше в огледалото.
Когато приключи, си смени ризата, приближи се до леглото и прокара пръсти по челото й.
Тя сви ръка в юмрук с протегнат палец.
— О, Господи! — въздъхна тихо той.
Бети посочи вратата.
Той я целуна отново, след това се обърна и бързо излезе.
ХI.
(ЕДНО)
Катедрала „Метрополитана“
„Плаца де Майо“
Буенос Айрес, Аржентина
09:40, 25 юли 2005
Когато конвоят от три коли, придружаващ Кастило и ефрейтор Лестър Брадли — най-отпред автомобил на ДРУ, беемвето на посолството, следвано от още една кола на ДРУ — приближи задната част на катедралата, Кастило видя, че наоколо има кордон от Националната жандармерия в кафявите им униформи, всички до един въоръжени с автомати.
Когато двамата с Брадли слязоха от беемвето и тръгнаха към страничния вход, ги спряха и едва след като майор Керина арогантно размаха документите си, майорът от жандармерията ги пусна да минат.
В коридора пред вратата бяха застанали униформени ченгета от федералната полиция и мъже в цивилно облекло, за които Кастило реши, че са агенти на ДРУ. Те охраняваха вратата към мястото, където седяха семейство Мастърсън.
Следван неотлъчно от Брадли, той влезе. Погледът му попадна на ковчега на Мастърсън, покрит с американското знаме. В двата края се бяха изправили войници, по един аржентинец и един американец, подпрели пушки на пода.
Отпред бяха насядали хора, очевидно видни аржентинци. На първия ред бяха оставени четири свободни места, което означаваше, че президентът, външният министър и съпругите им — или други двама от правителството — все още не са пристигнали.
Полковник Алехандро Джелини от ДРУ бе застанал от едната страна на нишата, заедно с едър мустакат мъж, за когото Кастило предположи, че също е от ДРУ. Джелини срещна погледа на Кастило, ала нито кимна, нито показа, че го познава.
Чарли отново погледна неподвижно застаналите в двата края на ковчега войници. Аржентинците бяха в парадни униформи, които изглеждаха така, сякаш бяха останали от първата половина на деветнайсети век. Бяха с черни копринени шапки и въоръжени с „Маузер“, хромирания модел 98. Американците също бяха в парадни униформи с бели кобури. Стискаха хромирани пушки М–14 с хромирани щикове. Американската армия бе спряла да използва М–14 по време на войната във Виетнам. Затова пък М–16, с които ги бяха сменили, нямаха старото гвардейско очарование.
Кастило си помисли с неприязън, че каквато и да е била службата им, преди да ги разпределят в Трета пехота — ако можеше да съди по отличията, блеснали по туниките им, бяха станали свидетели на изстрели, изстреляни в моменти на гняв, — в момента не бяха нищо повече от актьори.
Обърна се и за пръв път видя старши лейтенант в колосана гвардейска униформа, застанал стегнато, почти като на парад, в един ъгъл на нишата.
„Тази барета прилича на изпомачканите барети на испанската гвардия. Какво я е направил? Да не би да я е киснал във восък?
Нито е зелена, нито е с цвета на кожата като на рейнджърите. Всеки, който мине основното обучение, носи каквото има подръка, и то заради онази тъпа идея на Генералния щаб, че щом сложиш барета на главата на войника, той веднага се превръща във воин.“
Лейтенантът погледна Кастило, ала нито кимна, нито му се усмихна.
„Всички медали, дето блестят на гърдите му, показват, че е бил някъде си. Да не забравя значката на
