— Слава богу!
— Вината е моя. Когато агент Шнайдер е била ранена, е пътувала с моята кола от мястото, където е била на пост — къщата на семейство Мастърсън — към един бар, наречен „Канзас“, където гаджето й я чакаше. По всяка вероятност мръсниците, които са очистили Мастърсън, са нападнали въпросния автомобил с надеждата да попаднат на мен, но не се получило. Наврели дулото на автомата през прозореца и изпразнили пълнителя. Гръмнали шофьора, изключително мило момче на двайсет години, морски пехотинец, щаб-сержант Роджър Маркъм, като са му пръснали главата и междувременно са улучили Бети три пъти.
— Значи не са успели да ликвидират гаджето? — попита Фернандо. — Кой е той, по дяволите?
Кастило не отговори. След секунда Фернандо разбра.
— Не може да бъде! Кога се случи?
— Снощи. Малко след като пристигна.
— Ами! — възкликна Фернандо. — Значи си бил доста зает. — Замълча за момент, след това продължи: — С какво да помогна? Я преди това ми кажи ти как си. Кой ти пази гърба?
— Имам бодигард пехотинец — отвърна Кастило. — И Рикардо, и Джак Бритън — нали го помниш?
— Черното ченге под прикритие от Филаделфия ли?
— Да. Рикардо и Джак пазят Бети. Утре, най-късно вдругиден, ще я кача на самолет за Филаделфия. Ще се наложи да й се направи нова операция на лицето и челюстта. Дадоха ми името на най-добрия лекар. Работи в университетската болница на Пенсилвания.
— Гринго, не я качвай на граждански полет. Ако утре сутринта взема „Лиъра“…
— Сетих се за „Лиъра“. Ще ти се наложи да зареждаш поне два пъти.
— И какво от това?
— „Гълфстрийм“ на Военновъздушните сили ще стигне до Филаделфия само с едно презареждане. Освен това има болнична конфигурация. Ако искаш, изпрати „Лиъра“ във военновъздушна база „Кислър“ в Мисисипи.
— Защо пък там?
— Защото там ще откарам тялото на Мастърсън, жена му и децата. После ще ми трябва бърз превоз.
— Добре.
— Излитаме от Буенос Айрес най-късно утре на обяд, местно време. Ще пътуваме с „Глоубмастър“, което означава, че пътят ще е около десет часа. Разликата е два часа, така че ще кацнем някъде към осем, осем и половина утре вечер.
— Ще те чакам.
— Казах да изпратиш „Лиъра“.
— А аз отговорих, че ще те чакам. Има ли нещо друго, гринго?
— Нали не ми казваш така, когато децата слушат?
Фернандо се изсмя.
— Ще се моля за момичето ти, гринго.
— И
— Пази си гърба.
Кастило стана от пода, изправи се до леглото и остана загледан в специален агент Шнайдер. След това опря гръб на стената, плъзна се надолу и набра друг номер.
Специален агент Том Макгайър от американските
— Четири-нула-седем-седем.
— Ти ли си, Чарли?
— Да.
— Как е Шнайдер?
— Току-що излезе от операционната. Ще се оправи. Само че е лошо ранена. Щом разрешат да пътува — или утре, или на следващия ден, — ще я изпратя във Филаделфия. На „Гълфстрийм“ на Военновъздушните сили. Това е едно от нещата, заради които са обаждам.
— Преди да ми разкажеш всичко, кажи ти как си.
— Добре.
— Какво да направя за теб?
— Можеш ли да уредиш някой да посрещне самолета? Хирургът, който я оперира…
— Чарли. Тя е от Тайните служби. Ние се грижим за нашите хора. — Той замълча, след това попита предпазливо: — Нали не я връщаш сама?
— Джак Бритън ще бъде с нея. Има и лекар, и сестра. Хирургът, който я оперира, има цяла папка с рентгенови снимки, предписани лекарства и разни такива. Ще я дам на Джак. Искам да съм сигурен, че няма да има проблем…
— На летището ще има хора. Ще направят необходимото. Накарай пилота да прати съобщение веднага щом влезе на американска територия. Става ли?
— Дадоха ми името на един лекар от университетската болница на Пенсилвания и ми казаха, че бил много добър.
— Как се казва? Ще го проверя.
— Уилям Райгър.
— Шнайдер от какво има нужда?
— Деветмилиметров куршум беше заседнал в челюстта. Има и още два в тялото. Проблемът обаче е челюстта. Запиши си.
— Готов съм.
— Специалист по лицево-челюстна хирургия.
— Записах. Нещо друго?
— Пластичен хирург и ортодонт — добави Кастило.
— Ще ги има.
— Благодаря.
— Какво стана, Чарли? Разбрахме само, че е била простреляна, а шофьорът е бил убит.
— Устроили са засада на колата ми… — В главата му прозвуча предупреждението на Джак Бритън: „Страхувам се, че ако продължаваш в този дух и повтаряш пред всеки «вината е моя», някой важен ще те чуе и ще те отстранят.“ Кастило замълча.
— И какво? — настоя Макгайър.
Кастило разказа само най-основното.
— Спрели на едно кръгово близо до дома на Мастърсън. Някой накарал шофьора да свали прозореца, пъхнал автомат „Мадсън“ и изпразнил пълнителя. Шофьорът, щаб-сержант от морската пехота, казваше се Маркъм, е улучен с два куршума в главата, докато се е опитал да даде на заден. Лекарят смята, че Шнайдер е била улучена от рикошети в бронираните стъкла.
„Казах ли го достатъчно професионално и безпристрастно? Дали Макгайър ще се усети?“
— Казваш, че се е случило в автомобила ти. Да не би да се опитваш да ми кажеш, че ти си бил целта?
— Не знам, Том.
— Едва ли става въпрос за „Дай сега да очистим един американец.“ Не е това. Очевидно тези хора са професионалисти. Защо да рискуват всичко, само и само да ликвидират един агент на Тайните служби? Освен ако, първо, не са очаквали ти да си в колата и, второ, да са знаели, че не си просто агент на Тайните служби, а президентски агент. В такъв случай попадаш в същата категория като Мастърсън — достатъчно важен човек, който да бъде убит, независимо от причината.
— Тогава пак да се върнем на въпроса защо са убили Мастърсън. Защо не са убили госпожа Мастърсън, когато са имали шанс да го сторят?
Макгайър не отговори веднага, след това подхвърли подигравателно:
— Ако те интересува мнението на един застаряващ, оплешивяващ, но въпреки това врял и кипял агент от Тайните служби, държа да ти кажа, че има нещо гнило в Дания. Много ми се иска да разбера какво е
