Заложникът

Яката сестра се беше настанила удобно на сгъваемия метален стол до прозореца. Беше качила крака на огромния кош за боклук и четеше списание с краля на Испания на корицата. Нещо като кухненски таймер тиктакаше на перваза на прозореца.

„Предполагам, че щом звънне, ще провери как е Бети.“

Кастило се приближи до леглото и погледна Бети. След няколко минути нежно постави пръсти на китката й точно над иглата, бодната в горната част на ръката й, за да влива някаква течност във вените й.

Чарли бе все още вътре, когато ефрейтор Брадли влезе безшумно в стаята и се извини шепнешком, че се е забавил толкова време.

След това започна да търси контакт, за да включи зарядното. Откри един до нощното шкафче, включи зарядното и го свърза с мобилния на Кастило.

— Готово, господине — обяви той.

— Браво на теб — Кастило веднага посегна към мобилния.

Кабелът не беше достатъчно дълъг, за да говори изправен.

Настани се по-близо до нощното шкафче и набра дълъг номер, който знаеше наизуст.

От другата страна не се обадиха веднага и той реши, че в Сан Антонио е седем — време за вечеря — и децата вдигат толкова много шум или че новият шеф на Каза Лопес гледа „О’Райли“ по канал „Фокс“ и не иска никой да го безпокои. Накрая нетърпелив глас изсъска:

— Какво?

— Дон Фернандо?

— Si.

— Обажда се дон Карлос.

Кастило чу тежката отчаяна въздишка на Фернандо Лопес. След това Фернандо заговори:

— Чудех се кога ще благоволиш да се обадиш, гринго. Дават ви по всички телевизии.

— Моля?

— „Нашият специален пратеник в Буенос Айрес предава на живо. Аржентинците се редят търпеливо на дълги опашки пред националната катедрала, за да отдадат последна почит на Дж. Уинслоу Мастърсън…“

— Господи!

— И тъй като ти си шефът на целия цирк там, държа да ти кажа, че цял ден висим пред телевизора, само и само да зърнем чичо гринго.

Кастило чу два женски гласа. Единият предупреди:

— Не говори така пред децата, за бога!

Чарли позна гласа на Мария, съпругата на Фернандо. Вторият извика:

— Фернандо! — Жената звучеше раздразнена и тъжна. Кастило позна и този глас. Беше баба му — също и баба на Фернандо — доня Алисия Кастило.

— Докато излизаш от стаята, за да не чуе Abuela разговора, помисли внимателно над следното: споменава ли се името ми, или определението „президентски агент“, пуснали ли са снимката ми по телевизията?

Чарли чу оправданието на Фернандо.

— Нищо не чувам. Ще говоря от библиотеката.

След малко Фернандо се бе преместил.

— Казвай.

— Ти отговори на проклетия въпрос.

— Не.

— Как тогава разбра, дяволите да те вземат, че съм шефът?

Фернандо се поколеба, колкото Кастило сам да се сети за отговора.

— Ще му пръсна главата на онзи бъбрив негодник.

— Спокойно, гринго — опита се да го успокои Фернандо.

— Майната ти.

— Когато приключиш с нервните изблици, ми кажи.

— За бога, та той е федерален агент! Не би трябвало да дрънка за щяло и не щяло!

— Първо, агент е на Агенцията за борба с наркотиците.

— Пет пари не давам.

— Отначало Рикардо искаше да стане пилот. Също като героите на фамилията, Хорхе Кастило и сина му Карлос. Само че не успя да мине през цедката на медицинската комисия и реши да стане обикновен офицер от армията, също като мен. След като и там медицинската комисия не го одобри, той реши, че има и по- добър начин да служи на родината си, като постъпи в Агенцията за борба с наркотиците. На тях им трябваше колежанин, който да говори испански.

— Ти май доста знаеш за негодника.

— Естествено, че знам.

— Това пък какво трябва да означава?

— Ти май не знаеш, а? — попита Фернандо, неспособен да повярва.

— Какво трябва да знам, за бога?

— Ако проявяваше елементарен интерес към семейството си, Карлос, може би щеше да знаеш.

„Фернандо ми казва Карлос само когато е вбесен.“

— Хайде казвай.

— Abuela е кръстница на Рикардо.

— Нямах представа.

— Естествено, че нямаше. Когато майката на Рикардо почина, той беше на тринайсет… Ти на колко беше, когато майка ти почина?

— На дванайсет.

— Познай от три пъти, гринго, коя мила стара дама си спомни и прие напълно сериозно задълженията на кръстница и отгледа Рикардо Солес?

— Не знаех — призна тихо Кастило. — А и той не каза нищо.

— Та стана така, че Abuela се обади на Рикардо — да те светна, гринго, че има едно изобретение, наречено телефон, което хората използват, за да кажат: „Здрасти, как си?“, а не само когато са го закъсали или искат нещо — и той отвърна: „Здравей, доня Алисия, познай кой е шеф на разследването на убийството на Джак Пачката и защитава семейството му?“ Може да не го е казал точно по този начин, но е било в този смисъл. Та нашата Abuela, на която устата й не спира, ме повика и ми каза: „Слушай, Фернандо, ти знаещ ли кой е шеф…“

— Добре де, добре. Съжалявам. Не знаех.

— И така, цялото семейство се настани пред телевизора с надеждата да види — как те наричаше Ото? — „блудния син“ в действие.

Кастило не отговори.

— Кажи, гринго, какво си я забъркал този път? С какво може да ти помогне семейството?

— Прав си — съгласи се Кастило.

— Да не би това да означава, че си голям негодник или че си в беда?

— И двете.

— В какво си се забъркал, гринго? — попита Фернандо. В гласа му прозвуча загриженост.

— В момента седя на пода в Немската болница. В леглото до мен е Бети Шнайдер…

— Какво? Тя пък какво търси в Аржентина?

— Току-що я изкараха от операционната, където извадиха три деветмилиметрови куршума от автомат „Мадсън“ от нея…

— Madre de Dios!

— Един от крака, един от челюстта и един от мястото, което лекарят евфемистично нарече „под корема“.

— Ще се оправи ли?

— Ще се оправи.