Заложникът

ченгетата.

— Нещо не те разбирам, Джак.

— При ченгетата, когато се случи нещо подобно — когато застрелят партньора ти или стане издънка, — не те пускат да припариш до разследването. Ти си емоционално свързан със случая. Страхувам се, че ако продължаваш в този дух и повтаряш пред всеки „Вината е моя“, някой важен ще те чуе и ще те отстранят. А това няма никак да ми хареса.

— Защо не?

— Защото единственият начин един новоизлюпен агент от Тайните служби да бъде допуснат да открие гадовете, които изпозастреляха Мастърсън, Маркъм и едва не видяха сметката на Бети, е ако ти го допуснеш. А на мен много ми се иска да пипнем тези изроди, Чарли.

В първия момент Чарли не успя да каже и дума. След това се овладя.

— Докато тази задача е поверена на мен, Джак, докато имам право на глас, ти ще бъдеш част от разследването.

— Ще продължиш, ако се стегнеш. Първо, не е нужно никой да знае за вас с Бети. Ще успееш ли да накараш полковника от Военновъздушните сили да си държи езика зад зъбите?

— Да.

— Добре. В хотелската ти стая бяхме само четиримата, а Маркъм е мъртъв, така че ако пилотът си държи устата затворена, а ние с теб не се издадем, никой няма да разбере за вас с Бети.

— Не мога да се преструвам, Джак.

— Нали си голяма работа. Ще се преструваш.

Ефрейтор Брадли се върна в коридора.

Кастило докосна рамото на Бритън и влезе в стая 677.

Когато се върна от тоалетната, в стаята се бе изправил едър, добре облечен мъж, с гъсти, грижливо оформени мустаци, скръстил ръце.

Кастило се стресна, но бързо се овладя.

„Ако този тип нямаше работа тук, Бритън не би го оставил.

А каква работа може да има, освен ако на лекарите не са им раздали пистолети?

Следователно е някой от ДРУ. При това високопоставен.“

— Господине? — обърна се към него Кастило.

— Сеньор Кастило?

— Si.

— Аз съм полковник Алехандро Джелини от ДРУ, господин Кастило.

Кастило прекоси стаята и подаде ръка.

— Mucho gusto, mi coronel — поздрави Кастило.

— Току-що се видях с посланик Силвио, сеньор. Предадох му от името на президента искрените ни съболезнования за случилото се с агента от Тайните служби и сержанта пехотинец.

— Много любезно от страна на президента, mi coronel — отвърна Кастило.

— Посланик Силвио ми каза, че вие отговаряте за безопасността на сеньора Мастърсън и децата й, всъщност за всичко.

— Точно така — кимна Чарли.

— Дойдох, за да ви уверя лично, че всички средства, с които разполага ДРУ, ще бъдат използвани за осигуряване безопасността на сеньора Мастърсън и децата й, и, разбира се, на жената агент и вас, докато сте в Аржентина. Давам ви личната си гаранция, че подобно нещо повече няма да се случи.

— Mi coronel, много любезно, но искам да ви уведомя, че полковник Мунц прави всичко по силите си.

— Аз съм новият директор на ДРУ, сеньор, на мястото на полковник Мунц.

— Моля?

— Полковник Мунц бе освободен от длъжност, сеньор. Специална комисия ще разследва неуспешното изпълнение на задълженията му.

„Мама му стара!

Мунц е знаел, че ще се случи нещо подобно. Значи затова беше онова «Сбогом, Чарли», когато си тръгваше.

Тези мръсници са си търсили изкупителна жертва — трябвало е да стоварят вината върху някого; върху когото и да е, стига да не е някой бюрократ — и сега ще разкажат играта на Алфредо.

Мама му стара, гадна работа!“

— Mi coronel, ако комисията призовава свидетели, бих искал да се явя в негова защита.

— Моля да ме извините, сеньор Кастило, това е вътрешен въпрос на Аржентина.

„Май е най-добре да взема да млъкна. Все изтърсвам каквото не трябва.

Мама му стара!“

— Простете, полковник, но отстраняването на полковник Мунц е свързано със случилото се с американци, а аз като американски офицер бях натоварен да отговарям за безопасността им и най-добре мога да преценя дали полковник Мунц е изпълнявал качествено и отговорно задълженията си.

— Повтарям, господин Кастило, но това е вътрешен въпрос на Аржентина.

— Това е тъпо и гадно, mi colonel, можете да ме цитирате.

— Съжалявам, че приемате въпроса по този начин, сеньор — отвърна полковник Джелини. — Ако имате въпроси, хората ми ще се свържат с вас. Пожелавам ви приятна вечер, сеньор.

Той протегна ръка. Кастило остана загледан в него за момент, след това му обърна гръб.

„Това не беше много разумно, Чарли.

Майната му!“

Той чу затварянето на вратата, извади мобилния и натисна едно от копчетата за автоматично набиране. Посланик Силвио отговори на второто позвъняване.

— Силвио.

— Кастило се обажда, господине. Заместникът на полковник Мунц дойде да ми се представи.

— И при мен беше. Питах се дали е разумно да ти го изпращам.

— Не бих казал. Постъпили са гадно с Мунц.

Джак Мастърсън казваше, че му е трябвало много време, докато разбере аржентинците, ала най-накрая е успял. Каквото и да стане, то е грешка на някой друг. В този случай въпросният някой се оказва Мунц.

— Можем ли да направим нещо за Мунц?

— Мислех си да напишем писмо, в което изразяваме благодарността си към огромната помощ на Мунц, и да го пратим до вестниците. Само че това едва ли ще даде някакъв резултат.

— Защо да не даде? Мунц остава на улицата. А Господ е свидетел, че той направи всичко по силите си.

— По всяка вероятност няма да отпечатат писмото, а ако все пак го отпечатат, ще излезе, че norteamericanos се месят във вътрешните въпроси на Аржентина. След това ще започнат да ровят чия е вината за цялата работа, ще започнат да натякват, че не е трябвало да изпращаме Джак тук, след като сме били наясно колко е богат и вероятността да стане жертва на похитители е била огромна.

— Според мен случилото се няма нищо общо с отвличането — отвърна Кастило.

— Бедата е там, че нямаме представа с какво има общо — засече го посланикът. — Колко си недипломатичен, Чарли!

— Не толкова, колкото ми се иска да бъда — отвърна той. — Казах му, че съм готов да се явя като свидетел в защита на Мунц, а след като той два пъти повтори, че това е вътрешен въпрос, заявих, че цялата работа е тъпа и гадна. Той много добре знае, че е така. Казах му, ако желае, да ме цитира.

— Боже, как само ми се иска поне понякога да не съм ограничен от задълженията на дипломат — въздъхна Силвио. — Ти, разбира се, можеш да ме цитираш, но искам да ти кажа, че едва ли бих могъл да кажа нещо по-точно.

Чарли се разсмя.

— Благодаря ви, господине.