фоайето. Кочиан протегна бастуна към Тор, също като кавалерийски офицер, повел хората си в атака, и се отправи към него с енергична крачка. Кучето, стиснало вестника в уста, не се отделяше от издателя.
Старият спря на около два метра от Тор и без да сваля бастуна, заяви:
— Шандор, доколкото си спомням, ясно ти казах, че днес не се нуждая повече от услугите ти, и те пратих да се прибираш.
Някой по-слабохарактерен мъж би се смутил. Шандор Тор не трепна. Като млад бе служил известно време във Френския чуждестранен легион и след преживяното там никой не бе в състояние да го изплаши или смути.
Наведе се, както бе още в креслото, протегна ръка към главата на кучето, почеса го зад ушите и попита:
— Как си, Макс?
След това погледна Кочиан.
— Случвало се е да казвате едно, после друго, господин Кочиан.
— Днес не влиза в тези редки случаи — сгълча го Кочиан. Замълча, за да е сигурен, че шефът по сигурността е вникнал в думите му и добави: — След като така и така си тук, защо не ни закараш — на път към вас — до моста „Франц Йосиф“?
След тези думи, Кочиан се врътна на пети и закрачи бързо към входа. Макс затича, за да го настигне.
Тор се надигна от креслото и забърза след тях.
Още на първата крачка, Тор извади мобилен телефон от джоба на ризата си, натисна копчето за автоматично набиране и вдигна телефона към ухото си.
— Идва към колата — съобщи направо той. — Иска да го закараме до „Моста на свободата“. Вземи го от другата страна.
„Мостът на свободата“ над река Дунав бе възстановен по оригиналния мост от 1899 година, разрушен — както и всички останали мостове по Дунав — по време на ожесточените битки през Втората световна война. Кръстен бил на австро-унгарския император Франц Йосиф. Той бил първият възстановен мост, възможно най-точно копие на оригиналния, а след като бил завършен през 1946 година, го нарекли „Моста на свободата“.
Ерик Кочиан категорично отказваше да приеме новото име.
— След като името е допадало по някаква причина на комунистите, значи нещо не е наред — повтаряше той. — Франц Йосиф може и да е бил съвършен мръсник, но в сравнение с комунистите е истински светец.
Сребрист „Мерцедес S500“ чакаше пред самия вход на „Гелерт“.
В първия момент Шандор Тор се уплаши, че старецът е станал нетърпелив и е решил да тръгне пеша. След това чу как някой настойчиво натисна клаксона.
Тор заобиколи бързо автомобила отпред и се качи зад волана. Кочиан се бе настанил на седалката до шофьора. Макс се бе опънал отзад, все още стиснал вестника в уста.
— Къде, по дяволите, се замота? — сряза го Кочиан.
— Трябваше да отида до тоалетната.
— Не можа ли да отидеш по-рано? — натякна издателят.
От входа на „Гелерт“ до моста не бе далече, но ако Кочиан бе предпочел да тръгне пеша, трябваше да пресече улицата, успоредна на Дунав, където често минаваха коли.
Тор знаеше много добре, че старият не се притеснява за себе си, а за кучето. Един от предшествениците на Макс — а те бяха няколко, все същата порода, фландърско бувие, всички кръстени Макс — бе прегазен и издъхна на тази улица.
И в „Гелерт“, и в „Будапестер Ньое Тагес Цайтунг“ се шегуваха, че единственото живо същество, което старият обича, е проклетото куче, както и че единственото живо същество, способно да обича стария, е пак проклетото куче.
Шандор Тор знаеше, че не е така. Веднъж чу един от печатарите да повтаря смешката, стисна го за врата, приближи лицето му до вала на печатарската преса и му обеща следващия път, когато чуе подобни приказки, да го прекара през машината.
— Включи аварийните, когато спреш — нареди Кочиан, когато мерцедесът приближи моста. — Не слизай, аз мога и сам да сляза и да отворя на Макс. Предварително ти благодаря.
— Слушам, господин Кочиан.
— И хич недей да висиш тук, за да се убедиш за пореден път, че двамата с Макс сме напълно в състояние да пресечем моста и без твоята помощ. Върви си вкъщи.
— Слушам, господин Кочиан.
— А утре сутринта гледай поне веднъж да дойдеш навреме.
— Ще се постарая, господин Кочиан.
— Лека нощ, Шандор. Наспи се добре.
Тор наблюдаваше в огледалото за обратно виждане как Кочиан и кучето поеха по моста. Вече бе извадил мобилния телефон. Отново натисна копчето за автоматично набиране.
Ервин Ракоши чакаше на другия бряг на реката, когато мобилният започна да вибрира в джоба му и в слушалката се чу звън. Натисна едно от копчетата на телефона — бе програмирал апарата така, че да няма значение кое — и чу гласа на Тор.
— На моста са.
— Видях го, Шандор.
— Той ще ме наблюдава, затова се налага да тръгна по „Вамхаз корут“ чак до „Пипа“, за да направя обратен.
— Казах ти, Шандор, виждам го вече.
— Просто следвай указанията ми. Ще го поема, когато мине „Шохаш“.
— Имаш ли представа накъде е тръгнал?
— Абсолютно никаква.
Ерик Кочиан бе свикнал да извежда Макс на разходка, преди да си легне, което означаваше, че излизат от „Гелерт“ около единайсет и половина. Почти винаги минаваха по моста и почти винаги се отбиваха в някое кафене, бар или ресторант да пийнат и хапнат. Напоследък си бяха харесали „Кепиро“, тесен ресторант и бар, където свиреха много приятен джаз, предлагаха „Джак Даниелс“, а менюто допадаше на Макс, който обожаваше печена наденица.
Нямаше гаранция, че и тази вечер ще се отбият там, а ако Шандор Тор бе попитал стареца къде ще ходи, той или щеше да му се сопне, че изобщо не му влиза в работата, или щеше да го излъже.
Истината бе, че на Шандор Тор му влизаше в работата къде ходи старият и какво прави, за да може да го предпази от неприятности. Бе получил заповед да защитава Ерик Кочиан —
Когато прекоси моста, Тор видя тъмнозеления крайслер „Гранд Караван“ на Ервин Ракоши, паркиран в първата пресечка, за да може колегата му да вижда всичко, което става на моста. Той продължи по „Вамхаз корут“ и след две пресечки зави по „Пипа“. Заобиколи карето и подкара към „Шохаш“, паркира до тротоара зад микробус за доставки на половин пресечка от „Вамхаз корут“ и изключи фаровете.
Мобилният на Тор звънна.
— Вече е почти на „Шохаш“ — докладва Ракоши.
— Аз съм на петдесет метра от края на пресечката — изрече гласът на Тор в слушалката на Ракоши.
