— Не съм ти искал мнението, дяволите да те вземат, Шандор! Прави каквото ти е наредено! Измъкни ме оттук, преди да са се домъкнали полицаите.
Старият се сви от болка, докато се опитваше да се изправи.
Полицейска патрулка — фолксваген „Джета“ — се появи на моста. Спря до сребристия мерцедес и сержантът и шофьорът изскочиха.
— Какво се е случило? — попита сержантът.
— Този мъж и още двама други се опитаха да оберат господин Кочиан — обясни Тор.
— А вие кой сте?
— Шандор Тор, директор по сигурността в „Тагес Цайтунг“ — представи се Тор, докато се навеждаше да изправи Ерик Кочиан.
— Какво правите? — попита сержантът.
— Ще откарам господин Кочиан в болницата.
— Линейка вече е тръгнала насам.
— Не мога да чакам. Отведете този боклук в участъка и аз ще дойда там — разпореди се Тор.
Почти пренесе стареца в мерцедеса. Надяваше се сержантът да не му създава неприятности.
— Ще ви чакам в „Сент Янош Кораш“ — каза сержантът.
— Добре — съгласи се Тор.
Старият се намести на задната седалка. Макс се качи, скочи на седалката до него и започна да ближе лицето му.
Шандор затвори вратата и се качи зад волана.
— Първо закарай Макс при доктор Кинкс — нареди издателят.
— Първо отиваме в болницата. Аз ще се погрижа за Макс.
— И да не си гъкнал пред Ото Гьорнер, разбра ли ме?
Тор вече бе решил, че в мига, в който лекарите вкарат Кочиан в операционната на частна болница „Телки“, ще позвъни на Гьорнер.
— Не мога да го направя, господине. Все някога трябва да разбере.
— Аз ще му се обадя веднага щом мога. Ще му кажа, че съм паднал по стълбите. Спънал съм се в Макс и после съм се търкулнал по стълбите. Той ще повярва.
— Защо да не му казвам?
— Защото веднага ще започне да се пречка, за да хване гадовете, които ме простреляха.
— Знаете ли кои са?
— Досещам се. Знаят, че задавам неудобни въпроси. Просто искат да разберат какво знам за безобразията около
— Да ви отвлекат ли?
— Копелето на моста имаше спринцовка.
— Спринцовка ли? — повтаряше като папагал Тор.
— В джоба на сакото ми е — призна старият. — Когато стигнем в болницата, я вземи и я отнеси за анализ.
— Значи са щели да ви упоят.
— Започнаха да стрелят, след като двамата с Макс спипахме копелето на моста. За бога, Шандор, трябва да ти го напиша ли? Щяха да ме откарат някъде, за да разберат до какви доказателства съм се добрал. След като измъкнеха нужната информация, щяха да ме изхвърлят в Дунав.
— А къде са доказателствата?
— В апартамента ми.
— Къде в апартамента?
— Ако ти кажа, тогава ще знаеш — отвърна старият. — Сложил съм ги на сигурно място.
— Не искате ли да ми кажете?
— Не. Ти не можеш ли да караш по-бързо? Пред очите ми започва да се размазва.
След минутка Шандор погледна отново към задната седалка.
Издателят беше в безсъзнание. Макс бдеше над него и нежно ближеше лицето му, сякаш се опитваше да го събуди.
Шандор се обърна напред и си помисли:
Натисна друго копче за автоматично набиране на мобилния и се помоли отново да е уцелил правилното копче.
— Частна болница „Телки“.
— Карам ранен. Спешен случай. Изпратете екип отпред — нареди Тор.
Пет минути по-късно той спря мерцедеса пред спешното отделение на частна болница „Телки“. Пред вратата чакаха лекар и сестра с носилка.
Той помогна на лекаря да прехвърли стареца на носилката.
— Прострелян е — забеляза веднага лекарят.
— Знам — отвърна Тор.
Лекарят го погледна учудено, след това изтласка носилката навътре.
Тор спря кучето.
— Не можеш да влезеш, Макс — обясни той.
Макс понечи да тръгне след носилката, но се подчини, когато Тор го задържа.
Охранителят погледна часовника си. Беше два и двайсет и седем.
ДВЕ
В почти същия момент — Будапеща е четири часа напред от Уругвай — сержант Робърт Кенсингтън от
— Ще се оправите, полковник. Има мускулни разкъсвания, за които ще е необходимо време да заздравеят, ще ви боли зверски, когато се движите, дори когато дишате. Ако искате, мога още сега да извадя куршума.
— Предпочитам да го извадят в болницата — реши полковник Алфредо Мунц.
Доскоро Мунц бе директор на ДРУ1, което съчетаваше функциите на американските ЦРУ и ФБР.
В стаята-кабинет в просторната „голяма къща“ в имение „Шангри-Ла“ имаше и други мъже. Единият — набит, напълно плешив чернокож мъж на четирийсет и шест — лежеше сред локва от собствената си кръв близо до полковник Мунц, прострелян с деветмилиметрови куршуми в устата и челото. Това бе доктор Жан- Пол Лоримър, американски гражданин, дипломат в Организацията на обединените нации, изпратен на служба в Париж, който бе положил неимоверни усилия да си осигури втора самоличност в Уругвай като Жан-Пол Бертран, ливански търговец на антики.
Осемнайсет дни по-рано, на четиринайсети юли, доктор Жан-Пол Лоримър бе изчезнал от Париж. Седмица преди това сестра му, омъжена за Дж. Уинслоу Мастърсън, шеф на мисията в американското посолство в Буенос Айрес, Аржентина, бе отвлечена от паркинга зад ресторант в „Сан Исидро“, престижно предградие на Буенос Айрес.
Тъй като президентът на Съединените щати заподозря, че отвличането е дело на терористи, и тъй като искаше да разбере какво става, без да разчита на бюрократичната машина в Държавния департамент и разузнавателните канали, изпрати в аржентинската столица свой агент — офицер от армията, който
