Уилям Грифин
Ловците
26 юли 1777
„Необходимостта от осигуряване на добро разузнаване е очевидна и не се налага да се набляга допълнително на този въпрос“.
За тези които вече не са сред нас:
УИЛЯМ Е. КОЛБИ
Старши лейтенант от армията, който става първият директор на ЦРУ.
ААРОН БАНК
Старши лейтенант, който става полковник и родоначалник на Специалните части.
УИЛЯМ Р. КОРСЪН
Легендарен офицер от морското разузнаване, най-мразен от страна на КГБ и то не само защото е дал категоричната си оценка за тях.
За живите:
БИЛИ УО
Легендарен старши сержант от ВВС и Специалните части, който се пенсионира и тогава залавя небезизвестния Карлос Чакала.
РЕНЕ ДЖ. ДЕФОРНО
Старши лейтенант, който става легендарен офицер от американското контраразузнаване.
ДЖОН РАЙЦЕЛ
Офицер от армията и легенда в Специалните части, който е можел да сложи край на тероризма на заловения кораб „Ахиле Лауро“, но не е получил разрешение да го направи.
РАЛФ ПИТЪРС
Офицер от армейското разузнаване, написал най-добрият анализ срещу тероризма, който някога съм виждал.
И за новото поколение:
МАРК Л.
Старши офицер от разузнаването, който, въпреки младостта си, с всеки изминал ден все повече ми напомня за Бил Колби.
ФРАНК Л.
Легендарен офицер от военното разузнаване, който се пенсионира и сега върви по пътя на Били Уо.
НАШАТА НАЦИЯ ИМА ДЪЛГ КЪМ ТЕЗИ ПАТРИОТИ — ДЪЛГ, КОЙТО НИКОГА НЕ БИ МОГЛА ДА ИЗПЪЛНИ.
I
ЕДНО
Щом чу дискретния звън, оповестяващ пристигането на асансьора във фоайето на „Гелерт“, Шандор Тор, директор по сигурността в „Будапестер Нъое Тагес Цайтунг“, вдигна поглед от вестника — пръстите му бяха целите в мастило, тъй като броят бе току-що излязъл от печатницата — за да разбере кой ще слезе.
Никак не се учуди, когато видя Ерик Кочиан, изпълнителен директор и главен редактор на изданието. Първата спирка на първия камион, натоварен с новия брой на „Тагес Цайтунг“, бе „Гелерт“.
„
Тор бе едър, набит, петдесет и две годишен мъж, с гъста черна къдрава коса и пищни мустаци. Тъмносиният костюм умело прикриваше швейцарски „Сигармс Р228“ 9 мм, полуавтоматичен пистолет, който носеше в кобур ниско под талията.
На пръв поглед приличаше на преуспял бизнесмен, който ползва услугите на изключителен шивач, ала до Ерик Кочиан бледнееше. Току-що слезлият с асансьора издател бе облечен в кремав ленен костюм, бяла риза и бяла вратовръзка, прикрепена за яката с дискретна златна игла; меки бели кожени обувки и бяла сламена шапка — широката периферия килната небрежно наляво — стиснал под мишница бастун с месингова дръжка във формата на едрогърда жена.
До Кочиан пристъпваше едро куче. Животното приличаше на боксер, ала бе поне един път и половина — дори два пъти — по-едро от голям боксер, а сиво-черната му козина бе гъста и къдрава.
Кочиан се приближи до маса във фоайето, където бе оставена купчина вестници „Тагес Цайтунг“, взе внимателно най-горния брой — за да не изцапа грижливо направения маникюр — и огледа първата страница.
След това сгъна вестника и го подаде на кучето.
— Подръж го малко, Макс — помоли той. — Езикът ти и без това е вече черен.
Обърна се, подпря се с две ръце на бастуна и внимателно огледа фоайето на хотела.
Забеляза онзи, заради когото се оглеждаше — Шандор Тор — седнал на кресло в тъмен ъгъл на
