море достигаха чак до мъглявата далечина.
Една река криволичеше из равнината и при обраслия завой се показваше индиански лагер с бели палатки, червени одеяла и спокойно виещи се стълбове синкав дим.
В храстите по брега на реката лежаха скрити индианци, очакващи бизоните да дойдат на водопой. Тези ловци не гонеха плячката си. Те трябваше само да чакат и да избират най-хубавото месо, най-добрите кожи. Те убиваха не повече, отколкото можеха да употребят.
На брега на реката черните чудовища идваха на водопои. Мъжките, женските и малките пристигаха в безкрайно шествие. Близо до индианския лагер, където дърветата и храстите обграждаха водата, те вървяха предпазливо. Предпочитаха само откритите места. Но отделни животни минаваха близо до засадата и най- хубавите падаха жертва на смъртоносните стрели на червенокожите. Един млад, рунтав бик, с гладък кафяв косъм, великолепен в своята настъпваща зрелост, мина близо до главатаря на това ловджийско племе. Той се надигна от скривалището си. Беше сух, тъмен, висок и със здраво телосложение индианец, с остър поглед, отправен към плячката си. Той опъна лък така, както малцина индианци биха могли да го направят. Каменното острие на стрелата опря в лявата му ръка. Тогава отпусна стрелата. Като лъч светлина тя блесна във въздуха, улучи бика в плешката, забивайки се наполовина в месото. Животното измуча, без да прояви особено безпокойство. То се извърна и тръгна по същия път, по който бе дошло, само че все по-бавно и по- бавно. Главатарят го последва до края на гората. Бикът се спря, задиша тежко, свлече се на колене и се катурна настрана.
След ловците идваха индианките с оръжията си от камък и кост, за да одерат бизона, да нарежат на късове месото му и да го пренесат в лагера.
Главатарят се отдръпна под едно дърво, за да почине върху бизонова кожа. Оттатък белите планински върхове живееха неговите червенокожи врагове от едно омразно племе. Други грижи освен омразата към тези врагове той не познаваше. Неговите червени богове не можеха да му предскажат бъдещето. Бледоликият, който трябваше да прогони него и племето му в пустошта на безплодните хълмове, не беше още познат дори на сън. Гордият му и бодър ум никога не можеше да допусне, че докато са живи поколенията, ще изчезнат бизоните. Безбройни бяха те — като песъчинките по дъното на реката. Винаги са били безбройни и такива ще останат. Бизонът живееше, за да доставя храна, облекло и покрив на индианеца.
Една група бели яздеше уморено през голямата равнина столетия преди чудната прерия да падне под властта на Западните щати на Америка.
Тези бели пътници бяха испанските разузнавачи под командването на безстрашния Коронадо. Много от тях бяха на коне — яздеха арабски коне от най-чиста раса, от която произлезе мустангът на Запада. Но повечето вървяха пеша, носеха чудновато облекло, което не беше подходящ за трудния им поход. Носеха също и особени оръжия.
Според летописеца им Кастанеда те вече бяха изминали стотици мили през безкрайни равнини, през голите пясъчни пустини, в които не се намираше нито дърво, нито камък, а намерения по пътя говежди тор натрупваха на купчини като указание при връщането им. Те загубиха много коне и хора.
Навсякъде по пътя си из тези големи пясъчни и тревисти равнини испанците срещаха стада гърбави волове, така многобройни, както овцете в Испания. Но те не виждаха никакъв човек близо до тези животни. Уморените и заблудени пътници, полумъртви от глад, намираха в тези волове храната, от която тъй много се нуждаеха. Тяхното месо им даваше сили и кураж да преодолеят препятствия, каквито само кръстоносците биха могли да преодолеят. Кастанеда пише: „Тези волове имат големината и цвета на нашите бикове… На плешките си те имат руно от косми, по-гъсто на предната, отколкото на задната страна, а космите са като вълна. Имат конска грива на раменете си и твърде много вълна, дълга чак до коленете. Голям кичур от нея виси на челото им и те изглеждат, като че ли имат бради. Мъжкарите имат дълга опашка с голям кичур или сноп на края, така че приличат донякъде на лъв или на камила. Те се бият с рога и бягат бързо; настигат и убиват коня, когато са ядосани и раздразнени. Конете бягат от тях, било поради ужасния им вид, било защото не са виждали подобни животни. Изобщо те са грозни и диви животни на вид и по телосложение.“
Коронадо и Кастанеда със своя отряд безстрашни герои бяха първите бели, които видяха американските бизони.
II част
През юношеството си, преди и по време на ужасните години от Гражданската война, Том Доун постепенно беше обзет от изкушението, което съблазняваше толкова млади хора да станат авантюристи и пионери в югозападните области.
Бащината му къща не беше много приветлива, но докато майка му бе жива и сестрите му — неомъжени, той остана вкъщи, доби в Канзаското селско училище образованието, което можеше да се получи там, и работеше усърдно във фермата. Когато Канзас в началото на въстанието отказа да застане на страната на Южните щати, бащата на Том, който беше на страната на бунтовниците, се присъедини към прочутата партизанска група на Куентрил. Сестрите на Том симпатизираха на Южните щати. Том и майка му обаче открито бяха за Северните щати. Така в семейството се получи едно раздвоение. След известно време момичетата се омъжиха и напуснаха бащината къща. Майката на Том не преживя дълго своя съпруг, който бе застрелян при един поход на Куентрил.
Том изживя горчивината и тъгата на своята младост, но те оставиха следи у него. Само привързаността към майката го задържа да не замине и нейната бедност го принуди да се хване на тежка работа. След войната той заскита от място на място, всеки път все по-близо до незаселената земя. В неговите жили течеше кръвта на пионерите и бъдещето му бе отдавна предопределено. Той искаше да стане фермер, земеделец, да отглежда говеда и коне, защото обичаше тези мъжки занятия. И все пак го теглеше да види граничната земя, да се впусне в бурен живот, да търси чудесното парче земя, което би го задоволило. Така в душата на Том Доун властваше раздвоеният дух, който владееше хиляди мъже и с течение на времето откри Запада за цивилизацията.
Едва през есента на 1874 г. обаче той се поддаде на желанието си за приключения. Лятото на тази година беше от голямо значение за Югозапада.
Една група ловци на бизони, изкушени от възможността за свободен живот и добри изгледи за пазар на бизонова кожа, се противопостави на индианците в техните ловни области и прогони последните големи стада. Неизбежно последва индианска война. Чейените, кайените, апахите и команчите поеха пътя на войната. Хиляди воини от тези племена предприемаха всевъзможни обсади на една малка група ловци на бизони и войници и бяха отхвърляни при методично повтарящите се жестоки нападения. Историята на тази борба силно впечатли Том Доун. Но най-вече го привличаше мисълта за лов на бизони.
В първите дни на пролетта Том Доун се яви в снабдителната гранична станция, където една малка армия от ловци на бизони се подготвяше за голям ловен поход на юг.
Атмосферата в тази гранична крепост и товарна станция бе за Том нещо съвсем ново и съживи в сърцето му младежката любов към приключения, към бурния живот на граничаря. Грамадни товарни коли, някои запрегнати с по шест коня и натоварени с бали от сурови бизонови кожи, идваха тръскащи се откъм прерията. Безкрайно шествие от мъже и жени се движеше по широката главна улица на градчето. Повечето носеха груби пътни дрехи и всички бяха обзети от тайнствената сила, завладяла цялата област. В това множество се смесваха войници, комарджии с дълги пардесюта и много модерно облечени жени, които според Том хвърляха прекалено любезни погледи. Освен това имаше различни увеселителни заведения, кръчми и танцови салони, които Том удостои само с бегъл поглед. Прахът на улицата беше много дебел, а гъсти облаци от него се извиваха нагоре.
Скоро Том се почувства привлечен от лагера в покрайнините на градчето. Тук групите ловци на бизони правеха своите приготовления за похода на юг. Том възнамеряваше да се присъедини към една от тези групи, но историите, които достигнаха до ушите му, го предупреждаваха да внимава. Според слуховете някои от тези мъже не бяха с нищо подобри от команчите.
След по-точно информиране Том научи, че екипировката струва много скъпо. Със своите малки спестявания той мъчно би могъл да си достави дори само част от нея. Не му оставаше нищо друго, освен да се залови за работа, колкото е възможно най-изгодно, и като спестява от приходите си, да може да си купи
