своя кола, коне и принадлежности. Той имаше здравото, радостно чувство, че щастието е с него.
На края на улицата Том стигна до една тополова горичка, в непосредствена близост до градчето. Тук той видя да се белеят чергилата на цяла редица коли. Бяха се събрали три отделни ловджийски дружини, като най-голямата имаше най-много коли. Гореше лагерен огън. Миризмата от дим на горящите дърва изпълни Том с приятно чувство. Във въображението му се появиха картини от пустинята и самотни лагери край шумящ поток. Една пълна жена се навеждаше над корито за пране. Под чергилото на една кола Том зърна лицето на едно много хубаво момиче, загледано в далечината. Двама младежи подковаваха кон. Под една топола стояха двама мъже, седнали върху денк от одеяла.
Щом Том пристъпи в горичката, един от мъжете се изправи в целия си ръст, при което се очерта добре сложена фигура. Той изглеждаше доста възрастен, но с напълно запазена физика, лицето му беше брадясало и обгорено от слънцето. Ясните му сини очи се спряха любопитно върху Том. Другият имаше забележителни черти: твърди, рязко очертани, издялани сякаш с каменна студенина. Върху сухите му, обгорени страни се очертаваха дълбоки бразди, а очите му бяха заобиколени от множество бръчки. Той имаше сиви, ясни очи и особено остър поглед.
Том имаше впечатлението, че вижда истински ловец от прерията. Гигантът изглеждаше мъж с необикновена сила. Том пристъпи бързо към разкриване на загадката.
— Казвам се Том Доун — каза той. — Търся работа в някоя група ловци на бизони.
— Приятно ни е да се запознаем. Кларк Хаднъл — а това е моят приятел Пийлчак — отговори гигантът.
След това двамата мъже се здрависаха с Том и проявиха значителен интерес към него, както бе обичайно за времето и мястото. Хаднъл разгледа с непринудена чистосърдечност жилавата фигура и голобрадото лице на Том; погледът на Пийлчак беше остър и проницателен и един смътен спомен като че премина през паметта му:
— Доун. Бил Доун, който яздеше с Куентрил, ваш баща ли беше?
— Да, така е — отговори Том, малко смутен от този неочакван въпрос.
— Аз познавах вашия баща. Вие приличате на него, само цветът на кожата ви е малко по-светъл. Той беше голям майстор в ездата и стрелбата… А вие трябва да сте били още дете, когато той…
— Бях петнадесетгодишен — каза Том, когато другият се позабави.
— Бяхте ли на страната на вашия баща?
— Не. Аз бях на страната на Северните щати.
— Да, да, лоши дни бяха — въздъхна Хаднъл, като че ли си спомняше горчиви преживелици. Тогава интересът му нарасна.
— Ние се нуждаем от един човек и вие ни изглеждате подходящ. Обичате ли уиски?
— Не.
— Сам ли сте?
— Да.
— Убивали ли сте бизони?
— Не.
— Можете ли да стреляте?
— Винаги съм бил добър стрелец. Убил съм досега доста сърни и дребен дивеч.
— Как ви хрумна да тръгнете с ловците на бизони?
Том се забави за момент да отговори на този въпрос и после откровено разказа за всичките си съкровени желания и планове.
Хаднъл се засмя. Обясненията на Том изглежда му направиха дълбоко впечатление, защото той постави ръката си върху рамото му.
— Млади момко, това, което ми разказахте, ме радва — каза той. — И аз също имам моите особени основания да участвам в такава рискована игра. Това, което искам, е една ферма — един тих селски живот. Така че ние имаме еднаква цел. Добре дошъл при нас! Дайте си ръката!
Том почувства силното стискане на мазолеста ръка, която е познавала плуга и брадвата. Пийлчак също се надигна, раздруса ръката на Том и изрази своето мнение не по-малко решително, отколкото Хаднъл.
— Смятай, че сделката е добра и за двете страни — каза той. — Истинските мъже са рядкост. Аз познавам лова на бизони, това е един труден занаят. Ако събирането на бизонови кожи не беше много по- тежко от риненето на въглища, тогава напразно съм бил ловец на месо при У. П. в Санта Фе.
Хаднъл извика двамата по-млади мъже, които подковаваха коня. Те изглеждаха под тридесет години, едри мъжаги, но това беше единствената им прилика.
— Бърн, подай си ръката на Том Доун — каза Хаднъл сърдечно. — И ти, Стронгхърл!… Доун иска да се присъедини към нас.
Двамата мъже поздравиха Том дружелюбно и с явно любопитство, както е обичайно в такъв случай. Бърн, както личеше от приликата, беше син на Хаднъл. Лицето на Стронгхърл отговаряше на името му: едното беше забележително, колкото и другото.
— Бърн, ти ще вземеш Доун в твоята кола — каза Хаднъл. — Така нашата група е попълнена и утре тръгваме за Пфаненстил… Хей, жени — извика той към отсрещната кола, — излезте и поздравете новия човек.
Дебеличката жена напусна коритото и се приближи, избърсвайки мокрите си ръце в престилката. Усмивка проясни строгите й черти.
— Жено, това е Том Доун — каза старият ловец. След това запозна младия човек с жената на Бърн. Том позна младото лице, което бе видял под чергилото на колата. Накрая се появи едно осемнадесетгодишно момиче, то беше сестра на Бърн и очевидно гордостта на стария Хаднъл. Имаше широко лице, приятни, черни, огнени очи, които набързо разгледаха Том.
Така преди да може да осъзнае щастието си, Том се видя в кръга на хора, които бяха от неговата черга и му харесаха от пръв поглед. Освен това Хаднъл имаше същата цел, която и Том, целта на пионера, а обстоятелството, че Пийлчак, стар ловец на бизони, ще ги придружава в дивия Тексас, вдъхваше още по- голяма надежда. Разбира се, Том не беше уговорил нито възнаграждението, нито задълженията си, но той чувстваше, че може да се довери безрезервно на стария Хаднъл.
— Къде ви е багажът? — запита Бърн. — Какво снаряжение имате?
— Един вързоп дрехи и раница.
— Без кон и без пушка. А пари? — додаде Бърн с приятелско любопитство.
— Двеста долара.
— Добре. Щом подковем този кон, ще отида с вас в града.
— По-добре ще бъде, сине — обади се Хаднъл, — да предоставим на Пийлчак да купи пушка, кон и други принадлежности за Том.
— Хм! — каза госпожа Хаднъл. — Познавам ви вас мъжете — загубвате си ума, щом се касае за пушки и коне.
Жените се върнаха към работата си, а Хаднъл и Пийлчак тръгнаха за града. Том, обзет от своите чувства, се помота насам-натам безцелно и след това се присъедини към Бърн и Стронгхърл, които се мъчеха с подковаването на коня. Животното беше с твърде буен темперамент.
Бърн се изправи и посочи към другия край на горичката, където между дърветата се белееха още чергила на коли.
— Доун, ще бъдете ли така добър да ми докарате онзи, кафявия?
Том взе един оглавник и се запъти към дърветата. Весели мисли се въртяха из главата му. Той стигна до кафявия кон и видя, че животното яде от ръката на едно момиче. Наблизо бъбреха чужди хора. Том мярна фигурите, без да се вглежда в тях. Той съсредоточи цялото си внимание върху коня, дори не удостои момичето с поглед, но тя го заприказва:
— Днес хващам за втори път коня ви.
— Много благодаря, но той не е мой — отвърна Том и поставяйки оглавника върху врата на животното, погледна момичето.
Нейният поглед се срещна с неговия. Очите й бяха големи, черни като нощта и гледаха косо. По кестенявата й коса проблясваше игрива светлина.
Погледите на Том и момичето се втренчиха едни в други сериозно и дълбоко, но и двамата не знаеха
