Божественият Клавдий (и неговата съпруга Месалина)

за седми септември, годишнината от победата ми при Брентууд, но бях запазил всичко в пълна тайна дори от Месалина, от която нямах тайни. Запитах:

— Нищо ли не може да се направи? Не може ли някак си да измамим провидението?

— Нищо не ми идва на ума. Ти си ми съпруг, нали? Освен… освен ако… слушай, сетих се! Да предположим, че само за следващия месец престанеш да си ми съпруг?

— Но аз съм ти съпруг. Не можеш да се престориш, че не съм.

— А не можеш ли да се разведеш с мен само за един месец? И пак да се ожениш за мене, когато Барбил ни съобщи, че Сатурн се е изместил на безопасно отстояние?

— Не, това не е възможно. Ако се разведа с тебе, не бихме могли да се оженим законно, ако междувременно не ни разделя друг брак.

— Виж, за това не си помислих. Но нека не се предаваме заради някаква незначителна подробност. Да речем, тогава, че аз се омъжа за някого — все едно за кого — формално. За някой готвач или носач, или за някой от дворцовата стража. Само церемониалната част на брака, разбира се. Ще влезем в брачната спалня през едната врата и ще излезем от другата. Идеята не е лоша, нали?

Казах си, че в това има смисъл: но очевидно трябваше да се омъжи за човек от потекло и обществено положение, иначе щеше да направи лошо впечатление. Отначало предложих Вителий, а тя усмихната ми отговори, че Вителий и без туй вече бил влюбен в нея, жестоко щяло да е да се омъжи за него и да не му позволи да преспи с нея. Освен това да не забравям и предсказанието. Нима искам да осъдя Вителий на насилствена смърт?

Споменахме няколко възможни съпрузи. Ала единственият, за който бяхме единодушни, беше Силий, консул, син на оня Силий, пълководеца при брат ми Германик, когото Тиберий бе обвинил в държавна измяна и бе принудил да се самоубие. Ненавиждах го, защото той бе водил опозицията в Сената срещу предложението ми за разширяване на избирателните права и се бе държал много обидно с мене. След речта ми за избирателните права помолиха го да се изкаже. Той заяви, че намирал за много странно, гдето нашите древни съюзници, благородните и прославени гръцки градове от Ликия, все още били лишени от свободата си (пет години преди това бях присъединил Ликия към римските владения, поради нестихващите политически смутове, които ставаха там, както и съседния остров Родос, където бяха набили на кол римски гражданин), докато на келтските варвари от севера се давали пълноценни права на римски граждани. Когато станах да отговоря на това възражение, което всъщност бе единствено, сторих го с най-кротки думи. Казах:

— Наистина много голямо е разстоянието от прочутата Ликия,

от Бистрия ручей на Ксант —

където, според думите на Омир, които се пяха на миналогодишните Секуларни игри,

Аполон с радост мие своите коси —

до Франция и огромната тъмна река Рона, огромната тъмна река Рона… която изобщо не се споменава в класическите легенди, освен гдето уж Херкулес бил минал там по време на десетия си подвиг, отивайки да отведе воловете на Герион. Ала не смятам, че…

Прекъсна ме кискане, което скоро се превърна в бурен смях. Оказа се, когато съм повторил „огромната тъмна река Рона“ и за миг съм се поколебал, за да намеря думите си, Силий подметнал с ясен глас — ала той седеше откъм глухото ми ухо, тъй че не съм го чул — „Да, огромната тъмна река Рона, където, ако историците не лъжат,

Клавдий с радост мие своите коси“ —

намеквайки за оня случай, когато по заповед на Калигула ме хвърлиха от един мост в същата река и аз едва не се удавих. Можете да си представите как се разгневих, когато Нарцис ми обясни за какво се смеят. Няма нищо лошо в това да се подхвърлят такива леки, интимни закачки на някоя вечеря или в баните, а дори и по-смели шеги на Сатурналиите (към които, между другото, възстанових петия ден, отнет от Калигула), но аз поне никога не бих се осмелил да изрека подобна лична шега в самия Сенат и да възбудя ироничен смях спрямо някой сенатор; това, гдето консулът го стори за моя сметка, и то в присъствието на група видни французи, които бях поканил на заседанието, ужасно ме разгневи. Извиках:

— Сенатори, аз поисках да изкажете мнението си по моето предложение, ала от шума, който вдигате, всеки може да си помисли, че това тук не е Сенат, а тържище. Моля, съблюдавайте правилника за вътрешния ред. Какво ще си кажат за нас тези французки благородници?

Шумът секна изведнъж. Млъкваха винаги, щом усетеха, че съм ядосан.

Месалина каза, че с удоволствие щяла да се омъжи за Силий не само заради грубостта му към мен, която си заслужавала небесното отмъщение, но и защото от начина, по който я гледал, била уверена, че ме е нагрубил от ревност и че бил лудо влюбен в нея. Падало му се, щяла да му даде заслуженото за нахалството, като му каже първо, че се развежда и ще се омъжи за него, а чак в последния момент му съобщи, че бракът ще бъде само една формалност.

Тъй избрахме Силий и още на същия ден аз подписах един документ, в който се отказвах от Месалина като съпруга и й позволявах да се върне в бащиния си дом. По повод на това си разменихме много шеги. Месалина се престори, че ме моли за разрешение да остане, падна на колене и поиска прошка за всичките си прегрешения. После разплакало прегърна децата, които ни гледаха смутени:

— Защо да страдат бедните дечица за грешките на майка си, жестоки мъжо?

Отвърнах, че прегрешенията й са непростими: че е прекалено умна, прекалено хубава и прекалено работлива, за да остане при мен. Освен това е непостижима мярка за сравнение за чуждите съпруги и ме е направила обект на световната завист.

Тя прошепна в ухото ми:

— Ако някоя вечер през другата седмица се вмъкна в двореца и извърша прелюбодейство с теб, ще ме изпратиш ли в изгнание? Нищо чудно да се изкуша.

— Да, ще те прокудя, ще прокудя и себе си. Къде ще отидем? Бих искал да заминем за Александрия. Казват, че било идеалното място за изгнание.

— Ще вземем ли и децата? Много ще се радват.

— Не вярвам климатът да им понесе. Ще трябва да останат тука, с твоята майка.

— Мама не разбира от гледане на деца: виж само как ме е възпитала. Ако не вземем и децата, няма да дойда и няма да прелюбодействувам с тебе.

— Тогава ще се оженя за Лолия Полина, за да те ядосам.

— Аз пък ще убия Лолия Полина. Ще й пратя отровни сладкиши, както правеше Калигула с ония, които го оставяха за свой наследник.

— Добре де, ето ти тук документа за развод, подписан както трябва и подпечатан, мръснице такава. Сега вече имаш отново правата и привилегиите на неомъжена жена.

— Дай да се целунем на раздяла, Клавдий.

— Това ми спомня за прочутата раздяла между Хектор и Андромаха в шестата книга на „Илиада“:

А пък съпругата мила си тръгна безмълвно за в къщи,
често назад се обръщаше, леейки сълзи горещи.
Щом като стигна в двореца на мъжегубителя Хектор,