По това време Баба и Авгурин бяха в стихията си. Пародираха всяка моя постъпка. Баба въведе три нови букви в азбуката: едната изразяваше звука от храченето, другата шумното всмукване през зъбите, а третата заместваше „неопределената гласна, с която се изразява нещо средно между хълцане и оригване“. Той се разведе с огромната негърка, която бе играла ролята на Месалина, прекара я с камшик по улиците и представи пародия на брачна церемония с една кривогледа албиноска, за която разправяше, че му била племенница. Извърши преброяване на просяците, крадците и мошениците и зачеркна от общността всички, които бяха вършили каквато и да е почтена работа през живота си. Една от шегите му бе да се откаже от цензорството и да назначи Авгурин за свой приемник до края на срока — точно един час по водния часовник. Авгурин взе да се хвали колко велики дела е извършил в този един час. Единственото му оплакване беше, че водният часовник на Баба не вървял точно: искаше да отиде и да си донесе своя, чиито часове траели поне три пъти повече. Но Баба, наподобявайки моя глас и жестове, процитирал една фраза, която напоследък бях изрекъл в съдилищата и с която особено се гордеех: „Философите по-лесно ще се спогодят, отколкото часовниците“, и отказал да го пусне. Авгурин настоявал да се постъпи честно; щом щял да е цензор, трябвал му един пълен час по всички правила на обема и дължината. Продължили да се разправят разгорещено, докато срокът на Авгурин изтекъл, без да е свършил никаква работа.
— А пък аз се готвех да те накисна във врящ катран, а сетне да те пържа вътре, докато едва останеш жив, според един живописен стар обичай на цар Тул Хостилий — оплакал се Авгурин.
Разрешавам на Баба и Авгурин пълната свобода да ме пародират и подиграват. Събират голяма публика по време на представленията си пред храма на Меркурий: както знаете, Меркурий е богът на крадците и шегаджиите. Агрипинила бе дълбоко засегната от обидата, нанесена й от брака на Баба с албиноската, но аз я изненадах с решителните си думи:
— Докато аз съм жив, животът на Баба трябва да бъде пощаден, разбери го — и животът на Авгурин.
— Точно дотогава, до часа — отекна Агрипинила с най-неприязнен тон.
През тази година имаше много усойници: издадох заповед, с която уведомявах населението за един изключителен лек срещу ухапване от змия, а именно сок от черничево дърво. Авгурин и Баба я преиздадоха с допълнение на израза „и обратното“, който, изглежда, се смята за най-знаменития ми израз.
Глава 31
Наближавам края на дългия си разказ. От пет години съм женен за Агрипинила, но това са пет сравнително спокойни години, затова няма да ги описвам подробно. Оставих се Агрипинила и освобожденците ми да ме управляват. Отварях и затварях уста, движех ръце като малките марионетки, които изработват в Сицилия: но нито гласът, нито жестовете бяха мои. Още веднага трябва да изтъкна, че Агрипинила се показа извънредно способна владетелка, от тираничните. Когато влезе в някоя стая, където са събрани благородници, и като се огледа студено наоколо си, всички трепват и застават мирно и се чудят как да й угодят. Вече не е нужно да се преструва, че ме обича. Скоро я накарах да осъзнае, че съм се оженил по чисто политически съображения; и че физически тя ме отвращава. Бях съвсем откровен. Казах й:
— Истината е, че се уморих да бъда император. Трябваше ми някой да работи вместо мен. Ожених се за теб не заради сърцето, а заради ума ти. Да се управлява империя като тази, трябва силна жена. Няма смисъл да се преструваме, че се обичаме.
— Приемам — каза тя. — Ти не си любовник, за какъвто човек може да мечтае.
— А и ти не си онова, което беше преди двайсет и две години, драга моя, когато се омъжи за първи път. Но можеш да се по-запазиш още, ако продължаваш да си правиш масаж на лицето и да се къпеш в мляко, според Вителий ти си най-хубавата жена в Рим.
— А и ти ще можеш да се позапазиш още, ако не вбесяваш хората, от които зависиш.
— Да, ние двамата надживяхме целия ни род — признах аз. — Не знам как го направихме. Смятам, че трябва да се поздравим един друг, а не да се караме.
— Ти си, който го подхващаш, с тая твоя прословута „честност“.
Агрипинила не можеше да ме разбере. Тя скоро откри, че не е нужно да ми се умилква, да ме мами или да ме насилва, ако иска нещо да стане по волята й. Приемах почти всичките й предложения. Едва можа да повярва на щастието си, когато се съгласих да сгодя Луций за Октавия: знаеше мнението ми за Луций. Не беше в състояние да разбере защо се съгласих. Осмели се дотолкова, че ми предложи да го осиновя. Но това беше и моето намерение. Първо накара Палас да ме подпита по въпроса. Палас беше тактичен. Започна да ми говори най-хубави думи за брат ми Германик и за това как той осиновил чичо ми Тиберий по молба на Август, макар Тиберий да имал собствен син, Кастор. Продължи нататък за необикновената братска обич, която се породила между Германик и Кастор, и великодушието, което Кастор проявил към вдовицата и децата на Германик. Веднага разбрах накъде бие Палас и се съгласих, че е по-добре да имаш двама любещи синове вместо един.
— Но спомням си — казах, — че това не е краят на историята. И Германик, и Кастор бяха убити: а чичо ми Тиберий на стари години, както може да стане и с мене, назова други двама любещи се братя за свои съвместни наследници — Калигула и Гемел. Калигула имаше предимството да е по-големият. Когато старецът умря, Калигула пипна монархията и уби Гемел.
Това усмири Палас за известно време. Когато се опита да подхване по друга линия, този път с разказ за това, колко добри приятели били станали Луций и Британик, аз казах като че съвсем между другото:
— Знаеш ли, че фамилията на Клавдиите си е запазила родословието по мъжка линия без ни едно осиновяване още от първия Апий Клавдий, преди цели пет цикъла? Ни един друг род в целия Рим не може да се похвали със същото.
— Да, Цезаре — отвърна Палас, — традицията във фамилията на Клавдиите е едно от най-негъвкавите неща в забележително гъвкавия свят. Но както ти сам мъдро забеляза, „всичко подлежи на промени“.
— Слушай, Паласе. Защо го усукваш? Кажи на господарката Агрипинила, че ако иска да осиновя сина й за съвместен наследник с Британик, аз съм готов да го сторя. Що се отнася до гъвкавостта, на стари години аз твърде много се размекнах. Можеш да ме мачкаш в ръцете си като тесто и да ме напълниш с каквато си щеш плънка, и да ме изпечеш на императорски кифлички.
Осинових Луций. Сега той се нарича Нерон. Неотдавна го ожених за Октавия, която първо трябваше да бъде осиновена от Вителий, за да се избегне опасността от кръвосмешение. В нощта на сватбата им сякаш цялото небе бе обхванато от пожар. Луций (или Нерон, както се наричаше сега) правеше всичко по силите си да спечели приятелството на Британик. Но Британик прозираше намеренията му и надменно отблъскваше усилията му. Отпърво отказа да го назовава Нерон, а продължаваше да го нарича Луций Домиций, докато Агрипинила се намеси и го накара да се извини. Британик отвърна:
— Ще се извиня само ако баща ми нареди да го сторя.
Наредих му да се извини. Все още твърде малко се виждах с Британик. Бях преодолял ужасните си подозрения, че е незаконен син на Калигула — и го обичах дори повече от преди. Но скривах истинските си чувства. Решил бях да играя ролята на стария цар Дънер и нищо не биваше да попречи на решението ми. Сосибий все още му бе възпитател и го обучаваше по старомодния начин.
Британик бе навикнал на най-прости храни и нощем спеше на нар, като войник. Езда, бой с меч, военно строителство и ранната римска история бяха главните му предмети на обучение, но той познаваше творбите на Омир, на Ений и на Ливий дори по-добре и от мен. По време на ваканциите Сосибий го водеше в имението ми в Капуа и там той изучаваше пчеларство, говедовъдство и селско стопанство. Не позволявах да изучава гръцко ораторство, нито пък философия. Казах на Сосибий:
— Древните перси са учели децата си да стрелят точно и да говорят истината. Научи сина ми на това.
Нарцис се опита да ме порицае.
— Образованието, което получава Британик, Цезаре, би било много подходящо за древните времена, когато, както ти обичаш да казваш:
