пристанището, да речем, въпреки всеобщата съпротива и организирайки ежедневните доставки на пресни зеленчуци), внезапно открих, че ме смятат едва ли не за обществен враг. Обвиниха ме, че умишлено съм оставял града да гладува. Тълпата ме хулеше и ми подвикваше, щом се покажех на публични места, а на един-два пъти дори ме замериха с камъни и кал и мухлясали къшеи. Случи се дори тъй, че едва се спасих от нараняване на Форума: телохранителите ми бяха нападнати от около двеста-триста души, а ликторските им пръчки бяха счупени о собствените им гърбове. Едва успях да се приютя в двореца през някаква странична врата, из която ми се притече на помощ малка група от въоръжени преторианци. В предишните дни това би ме разтревожило дълбоко. Сега обаче само се усмихнах. „Ей, жабки — мина ми през ума, — ставате много скокливи!“
Нерон облече мъжката си роба в годината, след като го осинових. Разреших на Сената да му гласува привилегията да стане консул на двайсетгодишна възраст, тъй че на шестнайсет той вече беше изборен консул. Удостоих го с почетни триумфални отличия и го издигнах за Първенец на младежите, както Август бе сторил с внуците си Гай и Луций. По време на Латинските празненства, тъй също когато консулите и другите магистрати не бяха в града, го направих градоначалник, както пак Август бе сторил с внуците си, за да опита първия вкус на властта. Обичайно бе пред градоначалника да не се представят важни дела, а да се изчака завръщането на истинските магистрати. Нерон обаче отсъди по няколко сложни дела, които биха подложили на изпитание способностите на най-опитните правници в града, и издаде забележително разумни присъди. Това ми донесе възхищението на народа, ала за мен беше съвършено ясно още щом го научих, че цялата работа е била инсценирана от Сенека. Не искам да кажа, че случаите не са били истински, а че Сенека предварително ги е разучил внимателно и се беше споразумял с адвокатите на кои точки да наблегнат в речите си, а сетне бе подучил Нерон как да проведе разпита на свидетелите, как да обобщи доказателствата и какви присъди да издаде. Британик още не бе влязъл в пълнолетие. Държах го настрани от връстниците и равните му колкото може повече: срещаше ги само под надзора на възпитателите си. Не желаех да се зарази от императорската болест, на която умишлено подлагах Нерон. Пуснах слух, че е епилептик. Сега цялото обществено внимание се съсредоточаваше върху Нерон. Агрипинила беше възхитена. Смяташе, че мразя Британик заради майка му.
Вдигна се бунт за продажбата на хляба. Беше напълно ненужен бунт, макар според Нарцис, който ненавиждаше Агрипинила (и за своя голяма изненада откри, че го поощрявам в тази насока), да е бил подкладен от нея самата. Това стана по времето, когато страдах от простуда и Агрипинила пристигна в стаята ми и предложи да издам декрет, с който да успокоя и укротя населението. Желаеше от мен да заявя, че не съм сериозно болен, но че дори ако болестта ми се влоши и умра, Нерон е в състояние да се грижи за обществените дела под нейно ръководство. Изсмях й се в лицето.
— Искаш да подпиша смъртната си присъда, тъй ли, драга? Добре тогава, подай ми писалка. Ще я подпиша. Кога ще бъде погребението?
— Ако не искаш, не подписвай — отвърна тя. — Не те насилвам.
— Добре тогава, няма — усмихнах се аз, — ще се поразровя в този бунт и ще открия кой всъщност го е подбудил.
Тя излезе от стаята разгневена. Повиках я да се върне.
— Не разбра ли, че се шегувах? Разбира се, че ще подпиша! Впрочем дали Сенека е научил Нерон да изрече погребалната ми реч? Бих искал да я чуя пръв, ако нямате нищо против.
Вителий умря от паралитичен удар. Някакъв сенатор, който е бил пиян или побъркан, не знам, внезапно го обвинил пред Сената, че искал да узурпира монархията. Обвинението, изглежда, е било насочено срещу Агрипинила, но естествено никой не се осмелил да го подкрепи, колкото и да я мразеха, тъй че самият обвинител беше прокуден. Вителий обаче преживя обвинението много тежко и скоро след това получи удар. Посетих го на смъртното му легло. Не можеше да се помръдне, но говореше много смислено. Зададох му въпроса, който отдавна исках да задам:
— Вителий, в по-добри времена ти щеше да бъдеш един от най-добродетелните мъже: как стана тъй, че почтеният ти характер се изгърби завинаги от стремежа ти да бъдеш безупречен придворен?
Той ми отвърна:
— При монархията, колкото и милосърден да е монархът, това е неизбежно. Древните добродетели изчезват. Независимостта и откровеността се обезценяват. Най-голяма добродетел става благодушното подчинение пред желанията на монарха. Човек трябва да е или добър монарх като тебе, или изряден придворен като мене — или император, или идиот.
— Искаш да кажеш, че хората, които продължават да бъдат добродетелни по старомодния начин, неизменно ще страдат във време като нашето?
— Кучето на Фемон е било право. — Това беше последното, което каза, преди да изпадне в кома, от която вече не се съвзе.
Не се успокоих, докато не открих в библиотеката какво е искал да каже. Научих, че философът Фемон имал кученце, което обучил всеки ден да ходи при месаря и да донася къс месо в кошничка. Това добродетелно същество, което не смеело да се докосне до мръвка, ако Фемон не я е дал, веднъж било подгонено от няколко големи кучета, които му измъкнали кошницата из устата и взели да късат месото и лакомо да го поглъщат. Фемон, който наблюдавал от прозореца, видял как кученцето се поколебало за миг какво да стори. Очевидно безсмислено било да опитва да си върне месото от другите кучета: щели да разкъсат и него. Тогава се втурнало помежду им и изяло колкото месо успяло да докопа. Всъщност изяло повече от останалите, защото било и по-смело, и по-умно.
Сенатът удостои Вителий с погребение на обществени разноски и статуя на Форума. Надписът върху нея е следният:
Ще разкажа за Фуцинското езеро. Междувременно бях загубил всякакъв интерес към него, но един ден Нарцис, който отговаряше за работата там, ми съобщи, че строителите прокопали вече каналите: оставало да се отворят вратите на шлюзовете и да се изпусне водата, след което цялото езерно дъно ще се превърне в плодородна земя. Тринайсет години и трийсет хиляди работници, заети в неспирна работа!
— Ще отпразнуваме това, Нарцисе — казах.
Организирах голяма морска битка. Юлий Цезар беше въвел този вид забавление в Рим точно преди сто години. Изкопал басейн в Марсово поле, който наводнил от река Тибър, и наредил осем кораба, наречени Тирска флота, да се сражават с други осем, наречени Египетска флота. Участвували две хиляди войници, без да се броят гребците. Когато бях на осем години, Август уреди подобна игра в един постоянен басейн, от другата страна на Тибър, широк хиляда и двеста и дълъг хиляда и осемстотин стъпки, заобиколен от каменни пейки, като амфитеатър. От всяка страна имаше тогава по дванайсет кораба, наречени атински и персийски. Три хиляди души се сражаваха в тях. Но моят спектакъл на Фуцинското езеро щеше да надмине и двете. Сега не ме беше грижа за парите. Поне веднъж щях да уредя едно истински блестящо представление. Флотите на Юлий и на Август се състояха само от леки съдове, а пък аз наредих да се построят двадесет и четири истински бойни кораба, всеки с по три реда гребци, както и двадесет и четири по-малки кораба, измъкнах от тъмниците хиляда и деветстотин здрави престъпници, да се бият в тях под командата на прочути гладиатори. Двете флоти, всяка от по двайсет и пет съда, щяха да се наричат родосци и сицилийци. Околните хълмове представляваха чудесен природен амфитеатър; и макар да се намираше далеко от Рим, уверен бях, че ще събера поне двеста хиляди души. Препоръчах на зрителите с циркулярна обява да си
