донесат храна в кошници. Но хиляда и деветстотин престъпници са опасна сила, трудна да се удържи. Принудих се да прехвърля там всички преторианци и да ги разпределя по бреговете, а останалите наредих върху салове, свързани един за друг, през езерото. Нишката на саловете оформяше полукръг, който го затваряше откъм югозападната страна, където водата достигаше до канала. Иначе цялото езеро би било твърде голямо, простираше се на двеста квадратни мили. Преторианците по саловете бяха въоръжени с катапулти и каменохвъргачки, за да потопят всеки съд, който се опита да пробие охраната и да избяга.
Тържественият ден настъпи; обявих десетдневни народни празненства. Времето беше хубаво и зрителите от двеста хиляди станаха петстотин хиляди. Стекоха се от цяла Италия и трябва да изтъкна, че народът се държеше чудесно и всички бяха добре облечени. За да предотвратя струпване на големи тълпи, разделих езерния бряг на тъй наречени колонии и предадох всяка колония по на един магистрат; магистратите трябваше да се грижат за обществените кухни, за чистотата и пр. Вдигнах голяма болница от палатки за ранените от битката и за злополуки, станали на бреговете. В тази болница се родиха петнайсет бебета и аз накарах всички да бъдат кръстени с името Фуцин и Фуцина.
Всичко си беше на мястото до десет сутринта в деня на битката. Корабите с бойците се приближиха, тласкани от греблата, в успоредни линии към председателствуващия, а именно към мене, седнал на висок престол, облечен в златни доспехи, с пурпурна плащаница, метната върху тях. Столът ми се намираше на брега, там, където той извиваше навътре в езерото и обзорът беше най-голям. До мен седеше Агрипина, на друг трон, облечена в дълга дреха от златоткан плат. Двата флагмана приближиха до нас. Воините извикаха:
— Здравей, Цезаре. Умиращите те поздравяват.
От мен се очакваше да кимна със сериозно изражение, но тази сутрин имах чудесно настроение, затуй отговорих:
— И аз ви поздравявам тъй, приятели.
Тези нехранимайковци се престориха, че са разбрали думите ми като всеобщо опрощение на присъдите им.
— Да живее Цезар! — викнаха радостно. В момента не разбрах какво искат да кажат. Двете флоти минаха покрай мене с весели възгласи, а след това сицилийците се строиха в западната част, а родосците в източната. Знакът за започване на битката бе подаден от един механичен сребърен тритон, който внезапно изскочи от езерното дъно, когато натиснах една ръчка и изсвирих със сребърна тръба. Това извика голямо вълнение сред публиката. Флотите се срещнаха и всички впериха очи в тях. А сетне — какво мислите се случи след това? Разминаха се най-спокойно, продължавайки да ме поздравяват и да се поздравяват едни други! Наистина се разгневих. Скочих от трона и се впуснах по брега с викове и ругатни.
— За какво, мислите, съм ви домъкнал дотук, мошеници, разбойници, бунтовници, копелета? Да се целувате един друг и да викате верноподанически ли? Същото можехте да го сторите и в тъмничния двор. Защо не се биете? Страх ви е, а? На дивите животни ли искате да ви хвърля? Слушайте, ако не се биете сега, кълна се в боговете, ще накарам преторианците да уредят представлението. Ще ги накарам да потопят всичките ви кораби с обсадните си машини и да убият всеки, който се измъкне на брега!
Както съм ви казвал, открай време краката не ме държат, единият е по-къс от другия, не съм свикнал много да вървя, вече съм стар и доста пълен, а освен това носех тежка ризница, почвата беше неравна, тъй че представяте си как съм изглеждал — препъвах се, политайки напред, често падах, крещях с всичкия си не особено мелодичен глас, почервенял и заекващ от гняв! Тъй или инак, успях да ги принудя да се бият и зрителите ме ободриха с виковете:
— Добре ги сгълча, Цезаре! Добре потърча, Цезаре!
Върна ми се доброто настроение и се присъединих към присмеха към мен самия. Би трябвало да видите убийственото изражение по лицето на Агрипина.
— Дебелак такъв! — изсъска тя, когато се качих на трона си. — Глупав дебелак такъв! Нямаш ли достойнство? Как искаш народът да те уважава?
Отвърнах учтиво:
— Като твой съпруг, мила, и естествено като тъст на сина ти Нерон.
Флотите се срещнаха. Няма да описвам битката в големи подробности, но и двете страни се биха чудесно. Сицилийците пробиха и потопиха девет големи родоски съда, като сами загубиха три, а сетне оградиха останалите близо до мястото, на което стояхме, и се качиха на бордовете им. Родосците успяваха да ги отблъскват, дъските станаха хлъзгави от пролятата кръв, но накрая се предадоха и около три часа следобед сицилийското знаме се вдигна на последния съд. Полевата болница беше претъпкана. Опростих останалите освен оцелелите от три големи родоски кораба, които не се сражаваха както трябва, преди да бъдат потопени, и шест от леките сицилийски кораба, които упорито избягваха да влязат в сражение. Три хиляди души бяха убити или удавени. Като момче не можех да понасям кръвопролитията. Сега ми е безразлично: толкова се увличам от самата битка.
Преди да изпуснем водата в канала, сметнах, че би трябвало сам да се уверя дали е достатъчно дълбок, за да я поеме. Изпратих да проверят внимателно дълбочината на езерото. Докладваха ми, че каналът трябвало да се изкопае с още най-малко три стъпки, иначе езерото само щяло да намали размера си на една четвърт от сегашния. Тъй цялото представление отиде на вятъра. Агрипинила стовари вината върху Нарцис и го обвини в мошеничество. Нарцис обвини строителите, които, каза, вероятно са били подкупени от предприемачите да изпратят неверен доклад за дълбочината на езерото, и заяви, че Агрипинила била крайно несправедлива към него.
Аз се засмях. Нямаше никакво значение. Насладили се бяхме на едно чудесно представление, а пък каналът щеше да се изкопае колкото трябва за няколко месеца. Никой не е виновен, казах: вероятно се е получило природно хлътване на езерното дъно. И тъй, прибрахме се у дома, а след четири месеца пак дойдохме. Но тогава нямах достатъчно престъпници за голяма морска битка, а не ми се щеше да повтарям представлението в по-малък мащаб, затова измислих нещо друго. Построих дълъг, широк понтонен мост през единия край на езерото и наредих две войски, от по две кохорти всяка, наречени етруски и самнити, облечени и въоръжени подходящо за имената им. Приближиха едни срещу други по моста, под звуците на маршова музика, и се сблъскаха по средата, където мостът беше разширен до около четиристотин стъпки, и там проведоха разгорещено сражение. Самнитите на два пъти завзеха това бойно поле, но контранападенията на етруските ги тласнаха назад и накрая самнитите побягнаха с големи загуби, някои прободени от бронзовите остриета на етруските копия или насечени от двуглавите етруски бойни секири, други хвърлени от моста във водата. Наредил бях ни един боец да не излезе жив на брега. Ако е бил хвърлен във водата, трябваше или да се удави, или да се качи обратно на моста. Етруските победиха и вдигнаха трофейна грамада. На всички победители върнах свободата, а и на някои от самнитите, които се бяха сражавали особено добре.
Най-сетне настъпи моментът, когато трябваше да се изпусне водата от езерото. Огромната дървена трапезария бе издигната близо до шлюзовете, масите бяха отрупани с най-вкусни храни за мен и Сената, за семействата на сенаторите, за неколцина видни конници и техните семейства и за всички висши преториански офицери. Щяхме да се храним под звуците на буйната вода.
— Сигурен ли си, че сега вече каналът е достатъчно дълбок? — запитах Нарцис.
— Да, Цезаре, сам измерих дълбочината.
Пристъпих към шлюзовете, принесох жертва и изрекох една-две молитви — включваха и едно извинение към нимфата на езерото, която сега умолявах да се превърне в богиня-пазителка на земеделците, които ще обработват възвърнатата земя, — а след това протегнах ръка към ръчката, до която стояха група от германските ми телохранители, и наредих:
— Вдигайте!
Вратите се вдигнаха и водата се понесе стремглаво по канала. Подеха се гръмки радостни викове. Погледахме малко, а сетне казах на Нарцис:
— Поздравявам те, драги ми Нарцисе. Тринайсетгодишен труд и трийсет хиляди…
Прекъсна ме гръмотевичен грохот, последван от всеобщ рев на уплаха.
— Какво става? — викнах стреснато. Той ме дръпна безцеремонно за ръката и ме повлече нагоре по хълма.
— Бягай! — изрева. — По-бързо, по-бързо!
Огледах се да видя какво има и съзрях една огромна кафяво-бяла водна стена, не бих искал да ви
