ще влязат победоносно в Рим. Платил им десетте златици и ги отпратил обратно в лагера, нареждайки им да бъдат в готовност за предстоящия поход. Щял да ги призове веднага щом пристигнели транспортите от Италия и щом местните новобранци бъдели въоръжени. Но Скрибониан направил голяма грешка, подценявайки верноподаничеството и интелигентността на своите войници. Наистина не било трудно да извика у тях временно негодувание заради неправдите към него самия и те били готови да приемат парични подаръци, докато са в подобно настроение; но пълното нарушение на войнишката им клетва било друго нещо. Това вече не се купувало така лесно. Готови били да го следват до края на света; но не и до Рим — центъра на този свят. Трябвало много повече от десет златици на човек, за да бъдат склонени да слязат на италийския бряг с несигурното обещание за още по четиридесет при слизането на брега. Да напуснат своята провинция и да нападнат Италия, означавало бунт, а наказанието за неуспешен бунт беше смърт: смърт в боя или смърт под меча на палача, а дори и смърт от бой с пръчки или разпъване на кръст, ако императорът пожелае да си послужи с тях като пример за назидание.
Свикали събрание на офицерите, за да се реши дали да последват Скрибониан, или не. Изразили известна симпатия към него, но не били много склонни да участвуват в бунт. Във всички случаи никой не искал Републиката да бъде възстановена. Скрибониан им бил заявил, че разчита на тяхната подкрепа, и подметнал, че ще ги хвърли на справедливия гняв на обикновените войници, ако откажат да го подкрепят в славната кауза за възстановяване древните римски свободи. Решили да печелят време. Изпратили му пратеници, които да му обяснят, че все още не са се споразумели помежду си, но ще го уведомят за общото си решение — нека им прости моралните колебания — в деня, когато войската тръгне на път. Скрибониан им отговорил, че могат да постъпят както намерят за добре — той разполагал с многобройни способни хора, които да ги заместят, — но ги предупредил, че ако откажат да го подкрепят, ще трябва да се приготвят да заплатят с живота си за своето упорство. По-важно от събранието на офицерите обаче било тайното събрание на знаменосците, подофицерите и другите низши чинове, както и на всички войници със служба над дванайсет години, повечето от които бяха женени за далматинки, тъй като войниклъкът им беше преминал по тези места: един римски легион почти никога не се местеше от една провинция в друга. Седмият и Единайсетият всъщност смятаха Далмация за свой постоянен дом и нямаха други интереси и идеи, освен тези да се настанят колкото може по-удобно там и да защищават своята собственост.
Знаменосецът на Седмия се обърнал към събранието:
— Момчета, вие всъщност не възнамерявате да последвате пълководеца ни до Италия, нали така? Това ми се струва много глупаво приключение, да оставим настрана честта на легиона. Дали сме клетва за вярност на Тиберий Клавдий Цезар, нали? А той се оказа почтен човек, нали? Може да се е заял със стария Скрибониан, но кой ще каже на чия страна лежи правдата? Старият Скрибониан и той си има недостатъци — знаем си го. Защо не ги оставим сами да се оправят помежду си? Готов съм да се бия с германци, с мавританци, с парти, с евреи, с британци, с араби, с китайци — готов съм да отида, където ме пратят — войник съм, такава ми е работата. Но не желая да се бия в Италия с преторианците. Те много обичат императора, така съм чувал, а освен туй според мен твърде странно е да се бием едни други. Военачалникът не би трябвало да иска това от нас. Лично аз не съм изхарчил неговия подарък и не възнамерявам да го сторя. Предлагам да се откажем от цялата работа.
Всички се съгласили с него. Но младите войници и по-тежките случаи — старите войници с лош характер — вече били тъй възбудени в очакване на обещаните пари и плячката, че пред събранието изникнал въпросът как да се откажат от въстанието, без да се поставят в неловко положение. Разумна идея хрумнала на един от тях. Подобен бунт сред същите тези легиони бе потушен преди трийсет години с помощта на небесно знамение — слънчево затъмнение, последвано от поройни дъждове: защо да не се измисли друго знамение, което да разколебае бунтовниците? Намислили го.
Пет дни по-късно пристигнала заповед от Скрибониан легионите да се отправят към пристанището в пълно въоръжение, с хранителни припаси, екипирали, готови да се натоварят веднага на корабите за Италия. Знаменосците на Седмия и Единайсетия легион едновременно докладвали на своите командири, че в същата сутрин не успели да обкичат Орлите по обичайния начин с лаврови гирлянди. Гирляндите падали в мига, в който ги поставяли, и незабавно повяхвали! След малко знаменосците отново се втурнали с престорен ужас да съобщят за друго чудо: знамената отказали да се измъкнат от земята, в която били забити! Офицерите с радост изслушали вестта за тези ужасни знамения и ги съобщили на Скрибониан. Скрибониан изпаднал в луд гняв и се втурнал в лагера на Единайсетия.
— Разправяте, че знамената отказвали да се помръднат, а, лъжци такива! То е, защото сте банда страхливци и нямате смелост колкото едно куче. Гледайте! Кой разправя, че това знаме не можело да се отмести?
Изтичал до най-близкото знаме и го дръпнал. Вдигал и дърпал, напъвал се, докато вените на челото му изпъкнали като въжета, но не можал да помръдне знамето. А всъщност то било тайно забито в цимент още през нощта на събранието, същото били сторили и с другите знамена, а отгоре натрупали пръст. Циментът се бил втвърдил като скала.
Скрибониан разбрал, че всичко е загубено. Размахал пестник към небето, затичал се към пристанището, скочил на личния си кораб и наредил на моряците незабавно да се отделят от брега и да навлязат в морето. Потеглял за Италия, възнамерявайки, смятам, да предупреди Винициан за своя провал. Но вместо това моряците го свалили на остров Лиса близо до Корфу, предполагайки, че плановете му са се променили, и не желаейки да имат нищо повече с него. Останал само един освобожденец и той присъствувал на самоубийството му. Винициан и той се самоубил, когато след ден-два научил вестта; същото сториха и повечето от съучастниците му. Бунтът не се състоя.
Излишно е да се преструвам — преживях десет напрегнати дни между оная реч в Сената и часа, в който получих щастливата новина за провала на Скрибониан. Изнервих се много и ако не бяха усилията на Ксенофонт, старите ми болести непременно щяха да се върнат с нова сила. Но той ме наливаше ту с едно, ту с друго, поддържаше ме с масажи и ме окуражаваше по своя сдържан начин да не се боя от бъдещето; и тъй успя да ме измъкне без сериозно увреждане на здравето ми. Един стих от Омир ми се наби в съзнанието и аз безспирно го повтарях на всеки срещнат:
Дори един ден го дадох на Руфрий за парола. Месалина ми се присмя, но аз имах готов отговор:
— Но то се е набило и в съзнанието на Омир. Той също го повтаря. Един път в „Илиадата“ и два-три пъти в „Одисеята“.
Предаността на Месалина бе голяма утеха, както и верноподаническите приветствия на гражданите и войниците, когато се явявах на обществени места, а тъй също и доверието, което Сенатът, както изглежда, хранеше към мене.
Отблагодарих се на Седмия и Единайсетия легион, измолвайки от Сената да ги прекръсти на „Верните легиони на Клавдий“, а по настояване на Месалина (Вителий се съгласи с нея, че случаят не е подходящ за амнистия) наказах със смърт главните подстрекатели, които бяха оцелели. Но не ги екзекутирах без съдебна процедура, както бях сторил със Силан, а изправих всеки пред истински съд. Процедурата, която бях възприел, бе да прочитам обвинението, седнал на служебния си стол, а консулите седяха по един от двете ми страни. След това се оттеглях на обикновения си стол, а консулите поискваха да ми се донесат техните служебни столове и водеха делото като съдии. Случи се, че бях много настинал, от което гласът ми, който всякога е бил слаб, се превърна в шепот; но до мене бяха Нарцис, Полибий и преторианските офицери, та ако трябваше да се извърши разпит на някой обвиняем или свидетел, подавах им списък с въпроси, които да зададат от мое име, или ги прошепвах на разпитвания. Нарцис ми бе най-добрият високоговорител, затова го използувах по-често от останалите: а това доведе до недоразумения. По-късно неприятелите ми разправяха, че той водел обвинението по своя собствена инициатива — един никакъв освобожденец да обвинява благородни римляни, какъв скандал! Нарцис наистина се държеше много уверено и самонадеяно и трябва да призная, че се присъединих към всеобщия присмех срещу него, когато верният освобожденец на Скрибониан, когото той разпитваше, успя да го бие по остроумие.
