идиотство? Защо смята за необходимо да ни напомня, че близките му на времето го смятаха за умствено недоразвит, да чете ония пасажи от писмото на Скрибониан, в които се говори за това, и защо се унижава да се оправдава?“ Да, изглеждаше много съмнително — сякаш наистина бях убеден, че съм идиот и се опитвах да уверя сам себе си в противното. Но аз знаех точно какво върша. Всъщност постъпвах много хитро. Преди всичко говорил им бях много откровено, а неочакваната самокритичност винаги се приема добре. Припомнях на Сената какъв човек съм — почтен и предан; не кой знае колко умен, но не и себелюбив — и какви са те самите — умни, но самолюбиви, нито почтени, нито предани, нито смели. Касий Херея ги бе предупредил да не предават монархията в ръцете на един идиот, а те бяха пренебрегнали съвета му в страха си от преторианците — но, общо взето, нещата бяха взели благоприятен обрат, поне досега. Благоденствието се връщаше в Рим, правосъдието се раздаваше справедливо, народът беше задоволен, войските ни в далечните страни жънеха победи, аз не се проявявах като тиран; и както им заявих в последвалите разисквания, стигнал бях по-далеч, накуцвайки на сакатия си крак, отколкото мнозина с два здрави крака, защото, осъзнавайки своя недъг, не си бях позволил да спирам или да забавям крачка. От друга страна, исках да им покажа с речта си, че ако пожелаят, те разполагат с пълната свобода да ме освободят; и недостойната ми откровеност за собствените ми недостатъци би трябвало да ги подтикне да не бъдат груби или отмъстителни към мен, когато отново се превърна в обикновен гражданин.
Произнесоха се няколко верноподанически речи с твърде предпазливи изрази — страхуваха се от отмъщението на Скрибониан, ако все пак накрая успееше да ме принуди да се оттегля. Само Виниций се изказа категорично:
— Уважаеми сенатори, предполагам, че мнозина от нас усещат ясно упрека, който Бащата на Отечеството, макар и внимателно, стовари върху ни. Признавам, искрено се срамувам, загдето не го оценявах както трябва преди идването му на власт и го смятах неподходящ за длъжностите, които оттогава насам той така благородно осъществява. Сега ми се струва невероятно, че умствените му способности са били подценявани от нас и единственото обяснение, което мога да дам, е, че сам той ни е заблуждавал, първо, с голямата си скромност и, второ, с личното си самоподценяване по времето на покойния император. Знаете пословицата: „Никой не вика «вмирисана риба».“ Тази поговорка загуби смисъла си по времето на Калигула, когато всички умни хора с риба в кошницата си викаха „вмирисана риба“, страхувайки се, че иначе Калигула ще прояви лакомия или завист. Валерий Азиатик криеше богатството си, Тиберий Клавдий — своя ум; аз нямах да крия друго освен отвращението си към тиранията, но крих това, докато настана часът да се действува. Да, всички ние викахме „вмирисана риба“. Сега Калигула е мъртъв, а при Клавдий откровеността възтържествува. Ще бъда откровен. Братовчед ми Винициан се изказа много остро срещу него в мое присъствие и предложи той да бъде сменен. Аз го упрекнах гневно, но не съобщих това на Сената, защото днес не съществува закон срещу държавната измяна, а в края на краищата той ми е братовчед. Човек трябва да се изказва свободно, особено когато е сред роднините си. Тази вечер Винициан не е тук. Той напусна града. Отишъл е, страхувам се, да се присъедини към Скрибониан. Забелязвам, че шестима от най- близките му приятели също отсъствуват. Трябва да са тръгнали с него. И все пак какво са седмина недоволници, седмина срещу петстотин? Незначително малцинство. А и дали тяхното е истинско недоволство или проява на лични амбиции?
Аз порицавам постъпката на моя братовчед по три причини: първо, защото той е неблагодарен; второ, защото е нелоялен; и, трето, защото е глупав. За неблагодарността му: Бащата на Отечеството благородно му прости, загдето излезе в моя подкрепа, когато кандидатствувах за монархията, и показа голяма търпимост след това по отношение на нахалните му и обструктивни речи в този Сенат. За неговата нелоялност: той се врече с клетва да се подчинява на Тиберий Клавдий Цезар като държавен глава. Нарушение на подобна клетва би могло да се извини единствено ако Цезар бе нарушил явно клетвата си да управлява справедливо по отношение на общото добруване; Цезар не е нарушил тази си клетва. Нелоялността към Цезар следователно е богохулство спрямо боговете, пред които Винициан положи клетвата си, и враждебност спрямо държавата, която е по-склонна, отколкото преди, да бъде управлявана от Цезар. За глупостта му: макар да е вероятно Скрибониан да убеди няколко хиляди от войниците си с помощта на лъжи и подкупи да нападнат Италия и да спечели военни победи, нима някой от благородните сенатори искрено вярва, че той е предопределен да стане наш император? Вярва ли някой, че преторианците, главната ни сила, ще се присъединят към него? Преторианците не са глупаци: те усещат кога им е добре. Сенатът и народът и те не са глупци: знаят, че под Клавдий се радват на една свобода и благоденствие, отказвани им при преките му предшественици. Скрибониан не би могъл да се възприеме от нашия град, освен ако обещае да изличи съществуващите неправди, и сигурно ще се удиви, когато разбере, че не съществуват неправди за изличаване. Както аз виждам случая, сенатори, това бъдещо въстание е подтикнато от лична завист и лична амбиция.. Сега от нас се иска не само да сменим един император, който във всяко отношение се оказа достоен за нашето възхищение и послушание, с друг, чиито способности едва познаваме и чиито намерения ни се струват подозрителни, но да се изложим на риска на една гражданска война. Защото, ако предположим, че Цезар бъде убеден да се оттегли, дали армиите наистина ще признаят Скрибониан за свой командир? Има няколко изтъкнати личности, далеч по-способни да поемат монархията, отколкото Скрибониан. Какво би могло да попречи на други военачалници, с по четири легиона зад гърба си вместо Скрибониановите два, също да се предложат за императори и да настъпят към Рим? А дори Скрибониан да успее да се наложи, което лично аз смятам за твърде невероятно, какво ще кажем за Винициан? Ще се задоволи ли той да превие коляно пред надменния Скрибониан? Дали той не е предложил подкрепата си само при условие, че империята ще бъде управлявана от двамата? А дори и да е така, не бихме ли могли да очакваме нов смъртен дуел между тях, както на времето между Помпей и божествения Юлий Цезар и между Марк Антоний и божествения Август! Не, сенатори! Това е случай, при който нашата лоялност, благодарността ни и общите ни интереси вървят ръка за ръка. Трябва верноподанически да подкрепим Тиберий Клавдий Цезар, ако желаем да си заслужим благодарността на отечеството, одобрението на боговете и нашите лични самопоздравления по-късно, когато Винициан и Скрибониан вече са срещнали смъртта на предателите, която тъй щедро заслужават.
След това взе думата Руфрий:
— Смятам за много неприятно това, че вероятността за нелоялността на преторианците изобщо бе спомената в това събрание. Като техен командир аз се възмущавам от мисълта, че дори един-единствен от тях е в състояние да пренебрегне своя дълг към императора. Не бива да забравяте, уважаеми сенатори, че именно преторианците първи се обърнаха към Тиберий Клавдий Цезар, сега Баща на Отечеството, с молба да поеме върховното командуване на армията и че това събрание за известно време не беше склонно да потвърди избора ми. Затова не прави чест на един сенатор да подхвърля, че преторианците можели да се покажат нелоялни. Не, както те бяха първите да поздравят Тиберий Клавдий Цезар император, тъй те ще са и последните, които ще изоставят неговата кауза. И ако до лагера достигне вестта, че Сенатът е решил да предложи върховното командуване на друга някоя личност — в този случай, уважаеми сенатори, съветвам ви незабавно да вземете решение или да укрепите тази сграда с барикади от пейки и грамади от уличната настилка, или да отложите заседанията си и да се пръснете по всички посоки.
И тъй, гласуваха ми пълно доверие и Сенатът ме упълномощи да пиша на Скрибониан, уведомявайки го, че му отнема командуването и че той трябва да се върне в Рим, за да даде обяснения. Но Скрибониан изобщо не получи писмото ми. Той вече беше мъртъв.
Ще ви разкажа какво се беше случило. След като успял, както той си мислел, да бъде обикнат от сърце от войниците си, като отслабил дисциплината им, доставил им изобилие от свободни развлечения и увеличена дажба от вино, заплатена от личните му средства, той строил Седмия и Единайсетия легион в местния амфитеатър и им заявил, че животът му бил в опасност. Прочел им писмото на Винициан или по- голямата част от него и ги запитал готови ли са да го подкрепят в опита му да освободи Рим от една тирания, която, както личало, бързо се превръщала в капризна и жестока като по времето на Калигула. „Републиката трябва да се възстанови! — викнал той. — Само при Републиката е процъфтявала истинската свобода.“ Той сипел семена направо от торбата, както се казва, и някои семена поникнали начаса. Обикновените войници дочули в думите му звънтене на монети: те обичат парите, а освен това струвало им се несправедливо такъв един щедър военачалник да бъде принесен в жертва на моя гняв и завист. Аплодирали го бурно, аплодирали и Винициан, който на времето бе командувал Единайсетия легион; и дали клетва да следват и двамата, та ако потрябва, чак до края на света. Скрибониан им обещал по десет златици на всеки, и то начаса, по четиридесет при пристигането им в Италия и още по сто в деня, в който
