волята на императора не се изкоренява лесно. Не вярваха в добродушието ми и си шепнеха невъзпитано помежду си, прикривайки устите си с ръка, ако се отнасях към тях с присъщата ми вежливост; но ако внезапно ме раздразнеха, както често се случваше, те изведнъж млъкваха и се разтреперваха като група непослушни ученици, които са прекалили с търпението на добрия си учител. Не, все още не можех да се откажа. На теория дълбоко се срамувах от себе си, загдето е трябвало да осъдя на смърт водачите на един неуспял антимонархичен преврат, но на практика какво бих могъл да сторя?
Дълбоко размишлявах над проблема. Платон ли казваше, че единственият убедителен довод, който човек би могъл да изтъкне в защита на това, гдето управлява, е, че по този начин сам се спасява от управлението на хора, които са по-малко способни от него самия? В това има нещо вярно. Но аз се страхувах от друго — ако се оттегля, мястото ми ще бъде заето от някой по-надарен от мене със способности (но, ласкаех се, не и с трудолюбие) — като, да речем, Галба или Габиний от Рейн, тъй че монархията ще стане по-силна от всякога и Републиката никога не ще се върне. Във всеки случай моментът на успокоението не беше настъпил. Отново трябваше да се хвана на работа.
Бунтът и последиците му бяха попречили на обществените дела и аз бях изостанал с работата си с цели няколко месеца. За да наваксам време, отмених няколко по-незначителни обществени празника. Когато настъпи Новата година, приех третото си консулство заедно с Вителий, ала два месеца по-късно се отказах от него в полза на Азиатик. Това бе една от най-значителните години в живота ми — годината на моя поход към Британия. Но преди да стигна дотам, трябва да разкажа за няколко неща, които се случиха в Рим. Дошло беше вече времето дъщеря ми Антония да се омъжи за младия Помпей, способен млад човек, очевидно благоразположен към мен. Не исках тази церемония да се превърне в случай за всенародно тържество, затова я отпразнувах тихо, у дома. Не желаех да се сметне, че гледам на зет си като на член на императорската династия. Всъщност не желаех да мисля за своето семейство като за императорска династия: не бяхме някаква източна династия — бяхме просто Юлио-Клавдии и по нищо не се различавахме от Корнелиевците, Камиловците, Сервиите, Юниите или който и да било друг виден народ. Нито пък желаех малкият ми син да бъде почитан повече от другите деца на благородни семейства. Сенатът поиска разрешение да отпразнува рождения му ден с игри на обществени разноски, но аз отказах. Обаче магистратите от първи ранг по своя собствена инициатива отбелязаха първия му рожден ден с един блестящ спектакъл и пиршество, за което платиха от собствените си средства, и тази практика се поде от техните приемници. Би било нелюбезно да не им благодаря за доброжелателството им към мене, а и Месалина много се зарадва на игрите. Единственото, което сторих за младия Помпей, беше да му позволя да кандидатствува за първата си магистратура пет години преди определеното време и да го направя градоначалник по време на Латинските празници. Помпей бе потомък на Помпей Велики по линия на майчината си баба, наследницата на Помпей; от нея бе наследил фамилните маски и статуи и имаше право да наследи и името. Гордеех се, че мога да свържа името на Цезар с името на Помпей след толкова много поколения. Моята баба Октавия била предложена за невеста от Юлий Цезар на Помпей Велики преди близо сто години, но той не я пожелал и се скарал с Юлий. По-късно тя се омъжила за Марк Антоний и тъй стана прабаба на моята дъщеря Антония. която аз сега омъжвах за един праправнук на Помпей.
Държавните финанси все още бяха пообъркани въпреки ограниченията ни. Световната реколта все още беше слаба и аз трябваше да отделя големи суми за закупуването на жито на високи цени, от далечни пазари. Сред другите икономии поисках да се спре изразходването на обществените средства, които Калигула бе отредил на някои от своите любимци — водачи на колесници, актьори и т.н. — като постоянни пенсии. Не знаех, че все още им се дават, тъй като Калист изобщо не ми ги беше споменал. Очевидно бил е подкупен от пенсионерите да си мълчи.
Стигнах до едно важно решение. От времето на Август насам отговорността за държавната хазна бе иззета от служебните лица, отговарящи за държавните средства, които бяха магистрати от най-низш ранг, и бе предадена в ръцете на магистратите от първи ранг. На практика обаче тези магистрати от първи ранг, макар да изпълняваха ролята на ковчежници и събирачи на данъци, не вършеха друго, освен да приемат или да изплащат сумите, указани им от императора, чиито освобожденци водеха всички сметки на държавната хазна. Реших да върна отговорността за държавната съкровищница на първоначалните чиновници от съкровищницата, които сега се занимаваха с други дейности — управляваха Ломбардия, събираха пристанищните такси в Остия и др., — и да им дам възможност основно да вникнат и да разберат държавните финанси; тъй че, когато станеше промяната от монархично към републиканско управление, да не настъпва объркване. В настоящия момент сметките на държавната съкровищница, които не се проверяваха от друг освен мене, се водеха изцяло от Калист и неговите помощници. Но аз не желаех никой от тези отговорни лица да се възползува от положението си и да ограбва хазната — за жалост човек можеше да се доверява с по-голяма сигурност на освобожденците, отколкото на хората от благородно потекло. Затова обявих, че за поста могат да кандидатствуват само онези, които разполагат със средствата да организират обществени игри на свои разноски по времето, когато заемат този пост; богатите, разсъждавах, ще са по-малко склонни да грабят държавното съкровище, отколкото бедните. Младите хора, които избрах, бяха задължени една година, преди да встъпят в длъжност, да се явяват всеки ден в двореца и да изучават техниката на сметководството. При назначението си всеки от тях получаваше по един отдел от съкровищницата, ръководена от мен — макар все още естествено да бях представляван от Калист, — с по един освобожденец, главния чиновник в отдела, за негов съветник и секретар. Планът се оказа сполучлив. Освобожденците и ръководителите се контролираха дни други. Наредих на Калист шифрованите преписки между тлелите да се прекратят и да се заместят с ясен латински или гръцки краснопис: новите ръководители трябваше да разбират какво става.
Пак в същия дух се опитах да внедря високо чувство за отговорност у всички магистрати и управители. Тъй например настоявах сенаторите, избирани по жребий на Нова година, за да ръководят провинциите (имам пред вид вътрешните провинции, а разлика от граничните провинции, чиито военни управители се назначаваха лично от мене в качеството ми на главнокомандуващ), да не се навъртат непрестанно в Рим, както правеха обикновено, чак до юни или юли, когато времето ставаше подходящо за морско пътуване, а да поемат на път най-късно до средата на април.
Месалина и аз извършвахме основен преглед на списъка на гражданите, в който се бяха промъкнали голям брой недостойни личности. Оставих по-голямата част от тази работа на нея и хиляди имена бяха изличени, а на тяхно място — вписаха се нови десетки хиляди. Не се противопоставих на увеличението на списъка. Римското гражданство даваше на всеки, който го притежава, огромни предимства пред освобожденците, провинциалите и чужденците и дотогава, докато не се превърнеше в някаква твърде стеснена или твърде разширена общност, а се придържаше към правилната пропорция спрямо огромната маса от населението в римските владения — да речем, по един гражданин на всеки шест или седем други, то представляваше заздравяващ фактор в световната политика. Настоявах само новите граждани да са хора състоятелни, от почтен произход, с добро име и да могат да говорят латински, да притежават задоволително образование по римско право, религия и етика, както и да се обличат и държат по начин, достоен за тази чест. Всеки кандидат с необходимите качества, препоръчан от някой влиятелен сенатор, биваше включван в списъка. Очаквах от него обаче да направи дарение, пропорционално на имущественото му състояние, на държавната хазна, от която отсега нататък щеше да се облагодетелствува по различни начини. Лицата, които не бяха в състояние да си намерят поръчител, се отнасяха към мен непряко, чрез секретарите ми, а сетне Месалина проучваше произхода им. Онези, които тя препоръчваше, включвах в списъка направо. По това време не подозирах, че тя е изисквала от кандидадите огромна сума за застъпничеството си пред мене и че освобожденците, а именно Амфей и Полибий, когото временно бях прехвърлил към тази работа, също припечелвали огромни суми. Мнозина от сенаторите, които препоръчваха кандидати за гражданство, също подочули за това, та и те започнали да прибират пари изпод масата (както се казва), а някои дори обявили с помощта на свои хора, че взимат много по-малки суми за своето поръчителство, отколкото който и да било друг сенатор, занимаващ се с подобна дейност. Самият аз обаче не знаех нищичко за това. Те са си мислили, предполагам, че и аз сам припечелвам добре от тая работа, използувайки Месалина като своя посредница, и ще си затворя очите пред техните безобразия.
Признавам си — знаех, че мнозина от моите секретари получават пари от молителите. Един ден поговорих по въпроса с тях. Казах им:
— Позволявам ви да приемате подаръци, но ви забранявам да искате подаръци. Не желая да ви
