капитана да опъне всички платна, което и стори — вдигнаха по две платна на всяка мачта, а тъй като морето беше спокойно, скоро се носехме с десет възела в час. Късно следобед съзряхме остров Планазия, до Елба, където бе заточен бедният ми приятел Постум, и аз видях пустите сгради, в които на времето е живяла стражата му. Изминали бяхме около сто и двайсет мили, една трета от пътя. Ветрецът подухваше равномерно. Стомахът ми не бе раздразнен от движението на кораба и аз се оттеглих в кабината си да поспя. През тази нощ заобиколихме Корейка, но в полунощ вятърът стихва и трябваше да разчитаме само на веслата. Спах добре. Накратко, на другия ден ни застигна буря и изминахме малко път, защото вятърът постепенно измени посоката си към запад-северозапад.
Съгледахме френския бряг едва на третия ден на разсъмване. Морето сега беше изключително бурно и веслата често или потъваха във водата чак до ключовете, или биеха напразно във въздуха. Виждахме само два от другите четири кораба. Побързахме да се приютим към брега и заплувахме край него много бавно. Намирахме се на петдесет мили западно от Фрежюс, военноморска база, и се промъквахме към островите Иер. Към пладне трябваше да стигнем Марсилия. Когато минавахме край Поркрол, най-големия и най- западния от островите, отделен с една миля водна ивица от полуостров Гиен, който се издава напред, за да го срещне, вятърът ни връхлетя със страшна сила; и макар гребците да гребяха като луди, изобщо не напредвахме, а бавно се носехме към скалите. Оставаше ни малко, за да се разбием в тях, когато ураганът внезапно стихна и успяхме да се измъкнем. Но само няколко минути по-късно отново попаднахме в беда и този път опасността бе още по-голяма. Последният нос, край който трябваше да минем, завършваше с голяма черна канара, която вятърът и вълните бяха издялали в глава на ухилен сатир. Водата кипеше и съскаше край брадата му, обвивайки я с бели валма. Вятърът, който духаше право в средата на кораба, бързо ни тласкаше в тази чудовищна уста.
— Ако ни хване, ще ни натроши кокалите и ще ни накъса месата — увери ме мрачно капитанът. — Безброй здрави кораби са се разбили о тази черна скала.
Отправих моления за помощ към всички богове в Пантеона. Моряците, които ме слушали, после уверявали, че това било най-сладкодумното моление, което били чували в живота си, и че то им вдъхвало нови надежди. Молих се най-много на Венера и я заклех да увещае Нептун да бъде по-внимателен, защото съдбата на Рим зависеше извънредно много от оцеляването на този кораб: заклевах я да напомни на Нептун, че аз нямам нищо общо с богохулната свада на моя предшественик и че, напротив, всякога съм се отнасял към този бог с най-дълбоко уважение. Изтощените гребци се напъваха и стенеха, а надзирателят тичаше между редиците с въжен камшик в ръка, кълнеше и плющеше по гърбовете им, да им влее нови сили. Промъкнахме се някак — не знам как, — а когато се вдигна радостният вик, че сме вън от опасност, обещах на всеки от гребците по двадесет златици, ако пристигнем благополучно.
Драго ми бе, че запазих самообладание. За пръв път през живота си преживявах морска буря, а съм чувал как някои от най-големите смелчаци в света загубвали ума и дума от страх, че ще срещнат смъртта си в морето. Разправяше се дори, че бог Август ужасно се страхувал от морските бури и единствено съзнанието за високата му длъжност го опазвало да не крещи и да не скубе косите си. Той наистина често цитираше фразата: „Неблагочестив е бил оня, който пръв е вдигнал платно и се е опълчил на морската бездна.“ Не му вървеше по море освен в морските битки и — като говорим за неблагочестие — веднъж изяви дълбокото си съжаление за загубата на една цяла флота по време на неочаквана буря, забранявайки статуята на Нептун да се носи, както е прието, на свещената процесия около цирка. След това той май ни веднъж не тръгна по море, без да извика буря и на три или четири пъти едва се спаси от корабокрушение.
Нашият кораб стигна в Марсилия пръв и за щастие ни един от петте не бе пострадал, макар два от корабите да били принудени да се върнат и да се приютят във Фрежюс. Колко здрава ми се стори земята под краката ми в Марсилия: реших никога вече да не пътувам по море, когато имам възможност да вървя по суша, и оттогава не съм се отметнал от решението си.
Още щом получих вестта за благополучното пристигане на войските ни в Британия, аз бях наредил на моите резерви да се придвижат в Булон и разпоредих на Посид корабите за пренасянето им да чакат също там, снабдени с всички допълнителни военни снаряжения, които се окажат необходими за този поход. Двайсет бързоходни двуколки стояха в Марсилия, готови да пренесат мен и моя щаб — Посид се беше погрижил за това, — и ние поехме, с непрестанни смени на конете, нагоре по долината на Рона от Авиньон до Лион, където преспахме втората нощ, а сетне тръгнахме на север, край Сона, като изминавахме по осемдесет-деветдесет мили на ден — повече не можех да издържа поради неспирното клатушкане, което разби нервите ми и раздразни стомаха ми и ми причиняваше непрестанни главоболия. На третата нощ в Шалон лекарят ми Ксенофонт настоя до почивам през целия следващ ден. Заявих му, че не съм в състояние да губя цял един ден, а той ми отвърна, че ако сега не почина, ще бъда напълно безполезен на войската в Британия, когато стигна там. Разгневих се, опитах се да променя мнението му, но Ксенофонт сметна това ми поведение като още едно доказателство за нервно изтощение и ми каза, че или той ще ме лекува, или ще ме остави да се лекувам сам. При втория случай щял да ме напусне и да си подхване отново изоставената работа в Рим; а в първия случай щял да настоява да изпълня препоръките му, да се отпусна напълно и да оставя да ми направят истински, хубав масаж. Тогава му се извиних и се опитах да го убедя, че да прекъсна пътуването, ще означава за мене ново нервно притеснение и физическото ми състояние не би могло да се оправи от цели, сто масажа, а пък да иска от мен да се „отпусна напълно“, е все едно да разправя на някой, чиито дрехи са се подпалили, да запази спокойствие. Накрая стигнахме до компромис: аз няма да продължа пътуването си в двуколка, но няма да остана и в Шалон. Ще бъда носен в лека носилка на раменете на шестима опитни носачи и тъй ще измина поне трийсет мили от ония петстотин, които все още лежаха пред мене. Ще се оставям да ме масажират колкото му се ще, преди да потегля на път и след като спра да почина.
От Лион ми трябваха цели осем дни, за да стигна до Булон през Троа, Реймс, Соасон и Амиен, защото на прехода след Реймс Ксенофонт отново ме принуди да седна в носилка. През цялото това време не бих казал, че съм си прахосвал времето. Прехвърлях през ум историческите си спомени за големите сражения в миналото — битките на Юлий Цезар, битките на Анибал, на Александър, и най-вече ония на баща ми и на брат ми в Германия — и се питах дали, когато настане времето, ще бъда в състояние да приложа всичките си подробни и обширни познания за някакви практични цели. Поздравих се за това, че когато съм имал възможност да си начертая план на която и да е битка от разказите на очевидци, всякога съм го правил; и бях овладял до съвършенство общите тактически принципи, необходими за използуването на малобройна войска от дисциплинирани бойци срещу голяма армия от полуцивилизовани племенни воини, както и стратегическите принципи, необходими за успешното окупиране на страната, след като войната е спечелена.
В Амиен, докато лежах буден в ранното утро, започнах да си представям бойното поле. Британската пехота вероятно щеше да заема някой горски хребет, а конницата и колесниците им щяха да действуват на равнинната местност долу. Аз щях да наредя редовната си пехота в обичайната бойна формация с фронт от два легиона, на двата фланга спомагателните войски, а конницата — отзад. Слоновете, които щяха да бъдат невиждана гледка за бритите, тъй като ни едно подобно животно не бе стъпвало на острова… тук изведнъж ме стресна една мисъл.
— Посиде — викнах разтревожено.
— Да, Цезаре — отвърна Посид, скачайки от сламеника в полусън.
— Слоновете са в Булон, нали?
— Да, Цезаре.
— Преди колко време ти наредих да ги придвижиш там от Лион?
— Още щом дойде вестта за нахлуването в Британия, Цезаре; било е към седми август.
— А днес е двадесет и седми.
— Да, Цезаре.
— Тогава как ще прехвърлим тези слонове оттатък? Трябваше да построим нарочни кораби за тях.
— Корабът, който докара обелиска от Александрия, е в Булон.
— Аз мислех, че още е в Остия.
— Не, Цезаре, в Булон е.
— Но щом си го изпратил едва на седми, не може вече да е стигнал там. Сигурно е към Бискайския залив. От Египет до Рим се пътува за три седмици, и то при хубаво време.
Ала Посид беше наистина способен министър. Оказа се, че още щом съм решил да включа слонове сред
