моите подкрепления и да ги изпратя в Лион — мисля, че беше през май, — той обсъдил въпроса за пренасянето им през Ламанша и без да ми каже нито дума, подготвил кораба от обелиска за превозване на слоновете — беше единственият достатъчно голям и здрав кораб за тази цел — и го изпратил в Булон, където той пристигнал след шест седмици. Ако бе чакал нареждането ми, слоновете сигурно трябваше да се изоставят. За този обелисков кораб ми се ще да разкажа по-подробно. Беше най-големият съд, построяван досега. На дължина имаше най-малко двеста стъпки, беше широк и главните му шпанхоути бяха от кедрово дърво. Калигула го бе построил в първите месеци на царуването си, за да пренесе от Египет един червен гранитов обелиск, дълъг осемдесет стъпки, както и четири огромни камъка, които му служеха за постамент. Обелискът е бил вдигнат първоначално в Хелиополис, но няколко години вече стоеше в Августовия храм в Александрия. А Калигула искаше да го вдигне в своя чест в новия цирк, който строеше на Ватиканския хълм. За да разберете какъв чудовищен кораб бе, ще ви кажа, че седемдесетстъпковата му главна мачта беше от бял бор, с основа осем стъпки в диаметър; и че сред баласта, използуван, за да го уравновесява, когато обелискът и постаментът били качени на палубата, имало сто и двайсет хиляди пека египетска леща — подарък за римския народ.
Когато пристигнах в Булон, имах удоволствието да намеря войската в бодър дух, корабите — готови и морето — тихо. Отплувахме незабавно, а преминаването на Ламанша беше толкова приятно и спокойно, че щом стигнахме в Ричбъро, принесох жертви на Венера и Нептун; на него поблагодарих за неочакваното благоволение, а на нея — за милото й застъпничество. Слоновете не ни създадоха никакви неприятности. Бяха индийски, не африкански. Индийският слон е три пъти по-голям от африканския, а тези пък бяха чудесни животни, които Калигула беше купил за церемониите на личния му култ: след това ги използуваха в Остия за пренасяне на дървен материал и камъни под ръководството на индийските им водачи. За моя изненада открих, че към слоновете са добавени и дванадесет камили. Идеята беше на Посид.
Глава 19
В Ричбъро нетърпеливо очаквахме да чуем последните новини от Авъл и наистина там имаше известие от него. Съобщаваше, че бритите били извършили две нападения, едно през деня и второ през нощта, върху лагера, който бил укрепил северно от Лондон, но били отблъснати с известни загуби. Обаче непрекъснато пристигали нови подкрепления на неприятеля чак от Южен Уелс; научил също, че воините от Кент, които се били оттеглили в Уиълд, са изпратили вест до Карактак: щом Авъл бъде принуден да се оттегли, те щели да излязат от горите и да го откъснат от базата му. Затова Авъл ме молеше да се присъединя към него колкото може по-скоро. Разговарях с няколко тежко ранени войници, които Авъл бе върнал в базата, и всички бяха единодушни, че не британската пехота е страшна, а колесниците, които били сякаш навсякъде и толкова многобройни, че всяка група, по-малка от двеста-триста души, която се осмелявала да се отдели от главната сила, бивала унищожена.
Сега моите войски се подготвяха за настъплението. Слоновете носеха големи товари от запасни копия и други военни снаряжения; останах учуден от някакви странни машини, които висяха преметнати на гърбовете на камилите.
— Изобретение на твоя императорски предшественик, Цезаре — обясни Посид. — Позволих си да поръчам шест от тях в Лион, като бяхме там през юли, и ги изпратих в Булон, натоварени на камилите. Представлява нещо като обсадни машини за употреба срещу нецивилизовани племена.
— Не знаех, че императорът се е занимавал с военни изобретения.
— Вярвам, ще се увериш, че тези машини са много полезни, особено като се съчетаят с тънки въжета. Позволих си, Цезаре, да донеса няколко големи връзки от тънки въжета.
По широката усмивка на Посид разбрах, че е замислил някаква хитрост, която крие от мене. Затова му казах:
— Ксеркс Велики имал един военен министър на име Хермотим, евнух като тебе, и когато оставял Хермотим сам да разреши някоя тактическа проблема, като например превземането на непревземаем град без обсадни машини или преминаването на непроходима река без лодки, проблемата всякога бивала разрешена. Но ако Ксеркс или друг някой се опитвал да се намеси със съвет или предложение, Хермотим заявявал, че работата вече ставала твърде сложна за него и отказвал да се занимава с нея. Ти си втори Хермотим, но за щастие аз ще те оставя сам да се оправяш. Предвидливостта ти в оня случай с обелисковия кораб ти спечели моето доверие. Знай — очаквам големи дела от твоите камили и товара им. Разочароваш ли ме, ще си навлечеш гнева ми и вероятно ще те хвърля на пантерите в амфитеатъра още щом се завърнем.
Той отвърна все още ухилен:
— Ами ако ти помогна да спечелиш победата?
— Тогава ще те наградя с най-големия орден, който имам правото да раздавам, а той е съвсем подходящ за твоя пост: ще те наградя с „Непод остреното копие“. Какви други новости носиш в багажа? Тия камили, слонове и черни стрелци от Африка напомнят повече за представление на Марсово поле, отколкото за истинска война.
— Не, Цезаре, почти нищо друго. Но, вярвам, бритите ще си напълнят очите, преди да сме свършили, а входните пари можем да съберем и след представлението.
Напуснахме Ричбъро, без да срещнем съпротива: прехвърлихме реките под охраната на части от Четиринадесети легион, изпратени от Авъл за тази цел. Щом преминахме, те тръгнаха след нас. Не срещнахме ни един бритски враг по целия път от Ричбъро до Лондон, където Авъл и аз обединихме войските си на пети септември. Мисля, че и той се зарадва на срещата ни толкова, колкото и аз. Първото, което го запитах, бе дали духът на войниците е висок. Отвърна ми утвърдително и каза, че са очаквали едва половината от подкрепленията, които съм довел, а не бил споменал и за слоновете, тъй че нашата истинска мощ ги изненадала. Запитах го къде очаква неприятелят да ни даде битката, а той ми показа една контурна карта от глина на местността между Лондон и Колчестър. Посочи ми област, дълга двадесетина мили, край пътя Лондон — Колчестър (естествено това не беше път в истинския смисъл на думата), която Карактак укрепвал усърдно и която почти сигурно щяла да бъде място на бъдещото сражение. Бе горист хребет, наречен Брентууд, който извиваше край пътя като подкова; в двата й края имаше големи укрепления от колове и още едно в средата. Пътят вървеше към североизток. Левият неприятелски фланг отвъд възвишението се предпазваше от мочурищата, а един дълбок поток, наречен Уиълдски поток, образуваше защитна преграда отпред. Откъм десния фланг хребетът поемаше към север и продължаваше нататък около три-четири мили, но дърветата, бодливите храсти и къпините избуяваха край него тъй нагъсто, че всеки опит да се атакува този фланг от войници, които ще трябва да си разсичат път през гъсталака, би бил, според Авъл, съвсем безполезен. Понеже единственият възможен достъп до Колчестър беше по този път и понеже исках да се срещнем с главната сила на неприятеля колкото може по-скоро, аз проучих тактическите проблеми извънредно внимателно. Пленници и бегълци ни дадоха много точни сведения за отбранителните линии в горите и аз ги намерих за отлично обмислени. Не приех предложението за фронтална атака. Тръгнехме ли към централното укрепление, без първо да сме унищожили другите две, щяхме да се изложим на тежки атаки откъм двата фланга. Но нападение първо над другите две също нямаше да ни помогне кой знае колко; защото и да успеехме да ги превземем със скъпи жертви от наша страна, това значеше да си пробиваме пътя през цяла поредица от следващи укрепления навътре в гората, всяко от които трябваше да се превзема с отделна операция.
На военния съвет, на който Авъл и аз свикахме всички висши щабни офицери и командирите на легионите, единодушно се прие, че фронталната атака над централното укрепление е неизбежна и че трябва да сме готови да понесем тежки загуби. За жалост полите на хълма между реката и потока бяха много подходящи за маневриране с колесници. Авъл препоръча масово нападение в ромбовидна формация. Челото на ромба да се състои от един единствен легион, разделен на две „вълни“, като всяка вълна е от осем редици. След тях да следват два легиона, които да се движат в една линия, в същата формация като водещия легион; след тях три легиона, наредени в една линия. Това да е най-широката част на ромба и там да са и слоновете като прикритие за всеки фланг. Подир тях да следват пак два легиона, а накрай — един. Конницата и останалата пехота да се пазят за резерв. Авъл обясни, че този ромб осигурявал прикритие за нападения откъм фланговете: врагът не може да атакува водещия легион, без да се изложи на обстрела от металните копия на втората линия, нито пък втората линия, без да пострада от копията на третата. Третата
