ще ни спести и време, и жертви.
— Изпрати Деветия да премине отвъд, Авъле. Дай им съоръжения за мостове. Надявам се, че утре те не ще трябва да се бият колкото другите, затуй не им трябва и дълъг сън. Великолепна вест. Прати разузнавачи да проследят врага и да ни кажат веднага щом го открият.
Вдигнахме набързо Деветия и го изпратихме да премине реката Уиълд. Скоро ни известиха, че неприятелят се е изтеглил нагоре по хълма, че са поставили над потока двайсет моста от талпи и чакат по- нататъшни нареждания.
— Време е преторианците да потеглят — каза Посид.
— Как смяташ, може ли да се вярва на този окулист? — запитах аз.
— Сам аз ще тръгна с него, Цезаре — обясни Посид, — Планът е мой и ако позволиш, проваля ли се, не смятам да живея.
— Отлично. Нареди им да потеглят след пет минути.
Той ми целуна ръка, аз го потупах по гърба и тръгна. След малко видях първата преторианска дружина да се измъква тихо от източната врата на лагера. Казано им бе да не вървят в крак, та отмерената им стъпка да не се чува от вражеските съгледвачи, а и оръжията им бяха обвити в парцали, да не се чукат едно в друго. Войниците бяха преметнали щитовете си през рамо и бяха изписали отгоре по един голям тебеширен кръг. Това щеше да им помага да се различават в мрака, без да си подвикват един на друг. Белите кръгове се виждаха ясно: Авъл бе забелязал, че сърните се следват една друга в тъмните гори, водени от блясъка на белите петна по задниците си. Окулистът ги превел на около три-четири мили през неравна, мочурлива земя, докато стигнали истинското мочурище. То воняло, а край тях се стрелкали блуждаещи огньове и за да стигнат до тайната пътечка, преторианците трябвало да газят до бедрата след своя водач в блатистата вода, пълна с пиявици. Обаче окулистът не сбъркал. Намерил пътеката и поел по нея.
В боровата горичка на другия край имало британски преден пост и щом луната изгряла, тези бдителни войници съзрели гледка и чули звуци, които изпълнили душите им с дълбоко слисване. Грамадна птица с дълга лъскава човка, с огромно сиво тяло и много дълги крака се появила изведнъж в мъглата на няколко разкрача от тях и забръмчала насреща им, като ту поспирала да изграка хрипливо, ту да плесне с криле, а сетне оправяла пера с ужасния си клюн и пак избръмчавала. Цар Чапла! Те се сгушили в биваците си ужасени, изпълнени с надежда, че привидението ще изчезне, но все тъй бавно то, пристъпвало към тях. Най-сетне, изглежда, забелязало лагерния им огън. Размахало гневно глава и се затичало към тях с разперени криле, бръмчейки все по-силно и по-силно. Те скочили и хукнали да бягат. Цар Чапла ги гонил през горичката с ужасния си бръмчащ смях, а сетне се извърнал и бавно тръгнал покрай тресавището, издавайки от време на време тъжното си бръмчене.
В случай че сте повярвали това да е бил цар Чапла, който се е явил да ги подплаши — защото щом Егерия може да се явява тъй необяснимо, защо не и цар Чапла? — ще трябва да ви обясня измамата. Цар Чапла бил някакъв френски войник от големите тресавища западно от Марсилия, където пастирите са свикнали да ходят с високи кокили, за да преминат по-лесно през мочурляци, които иначе трудно се прескачат. Посид надянал на този човек ракитов кош, изплетен като птиче тяло, обвит отгоре с чаршаф. Към ръцете му привързали ракитови криле, покрити с плат. Главата и клюнът му били от летви, покрити също с плат и прикрепени към главата: движел ги, като въртял глава. Клюнът бил намазан с фосфор. Войникът познавал навиците на чаплите и подражавал на походката им със своите кокили, които били здраво привързани към краката му. Окулистът ги превел по пътечката — него и Посид — дотам, откъдето се съзирало пълното очертание на горичката. Преторианците ги следвали на известно разстояние и Посид изпратил вест да спрат. Изчакал, докато види птицата да се разхожда пак около гъсталака, и разбрал, че хитростта му е успяла. Изтичал обратно и съобщил, че брегът е свободен. Те забързали нататък и завзели горичката. Много време е нужно, за да преминат осем хиляди души в единична редица през тясна пътечка, та им трябвали повече от пет часа, преди да се измъкнат отвъд, а в това време се зазорило, ала мъглата не се била вдигнала, тъй че от хълма никой не ги съзрял. Един час преди разсъмване направих приношение на Марс, сетне закусих с помощниците си и обмислих как да постъпим, ако нещо обърка плановете ни. Но вече знаехме, че повечето от преторианците са заели позиция — защото очевидно нищо не бе попречило на преминаването през тресавището — и вярвахме в победата. Гета не беше с нас: той бе отвел една допълняща кохорта в Осми легион (забравих да спомена тази кохорта като част от подкрепленията ни) заедно с конницата, батавите и слоновете да заемат позиция на две мили от левия ни фланг. Зет ми, младият Помпей, също отсъствуваше. Поверил му бях командуването на нубийците и балеарските стрелци с прашки и той ги беше превел през потока Уиълд. Балеарите носеха кълбета от въже за палатки, колчета за палатки и дървени чукове, а пък нубийците — туземните си тъпани и дългите си бели копия.
Закусихме чудесно и всички пийнахме умерено — колкото да се почувствуваме доволни от себе си, без да бъдем обхванати от безразсъдна смелост — и докато разисквахме сериозно, подхвърляхме си весели шеги. Предимно остроумия за камилите, които не ни излизаха от ума по това време. Аз допринесох с един цитат от писмо на Ирод Агрипа до майка ми: „Камилата е едно от седемте чудеса на природата. Тя споделя тази чест с дъгата, ехото, кукувицата, негъра, вулкана и вятъра сироко. Но тя е първото и най-голямото от седемте.“
Издадох заповед до армията да се придвижи напред към позициите отвъд потока Уиълд. Тръбачите изсвириха сигнала, който проехтя на цели мили наоколо. Откликна му звук от бойни рогове и викове. Това изведнъж ме стресна. Макар естествено да знаех, че битките не могат да се водят без неприятел, през цялата нощ си бях мислил за това сражение като диаграма върху картата, безшумна история от квадрати и правоъгълници, които се подбутват насам-нататък; римските квадрати и правоъгълници, оцветени в черно, британските — оставени в бяло. Но щом прозвучаха тръбите и роговете, трябваше да преведа диаграмата в образите на войници, коне, колесници и слонове. Станал бях в полунощ и предполагам, че лицето и жестовете ми са издавали голямото ми напрежение; защото Ксенофонт предложи да си почина за няколко минути след закуската и да тръгна нататък, след като всички войски са заели позиции. Сякаш за мен не бе съществено да чакам при потока, облечен в императорските си доспехи и пурпурната мантия, и да поздравявам всеки легион, като достигне до потока, и да го гледам как го преминава! Мисля, че ако Ксенофонт бе дръзнал само да пошепне думата „масаж“, щях да го убия.
Отидох до потока, яхнал една стара кобила, не друга, а самата Пенелопа, вдовицата на бившия гражданин и кандидат за консул Инцитат, който наскоро си бе счупил крак по време на надбягвания и трябваше да бъде убит. Мъглата тук бе все още много гъста. Виждаше се едва на десет-петнадесет стъпки напред и се разнасяше отвратителна смрад на камили! Случвало ли ви се е, вярвам, да минете в мъгла през някое поле, в което пасе стар пръч: в хубаво време вятърът и слънцето отнасят по-голямата част от миризмата, ала мъглата сякаш я просмуква и задържа, тъй че човек се изненадва от вонещия въздух. Това бяха мъжки камили, които бях наредил да купят за циркови представления — женската камила е твърде скъпа, — и те миришеха непоносимо. Ако има нещо, което конете да мразят, това е миризмата на камила, но нашата конница беше далеч на другия фланг, а пък Пенелопа беше навикнала на циркови миризми. Прекосяването на потока премина при пълен ред и въпреки мъглата легионите се наредиха на отсрещния бряг в отличен строй. Легион от редовни войници е в състояние да проведе най-сложни военни упражнения дори в пълен мрак: преторианците често правят нощни учения на Марсово поле.
А сега ми се иска да опиша битката така, както са я видели бритите, защото по този начин по-добре ще оцените тактическия ми план. Най-отбраната британска пехота бе заела трите укрепления, всяко от което имаше врата за вилазка и една пътека, която водеше назад през гората към откритото поле отвъд нея. Укрепленията са свързани с една здрава ограда от колове, която обгръща целия полукръг на гората, а гората е толкова претъпкана с брити, че нищо не би могло да се постигне с атака на оградата между двете укрепления. Тъкмо преди разсъмване вратата за вилазка на централното укрепление се отваря и оттам изхвърчава поделение от колесници. То се води от Катигерн, зетя на Карактак, цар на триновантите. Друго поделение излиза от укреплението на британския десен фланг. То пък се предвожда от самия Карактак. Двете групи се събират от двете страни на централното укрепление. Карактак е разгневен и укорява Катигерн, защото е научил, че триновантската пехота, разположена при потока Уиълд, е отстъпила през нощта. Катигерн е разгневен, че му говорят така пред очите на цялото му племе. Той запитва надменно Карактак дали обвинява триновантите в страхливост. Карактак иска да знае как другояче ще обяснят напущането на поста си. Катигерн отвръща, че са се оттеглили по религиозни причини. Военачалникът им получил пристъп на кашлица от мъглата и неочаквано започнал да храчи кръв. Приели това като злокобно
