— Не бива така, милейди — отговори вразумително слугата. — Вие сте жива, обличат ви добре, живеете в прекрасен дом. Имайте доверие на лорда!
— Доверие! — изсъска вбесено тя, но осъзна, че излива гнева си върху човек, който не й е сторил нищо лошо. Когато я видя за първи път на колата за осъдените, мръсна и дрипава, с въже на шията, той се отнесе към нея също така сърдечно както сега, когато я наричаше „милейди“.
— Извинявайте, Джейк. Знам, че не ви е позволено да издавате тайните на господаря си, и няма да настоявам повече. Разбира се, аз съм му благодарна… — Тя пое дълбоко въздух. — Дано само не загубя разума си…
— Повярвайте, милейди… — Момъкът се чувстваше неловко, това беше повече от ясно. — Не мога да ви кажа нищо повече, но трябва да знаете едно — можете да му имате доверие. Можете да вярвате и на мен.
Ондин се опита да се усмихне, но безуспешно. Приведе се импулсивно, целуна го по бузата и се върна обратно в стаята си.
— Спуснете резето! — извика подире й Джейк и тя се подчини, макар и неохотно. С натежало от болка сърце се върна в стаята и си легна.
Остана будна още дълго, а когато най-после заспа, сънува братовчед си Раул. Слабото лице, тънките устни… Никога не беше помисляла, че един ден ще го мрази от дън душа. Като деца двамата винаги играеха заедно. Никога не беше усетила завистта му, подлостта на несъщия си чичо. Не, Раул не беше измислил онзи ужасен заговор. Това беше дело на баща му, който години наред се беше стремил към титлата и богатството на дука…
Изведнъж изпитото лице на братовчед й се промени. Тя видя веселия, засмян Джъстин, а после и Клинтън — сина на една жена, която се беше родила от извънбрачната връзка на един Чатъм.
Чатъм… Пред очите й се появи Уоруик. Този мъж никога не се съмняваше в силата си. И сега й се смееше, макар че очите му светеха в топли кехлибаренозлатни тонове. Блестяха мечове, мъже тичаха към нея и тя разбираше, че те се стремят към различни цели — едните идваха да я убият, другите да я спасят. Кои бяха приятели и кои — врагове?
Този път Ондин не се събуди с писък, но когато отвори очи, трепереше с цялото си тяло. Видя как лунните лъчи се плъзгат бавно по скъпия килим и се почувства самотна и нещастна. Какво щеше да прави, ако заплахата й не подействаше, ако Уоруик й заявеше подигравателно, че спокойно може да каже истината на всички хора в къщата, защото никой няма да й повярва. Стана и ясно, че нищо и никой не може да го отклони от решението му. За добро или за лошо, тя трябваше да го придружи в кралския двор. Може би така беше по-добре. Щеше да намери начин да поговори с Чарлз на четири очи, да падне на колене пред него и да го помоли: „Ваше величество, дайте ми възможност да докажа невинността си!“ Кралят беше известен с чувството си за справедливост, той мразеше насилието, особено когато жертвата беше жена. Трябваше да се залови за тази надежда, тя беше единственото, което й оставаше…
Тих шепот прекъсна мислите й. Едва доловим, като полъха на вятъра, който шумолеше в листата на дърветата пред прозореца.
— Ондин… Ондин… Ондин… Ела при мен, студено ми е и съм сам-сама. Ондин…
Стресната, младата жена скочи от леглото, но не можа да види нищо в тъмното. Дали чутото беше игра на въображението й?
— Къде сте? Коя сте вие?
— Ондин…
Не, не беше въображение. Ондин запали с треперещи пръсти една лампа и я вдигна високо.
— Моля ви, кой сте вие? Къде сте се скрили?
Никакъв отговор. Само мекото шумолене в листата…
Ондин претърси цялата стая, отвори дори шкафовете. После изтича до прозореца и погледна навън. В двора нямаше никой. Тесният перваз, който обикаляше втория етаж, също беше празен.
Ондин почака малко, после се върна в салона. Седна на писалището на Уоруик, твърдо решена да чака съпруга си, дори ако той се върнеше чак на разсъмване.
И наистина, когато Уоруик се върна у дома, вече се зазоряваше. Жена му го посрещна с искрящи от гняв очи. Той я погледна с искрено учудване.
— Заради мен ли останахте толкова дълго будна, мадам? На какво дължа тази чест?
— Трябва да поговорим.
— И за какво?
— Снощи ме поздравиха като бъдеща майка, но аз съм съвсем сигурна, че не нося дете под сърцето си. Ще бъдете ли така любезен да ми обясните защо излъгахте?
Уоруик посегна към бутилката с уиски, която стоеше на писалището, отпи голяма глътка и я остави.
— Какво отговорихте на Матилда?
— Би трябвало да знаете, че съм достатъчно деликатна да премълча истината, поне засега.
— Това заплаха ли е, скъпа моя? — попита с мек, но много опасен тон мъжът.
— Точно така — потвърди тя и се усмихна презрително. — Тъй като не си давате труд да ми обясните каква игра играете, аз се намирам в неизгодно положение. Получавам само заповеди, без да знам нищо, следователно съм принудена да действам слепешката. Затова изслушайте предложението ми. Ще продължа да се преструвам на сияеща от щастие бъдеща майка, ще ви подкрепям във всичките ви абсурдни планове, а като ответна услуга вие ще ми позволите да остана в Чатъм Менър. Не ме принуждавайте да ви придружа в кралския двор, моля ви.
Уоруик се приведе към нея и сложи един пръст под упорито вирнатата й брадичка.
— Убивате чуждия дивеч, крадете коне — и изнудвате! Какви още таланти се крият под блестящата ви красота, милейди?
Вбесена, Ондин отблъсна ръката му.
— Вече започвам да мисля, че се оженихте за мен именно заради тези ми качества, Уоруик Чатъм!
Мъжът прекоси стаята с големи крачки и се изправи пред креслото, в което седеше Ондин. Приведе се и зашепна в ухото й:
— Нищо няма да оспорите, милейди. Моята лъжа може по всяко време да се превърне в истина, защото отговаря на най-съкровеното ми желание. За да постигна тази цел, бих употребил дори насилие. — Той се изправи и се обърна към камината. — Никога вече не ме заплашвайте, Ондин.
Гневна и отчаяна от погрешната стъпка, младата жена скочи на крака.
— Би трябвало да ми благодарите, защото бях твърде смаяна и не ви изобличих в лъжа! За Бога, крайно време е да ми обясните какво става тук! Наредили сте да ме охраняват най-строго, избягвате въпросите ми, а тази нощ в стаята ми се появи някакъв призрак…
— Какво? — Уоруик се озова с един скок до нея и пръстите му се впиха болезнено в раменете и. — За какво говорите?
— Причинихте ми болка!
Хватката му се разхлаби, но ръцете му не я пуснаха.
— Какво се случи?
— Докато лежах в леглото, някой започна да шепне.
— Не беше ли само игра на въображението ви?
— Не.
— Какво точно чухте?
— Името си. А после гласът пошепна: „Студено ми е и съм сам-сама. Ела при мен.“
Уоруик я пусна внезапно и се втурна да претърсва стаята. Ондин го следваше по петите. След като търсенето не даде резултат, той приседна на леглото й и въздъхна.
— Вероятно сте сънували.
— Сигурна съм, че не беше сън.
— Нищо не открих.
— Милорд Чатъм, аз може да съм крадла на дивеч и коне, може да съм изнудвачка, но разумът ми е все още ясен. Не страдам от халюцинации.
— Каквото и да е било… — Той стана и отиде при нея. — Ако отново чуете същия шепот, веднага ме уведомете.
