Ондин лежа неподвижна цял час, вслушана в равномерното, дълбоко дишане на мъжа до себе си. Тя се вглеждаше в лицето му и се опитваше да запомни всяка подробност от любимите черти: високото чело, своенравната брадичка, чувствено извитите устни. Пръстите й се плъзгаха нежно по равномерно повдигащите се гърди.
Когато стана, очите й пареха от сълзи. Облече се безшумно, избра най-простата си рокля от гълъбовосиво кадифе и топла наметка от тъмнокафява вълна с качулка, за да прилича на поклонничка.
На писалището в салона намери кесията със златни монети и се усмихна горчиво. Това беше доказателство, че Уоруик не се бе отказал от намерението си да я изпрати в колониите. Парите й трябваха, за да стигне до Лондон, но бъдещата дукеса Рочестър щеше да изплати дълговете си. Тя пъхна кесията в джоба си, после на пръсти се измъкна в коридора. Тази нощ верният Джейк не стоеше на стража. Пътят й беше открит.
Ондин се спусна на бегом надолу по стълбата, прекоси залата и излезе навън. По пътя към обора не посмя да се обърне назад, защото се страхуваше, че куражът ще я напусне. Оседла кафявата кобилка, изведе я в двора и бързо я възседна.. Вятърът едва се усещаше, а дъждът бе престанал.
Едва когато стигна края на алеята, тя се обърна да погледне къщата. Чатъм Менър се издигаше величествено на фона на нощното небе — горд като господаря си. Сега вече тя не беше графинята на Норт Ламбрия, лейди Чатъм, момичето, което Уоруик бе спасил от бесилката. От днес нататък щеше да се нарича отново дукеса Рочестър и да се бори за наследството си. Решена да успее, тя обърна кобилката и препусна в галоп.
ЧАСТ ТРЕТА
ДУКЕСА РОЧЕСТЪР — КРЪГЪТ СЕ ЗАТВАРЯ
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Ондин измина пътя до Лондон в компанията на няколко монахини, които бяха предприели поклонническо пътуване. Когато пристигна в града, тя похарчи голяма част от парите си за нови дрехи. Трябваше да се върне в своите земи, както подобава на законна господарка.
На 21 октомври наетата карета затрополи по калдъръма на входната алея, която водеше към Довьо Плейс, наречен така на името на стария дукски род. Покрита с първия сняг за тази година, сградата приличаше на дворец от кристал. Ондин, загърната в ново палто от сребърна лисица, дръпна завеската на прозорчето и втренчи поглед в родния си дом. Замъкът беше построен в началото на века при управлението на Джеймс I. Прапрадядо й, който беше французин, бе служил на младата шотландка Мери през краткото време, когато тя управляваше Франция след смъртта на мъжа си. По-късно той придружи сина й Джеймс до Лондон, когато момчето се възкачи на трона след смъртта на кралица Елизабет 1. Именно тогава Довьо беше получил титлата дук Рочестър и голямо имение.
Замъкът беше украсен с високи кули, построени не за да го защитават, а според каноните на властващия тогава архитектурен стил. Стените бяха боядисани в бяло, високите дъговидни прозорци блестяха. Ондин не дочака кочияшът да й отвори вратичката, а слезе сама и забърза нагоре по широкото парадно стълбище. Широката, красиво резбована врата се отвори със скърцане и на прага застана Джем, старият камериер на баща й.
— Лейди Ондин? — прошепна невярващо той и пребледня. После нерешително пристъпи към нея.
Ондин се усмихна и го прегърна.
— О, Джем! — Сълзи замъглиха очите й. Тя бе дошла тук, без да има какъвто и да било план, само с намерението да поиска сметка от двамата мъже, които й бяха сторили най-голямото зло на света. В този момент разбра, че е постъпила правилно. Джем не я беше забравил, другите слуги сигурно също я помнеха.
— Милейди… — Старецът я обгърна с треперещата си ръка и отново се взря изумено в нея, сякаш имаше насреща си призрак. — Претърсихме половин Англия с надеждата да ви открием и през цялото време умолявахме Всемогъщия да ви върне отново при нас. Накрая ви обявиха за мъртва — но аз знаех, че не е така. Когато чух, че баща ви е загинал, изпаднах в отчаяние. Нашият господар беше толкова добър. Бях сигурен, че е неспособен да извърши предателство. Защо да посяга на сина, след като цял живот беше служил вярно на бащата? А вие, милейди, да участвате в заговор? Никога!
— Джем!
Като чу гласа на несъщия си чичо, Ондин се сгърчи като от удар. Той застана на прага и очевидно не я позна, тъй като главата й беше скрита под кожената качулка.
— Ако имаме гости, въведи ги вътре, не стой като глупак! — нареди строго господарят. Ондин се обърна бавно към него и свали качулката от главата си. Уилям не беше от рода Довьо. Дядото на Ондин се бе оженил за майка му след смъртта на първата си жена. По-късно синът беше взел името Довьо. Двамата с бащата на Ондин бяха отраснали заедно. Ондин изобщо нямаше представа за пъклените му планове да я омъжи за сина си и да присвои земите на дука. Дали ако баща й беше останал жив, тя щеше да стане жена на Раул?
Взря се замислено в лицето на чичо си. Защо не беше разбрала, че този човек е способен на толкова подлост и коварство? Около петдесетгодишен, той беше висок и строен, с гъста кестенява коса. Осанката му беше внушителна, лицето студено, с присвити очи и тесни устни.
— Добър ден, чичо — поздрави учтиво тя и направи опит да се усмихне.
— Ондин… — Той също изговори името й, сякаш имаше насреща си призрак. Очевидно беше повярвал в мнимата й смърт, причинена от разбойник по пътищата или може би от диво животно. А сега тя стоеше пред него, красива както винаги, облечена в елегантно палто от сребърна лисица, под което носеше разкошна рокля с пола от бяло кадифе и корсаж от снежнобял лен, украсен с дантели.
Очите му се присвиха още повече, ръката му се стегна в юмрук.
— Ти си жива! — произнесе задавено той.
— Да, чичо Уилям — отговори с тих смях Ондин.
Никак нямаше да съжалява, ако чичо й получеше удар.
— Как се осмеляваш да се появиш тук, предателко?
— Ти да не ме мислиш за глупачка? — попита иронично тя.
Чичото хвърли кратък поглед към Джем и заговори сърдито:
— Да влезем вътре. Онова, което имаме да обсъдим, не е предназначено за ушите на слугите. Погрижи се за багажа на лейди Ондин, Джем!
Той стисна до болка ръката на Ондин и я въведе в салона. Много й се искаше да го отблъсне, но се овладя. Трябваше да действа умно и да печели време.
По пътя към работната стая на Уилям тя надникна в трапезарията, която беше отдясно на големия салон. Нищо не се беше променило. В средата стоеше дългата маса в стил Тюдор, на лавиците блестяха сребърните съдове на майка й.
Уилям отвори вратата на работната си стая, която преди това беше неоспоримото царство на баща й. Широкият прозорец гледаше към добре поддържаната градина, останалите стени бяха покрити с етажерки за книги. Томовете бяха предимно на френски, защото чичо й смяташе, че френската култура ще му придаде известен шик.
Той затвори вратата, докато Ондин пристъпи към прозореца и се загледа в снега, който се стелеше навън.
— Къде беше толкова време, по дяволите? — попита гневно чичото.
Тя свали бавно кожата от раменете си и я остави на пейката под прозореца.
— На много места — например в ада.
Уилям я изгледа недоверчиво, отиде до масичката, на която бяха поставени множество бутилки и гарафи и си наля портвайн. Опразни чашата на един дъх, после седна зад писалището си и й направи знак да заеме място срещу него.
— Не би трябвало да ме гневиш с глупавите си шеги, скъпа племеннице, защото мога просто да щракна с пръсти и ще се озовеш в Тауър. Имам доказателства, че двамата с баща ти сте участвали в заговор срещу
