Той обаче я бутна на един стол, взе резен печено месо и й го подаде. Тя не можа да устои на съблазнителната миризма, забрави ината си и най-накрая изяде няколко хапки.
Къде ли се намираха сега най-милите й люде… Делън, Галън, Елфин, Там? Къде ли бяха синовете и дъщерите на Гърт и Леофуайн? Пленници ли бяха като нея? Или бяха свободни и събираха войска за поход срещу Уилям?
С цялата си душа се надяваше, че Делън, момъкът с мека брада и дружелюбен поглед, е все още жив. Беше толкова смел и мил, макар и да му липсваше плам. Дали го обича все още? Искаше да бъде откровена спрямо самата себе си — не, не го обичаше.
Вглъбена в мислите си, тя не забеляза, че Аларик постави подноса пред вратата. Осъзна присъствието му, едва когато я погали леко по бузата. За неин ужас докосването му я възбуди и тя безмълвно се помоли да я остави на мира през нощта.
— Късно е, Фалън. Искам да си лягам.
По бузите й се появиха червени петна и тя поклати глава. Аларик отиде до леглото и започна най- спокойно да се съблича.
— Фалън!
— Не.
— Роклята ви е възхитителна. Би било жалко за нея. Съблека ли я аз, варварските ми пръсти може да я разкъсат — присмя й се той.
Стоеше пред нея чисто гол, силен, мускулест, благороден рицар от глава до пети… и я очакваше.
— Хайде Фалън! Или се нуждаете от помощ?
Започна да се съблича с треперещи пръсти. Той я заразглежда неприкрито и безсрамно, а ръцете му си играеха с извезания пояс, с който вече я завърза веднъж.
— Не — извика тя и страхът направо я задуши. — Аларик…
— Също и ризата — заповяда той тихо.
— Защо не ме оставите на мира? — измънка жално тя и издърпа ризата над главата си.
— Но моля ви, възнамерявам наистина да ви оставя на мира. Само че утре искам да се събудя жив. Това е всичко. Хайде, идвайте.
— Аз… аз не мога.
За миг той се намери до нея и я дръпна към себе си. После я побутна върху дюшека. Докато я привързваше на стойката, тя лежеше неподвижно и с притворени очи.
— Аларик?
— Какво има, скъпа моя?
— Ето, от цяла седмица съм вече тук и както виждате, не съм избягала още. Защо тогава ме връзвате?
— Мисля, че на Ричард няма да сторите нищо. Що се отнася до мен или стражите обаче, не съм съвсем сигурен дали няма да ви хрумне да ни прережете гърлата. Вече не ви подценявам.
Той се вмъкна в леглото и я зави, тъй като в стаята бе хладно. После се обърна с гръб към нея и изчака докато заспи. Едва тогава и той затвори очи.
Когато тя се събуди, Аларик седеше пред огъня и четеше книга, дъвчейки парче хляб. Облеклото му отговаряше на неговата жестока професия: върху доспехите си носеше туника, а краката му бяха обути в дебели вълнени панталони и ботуши до коленете.
Тя падна обратно върху възглавниците и се вторачи в тавана, без да отвърне на утринния му поздрав. Чувстваше се потисната, тъй като не можеше да предприеме нищо в помощ на сънародниците си. Не можеше да няма някакъв изход от този кошмар! Ех, само да се откриеше възможност да влезе във връзка с мъжете, които несъмнено се готвеха да се организират срещу нашественика!
— Казах „добро утро“, Фалън.
Той дръпна нетърпеливо завивката встрани.
— Вие сте едно норманско чудовище!
Той я вдигна високо и я притисна към гърдите си.
— Трябва да станете незабавно, ако не искате да се пъхна до вас в леглото. А може би вече ме очаквате, така ли?
— Съвсем не!
— Ах, Фалън, сигурен съм, че ще промените мнението си — разсмя се той.
— Никога!
— Обличайте си бързо дрехите за езда, милейди.
Фалън погледна нерешително в голямата ракла. Дрехи за езда? Защо ли? Какво ли възнамерява да й стори? Нима иска да я изпрати в Нормандия? При тази мисъл сърцето й се разтуптя буйно. В такъв случай всичко е загубено.
Тя се облече, а той посочи с пръст подноса до камината.
— Има мляко и хляб, малко сирене и дори сьомга.
— Не съм гладна.
— Въпреки това ще се храните.
Тя седна и успя да преглътне няколко хапки, без да обръща внимание какво яде.
— Защо още не сте излязъл? Да не би битките вече да са загубили чара си за вас?
— Изчаках ви, скъпа моя, защото днес ще ме придружите. Хайде, побързайте! Тръгваме!
Пресякоха заедно празната зала. Навън ги посрещна светъл, мирен есенен ден. Небето беше кристално ясно, на една поляна пасяха овце, а дърветата бяха обагрени от чудната палитра на есента. Единствено норманските стражи разваляха великолепния пейзаж — живо свидетелство, че страната е окупирана. Ричард ги очакваше с два оседлани коня. Аларик й помогна да възседне единия от тях, след което се метна на Сатана.
— И накъде сме тръгнали? — поиска да узнае тя.
— Към Ромни — отвърна той кратко.
— Към Ромни ли?
— Да, там.
В главата на Фалън се завъртя вихрушка. Дали няма да се открие възможност да избяга? Може би в града? Да, но навсякъде гъмжеше от нормани и щяха да я хванат веднага.
Аларик яздеше пред нея без почивка. Понякога срещаха бежанци с изписана на лицата безнадеждност, които теглеха след себе си жалки двуколки. Те наблюдаваха със смирено изражение гордия рицар върху врания боен кон.
Малко след това се появи група от две жени, няколко деца и трима мъже. Най-високият от тях изглеждаше силен и мускулест. Може би все пак бягството не бе съвсем невъзможно?
— Чета мислите ви, Фалън. Искате да поставите на карта живота на тези хора, така ли?
— Не сте ли прекалено самоуверен, щом стане дума за умението ви да си служите с меч? — попита тя язвително.
— С този меч се бия от дванадесетгодишен. Още тогава бях принуден да защищавам собствеността си. Смятам и в бъдеще да постъпвам по същия начин.
— Според мен, по-скоро го използвате, за да заграбвате с него неща, които не ви принадлежат.
По изключение този път той не обърна внимание на предизвикателните й думи, а само вдигна рамене.
Но дори да й бе отговорил, тя нямаше да го чуе, тъй като вече галопираше към бежанците. Скочи на земята и продължи пеша.
— Моля ви, добри хора, помогнете ми!
— Какво има? Какво ви заплашва? — попита една от жените. — Самите ние бягаме. Идваме от Ромни.
— Марла, не се спирай — заповяда грубо най-едрият от тримата мъже.
— Хет, да не сме някакви чудовища? Може би трябва да помогнем?
— Марла! Не виждаш ли, рицарят на коня е самият граф д’Анлу!
Беше учудващо, че човекът позна Аларик веднага. Щеше ли въпреки това да й помогне?
