— Моля ви, пленничка съм… трябва да избягам.
— Хет! Трябва да помогнем на това дете, ако можем.
— Ако успея да стигна до гората, всичко ще е наред. Аз съм дъщерята на Харалд.
— Дъщерята на Харалд ли? — изрева мъжът и очите му заискриха гневно. Фалън бе смаяна от държането му.
— Бях там, бих се за баща ви! Той ни хвърли на сигурна смърт. Когато видя папската хоругва, се предаде. Щяхме да се бием още, но той просто ни предаде и продаде. На съвестта му тежат поколения англичани…
— Хет!
Фалън не бе в състояние да разбере реакцията на този мъж. Нима не всички обичаха баща й? Мъжът посегна към нея и само писъкът на жена му го възпря да не я изблъска брутално от пътя си.
— Оставете я, добри човече — намеси се Аларик, когото бе забравила напълно. — Тя е просто едно опърничаво същество, но нека това бъде моя грижа.
— Не исках да й сторя нищо лошо — изръмжа Хет.
— Хайде, качвайте се на коня, Фалън!
Все още замаяна от враждебното отношение на мъжа, тя се подчини. По страните й се търкулнаха сълзи, а сърцето й се сви от мъка. Не можеше да допусне, че има хора, които мразят баща й.
— Вие сте граф д’Анлу, нали?
— Да, аз съм.
— Семейството ми ви е задължено, милорд. Вие спасихте живота ни. Бретонците се канеха да ни избият, но после се отказаха. Разбрахме, че са изпълнили нареждането ви да не се убиват невинни граждани. Познах вашия герб.
— Говорите добре френски.
— Винаги съм искал да стана свещеник, но шарката отнесе брат ми и аз трябваше да поема занаята на баща си.
— Ковач сте, нали?
— Да, и то най-добрият от тази страна на Канала.
— Добре, щом като е така… — засмя се Аларик. — Недалеч от тук се намира селото Хейзълфорд. Един добър ковач ще ни свърши добра работа.
— Приемам предложението ви с благодарност.
След това се обърна към Фалън с виновно изражение на лицето.
— Милейди, простете ми. Разбирам, че скърбите за баща си. Крал Харалд бе порядъчен човек. Само че ни разочарова. Той загина като мъченик, вместо да се бие докрай като войн.
Ковачът и семейството му продължиха нататък, а по лицата им се четеше, че надеждата е заменила досегашната безутешна скръб. Аларик хвана здраво поводите на коня, върху който яздеше Фалън и двамата продължиха мълчаливо пътя си.
На хълма над долината той спря. Пред погледа на Фалън се откриха останките на Ромни. Къщите, красивите църкви и многобройни магазинчета бяха превърнати в димящи развалини. Полята около града бяха опустошени и безжизнени. В сърцето й се настани неизказана скръб. Това бе норманското проклятие, от което се боеше цял живот. Ето, пред нея бе причината, поради която открай време мразеше тези чужденци. В очите й бликнаха сълзи — нима скоро цяла Англия щеше да изглежда така. Плачеше за отечеството си, което загиваше сред огън и пепел, точно както предсказа Едуард Изповедник. Защо Аларик я е довел тук? Нима бе толкова коравосърдечен, нима искаше да стъпче чувствата й?
Аларик я наблюдаваше внимателно. Ето, сега тя най-сетне се сблъска с кошмарната действителност — такава, каквато е.
Тя се нахвърли като разярена фурия върху врания кон. Животното прибра уплашено уши и се изправи на задните си крака.
— Фалън!
Аларик скочи долу, погали коня по шията и блъсна Фалън на земята. Тя обаче се повдигна пъргаво, скочи върху него и безпомощно започна да блъска с юмруци по бронята.
— Защо? — завика тя с глас, задавен от сълзи. — Защо направихте така с мен? Защо ме доведохте на това място?
— Защото исках най-сетне да осъзнаете какво става тук. Ето, това са последствията от гнева на Уилям. Разберете най-сетне, че тази война трябва да свърши. Няма никакъв смисъл да продължавате да се борите, вместо да потърсите мир.
Пред нея сякаш се откри пътят към ада, който раззина паст, за да погълне и нея, и родината й. Отчаяна, тя не бе в състояние да отмести поглед от жалките развалини на тъй красивия някога град.
— Хората ще се завърнат и отново ще построят града. Мъжете отново ще започнат да обработват нивите, а жените ще шият и ще пекат хляб. И пак ще зазвънти смях.
— А на момичетата ще им се подуят коремите и ще раждат нормански копелета — продължи Фалън с горчива ирония.
— В утробите им ще покълне нов живот. А това е прекрасно.
— Вие, вие унищожихте цял един народ!
С посивяло лице тя се качи на коня си и без да разменят нито дума двамата поеха по обратния път към Хейзълфорд.
Осемнадесета глава
Със самото пристигане Фалън се завтече към стаята си, хвърли се на леглото и заплака неутешимо.
Отвън долиташе мъжки смях, жени пееха. Сякаш тук, в Хейзълфорд, всички до един мислеха, че се намират в рая. По непонятни причини дори на Аларик това място се нравеше повече, отколкото имотите му в Елвалд. Той успя да пречупи волята й със заплахата, че ще причини зло на местните жители. Баща й загина, а Уилям бе жив и Англия лежеше в краката му. И бог допусна това да се случи.
Стресна се от отварянето на вратата. Аларик не бе сам. Две момчета, подстригани и обръснати по нормански обичай, вкараха в стаята голямо дървено корито под надзора на Ричард. Тя притвори очи и се опита да не обръща внимание на суетнята около нея. Чу как Аларик сваля доспехите си и се съблича. Когато се обърна, той вече се бе отпуснал със затворени очи в коритото. Спомни си случая в Руан, когато случайно се озова в неговата стая.
Този път обаче щеше да му причини болка. Готова бе да рискува — нямаше какво толкова да губи. Нима съществуваше на този свят нещо по-недостойно и унизително от това да прекарва нощите си гола и вързана?
Прокрадна се с тихо до камината, взе внимателно котлето и стаила дъх, запристъпва към него. Аларик обаче сякаш само чакаше да се приближи и с един скок се озова извън коритото.
— Помислих си, че ви е нужна още гореща вода — заекна тя, когато й дръпна котлето от ръката и изля съдържанието му в коритото. След това я приближи като могъщ звяр и тя съвсем спонтанно посегна към каната с пиво. Той обаче пъргаво я грабна от ръката й. Погледът й бе прикован от опалените му рамене, по които искряха ситни капчици.
— Значи решихте, че ми трябва още гореща вода, така ли?
— Да…
— Аха… а след това си помислихте сигурно, че малко бира ще ме поосвежи, нали?
— Да…
— Значи, искали сте да сторите едно добро дело, нали така?
— Да…
— Лъжете най-безсрамно!
— Не, милорд! Не бяхте ли вие този, който иска да повярвам, че местните хора просто примират от щастие, защото се намират под ваша закрила? И че едно от най-прекрасните неща на света безспорно е човек да падне на колене и да запее благодарствени химни за това, че е пленник на ненадминатия граф д’Анлу?
— Не, скъпа моя, това, което искам да разберете, няма нищо общо с мен, а с Уилям. Той е твърдо
