— Да ми стопляте леглото… Не си спомням да съм ви молел за такова нещо, но идеята е добра. Това покана ли беше?
Фалън изруга и се загледа през прозореца.
— Значи, не е било покана… ако се съди по държането ви. Но да сме наясно, нуждая се поне от известно спокойствие.
— Ами тогава спете там, където сте грабили — заяде се тя.
— Хм, а аз на вас нищо ли не съм ви ограбил, Фалън?
Под ироничния му поглед кръвта нахлу в лицето й. Какъв глупак съм само, помисли си Аларик. Да я доведа тук в Хейзълфорд, вместо да я изпратя в Нормандия и да се спася веднаж завинаги от тази жена. Не я обичаше. Беше много голяма грешка да стои близо до нея. Защото кръвта му завираше както с никоя друга преди нея.
— Ние загубихме битката при Хейстингс и мен ме плениха. Вие решавате дали да ме задържите или не. Но трябва да не сте с всичкия си, ако мислите, че ще седна да ви прислужвам. Взимайте, каквото поискате, но доброволно няма да ви дам нищо.
— Това звучи вече по-добре. И пак ми прилича на покана.
— Вървете в преизподнята. Нямаше да е зле, ако някой саксонски меч ви беше светил маслото!
Този път говореше съвсем сериозно. Затова Аларик замълча и се почеса замислено по брадичката, без да отмества поглед от нея. Очевидно тя се страхуваше, макар че се опитваше да не се издава. Бе свила крехките си ръце в юмруци и езикът й нервно се стрелкаше по червените, чувствени устни.
— Все пак си мисля, че ще ме обслужвате — продума той накрая.
— Няма!
— А ако ви нашибам с камшик?
При тези думи тя замръзна като статуя и той пристъпи към нея.
— Вие ме наричате варварин, но вътре в себе си сте убедена, че няма да наредя да ви нашибат с камшик, нали?
— Защо да съм убедена? Когато се втурнахте в палатката на Фалстаф, замалко щяхте да ми прережете гръкляна.
— Твърде рядко губя нервите си — увери я той. — Може да съм крадец, нашественик и изобщо каквото ви хрумне, но ненавиждам излишното насилие. Опитът обаче ме е научил, че понякога е по-добре да проявиш жестокост, за да бъдат след това вежливи и дружелюбни с теб… въпреки че… вие сте дъщерята на Харалд и притежавате гордостта и упоритостта му. За нещастие обаче ви липсва умът му.
— Проклет…
— Внимавайте! — предупреди я той.
— Сигурна съм, че един ден ще понесете наказанието си. Англичаните никога няма да приемат Уилям. А на вас обещавам, че когато заскимтите за милост пред вдигнатия над главата ви саксонски меч, ще настоявам да ви отсекат главата.
— Изглежда, че тази мисъл ви доставя голямо удоволствие — разсмя се Аларик. — Но сега не е време да обсъждаме болните фантазии на твърдоглава саксонка като вас. Нека се обърнем с лице към фактите. Защото, независимо дали ви се нрави или не, истината е, че вече сте тук и ми принадлежите. Не ме предизвиквайте, Фалън. Винаги съм твърдял, че един хубав бой ще има целебно действие върху вас. Още като дете е трябвало да ви възпитават по-строго. Необходим ви е някой много силен мъж, който да ви научи днес на това, което сте пропуснала някога. Лично аз не държа да ви се случи нещо лошо. И то не, защото съм подвластен на очарованието ви, а… защото не понасям да ми се поврежда собствеността. Само че дори и моето търпение си има граници. Вие отказвате да удовлетворите скромните ми молби, следователно нещо трябва да се промени.
Без да й обръща повече внимание, той се върна до камината и се втренчи в пламъците. Измина сякаш цяла вечност, преди да се обърне отново към нея.
— Не искам от вас бог знае какво. Желанията ми са съвсем простички: вкусно ядене в общата ни стая и пълна чаша с ейл, за да утолявам жаждата си. Това са изискванията ми.
— Вие сте полудял! — прошепна Фалън.
Аларик въздъхна, отиде до врата и я разтвори широко.
— Ричард!
Момчето пристъпи бързо в стаята и се усмихна окуражително на Фалън. Но тя като че ли не забеляза жеста му.
— Ричард, донеси ми силно пиво и нещо за ядене!
Младият саксонец само кимна и изчезна.
Аларик седна пред камината и вдигна крака на едно столче.
— Изобщо не си и помисляйте — обади се той внезапно, когато очите на Фалън зашариха неспокойно по вратата.
Ричард се върна с препълнен поднос и го постави до прозореца.
— Да ви налея ли, милорд?
— Не, благодаря. Това ще стори Фалън.
— Ще има дълго да чакате — изсъска тя.
— Ричард, иди да потърсиш Роже. Той е долу в залата или навън при стражите. Кажи му, че съм променил мнението си. Най-добре още тази вечер да подпалим мелницата. Можеш да му кажеш още, че му подарявам най-малката дъщеря на Хамлин. Знам, че й е хвърлил око. Чакай, чакай… сега се сещам, че и Уорън е луд по нея. Е, в такъв случай кажи на Роже да си я поделят с Уорън. Обаче да не прекаляват много-много, понеже ми трябва за домакинската работа.
При тези думи Ричард се вцепени, а очите му се изцъклиха.
— Какво чакаш? Действай!
— Аз… да, милорд, както заповядате…
— Почакай! — извика Фалън с изкривено лице. — Вие сте чудовище! — изкрещя тя и закрачи вбесена към Аларик. — Искате да изгорите мелницата и да опозорите невинната девойка, само защото не ви поднасям проклетата бира, така ли?
Аларик я изгледа с подчертано равнодушие.
— Не е заради пивото, любов моя, а защото ми дойде до гуша от предизвикателствата ви. С вашето непокорство вие преляхте чашата на търпението ми. Ричард? Ти още ли си тук? Прави, каквото ти казвам! Хайде, бързо!
— Да, милорд.
— Стой! Почакай! — върна го отново Фалън. Тя взе чашата с бирата и я подаде на Аларик.
— На, ето!
— Не мисля, че това е обслужването, за което съм си мечтал.
Фалън тропна с крак и се обърна с гръб към него и сякаш започна да разговаря със самата себе си. После се обърна, наведе глава и прикляквайки му поднесе мълчаливо чашата.
— Благодаря ви, милейди. Това бе наистина всичко, които исках. А ти, Ричард, можеш да си вървиш.
Фалън задържа стойката на тялото си, дори и когато Ричард затвори вратата зад себе си. Аларик беше някаква загадка. Докато той отсъстваше, тя научи от стражите, че Ромни е сравнен със земята. Освен тази лоша вест обаче друго не узна. Нито нещо за английските войски, нито пък за братята й, за Едуин и Моркър, за Едгар Ателинг. Запита се също дали и Делън е още жив.
— Станете, Фалън — рече благо Аларик.
Тя вдигна глава и го погледна смаяна. Просто не бе в състояние да разбере как е възможно един тъй хубав и изискан рицар да е същевременно толкова жесток и студен.
Аларик стана, изправи я на крака и пъхна чашата в ръката й.
— Пийте!
Тя понечи да откаже, но бързо промени мнението си и безропотно изпи чашата. Благотворна топлина се разля из цялото й тяло.
— Така, а сега хапнете нещо.
— Не съм гладна.
