— Ако настоящите ми ангажименти не й изнасят, то нищо не пречи да си отпътува. Тя е благородна дама, която знае съвсем точно какво иска и какво върши.
— И какви са настоящите ви ангажименти, ако мога да попитам?
— И аз не мога да ви кажа съвсем точно — засмя се Аларик.
— А аз бих се оженил за Фалън и до края на живота си ще я моля за прошка — рече Роже мечтателно.
— А, да, сега си спомням — възкликна Аларик. — Как можах само да забравя? Мина толкова време оттогава. Вярно, че вие бяхте тогава в Босъм. И свършихте черната работа вместо нея.
— Да, но смехът й ме възнагради стократно! — усмихна се широко Роже. — Мисля, че винаги съм бил лоялен спрямо вас, но… но ако решите да я изоставите, то аз съм насреща… с ваше позволение, разбира се.
Аларик не можа да сдържи усмивката си. Допадна му искреността на младежа. Защо не бе в състояние да каже простичко на Роже: „Ето, вземете я, оженете се за нея, убийте я и изобщо правете с нея каквото ви хрумне“? Какво го спираше? Клетвата, дадена на Едит ли? Или може би фактът, че й нямаше капчица доверие? Споменът за случилото се с Фалстаф бе още съвсем пресен.
— Аларик! Усещате ли миризмата? Печено месо с подправки!
Аларик се разсмя и групата препусна в кариер към голямата каменна къща.
И докато закръглената червенобуза готвачка и трите й дъщери поднасяха печеното агне, Хамлин напълни чашите с пиво. Аларик седеше начело на дългата маса в просторната каменна зала. По стените висяха разкошни килими, а копия и мечове красяха стълбището.
— Милорд?
Хамлин, мъж на средна възраст, с дълга, бяла, щръкнала коса и цяла брада изглеждаше почти грозен и бе направо учудващо, че има три толкова привлекателни дъщери.
— Какво има, добри човече? — попита Аларик, забелязвайки, че Хамлин нервничи.
— Хареса ли ви яденето, милорд?
— Великолепно е. Много съм доволен.
Хамлин въздъхна с облекчение, след което се прекръсти:
— Какво има? Нещо не е наред ли?
Слугата се почеса смутено.
— Днес вашият флаг ни спаси, господарю. Защото оттук мина един рицар, който искаше да подпали къщата. Когато обаче му съобщихме, че ще се върнете, той се отказа да граби. Сега сте тук, дъщерите ми могат да спят спокойно, пък и гладни не сме останали. Всеки ден благодаря на бога, макар да не разбирам с какво сме заслужили точно ние този късмет, когато сънародниците ни са изложени на… нещастия. Затова ви моля, останете при нас, милорд.
Думите на този човек трогнаха Аларик, тъй като до този момент все още не бе срещнал саксонец, който да моли за нещо. Хамлин, както и останалата прислуга, рядко бе напускал този дом, най-много да отскочи до някое от съседните села. Той не бе виждал нито Харалд, нито Уилям. Знаеше само, че сънародниците му страдат, а той е пощаден.
В този миг Аларик реши, че ако дукът се короняса, той ще поиска от него този дом като подарък.
— Има ли тук някой, който може да пише?
— Свещеникът, милорд. Сега е при мъртвите и се моли за тях.
— Когато се върне да направи списък. Да напише имената на всички местни жители. Искам да знам също кои от мъжете какъв занаят упражняват. И да не забрави да опише наличния добитък.
Хамлин му разказа с гордост, че в селото има двама ковачи, двама кожари, един мелничар, както и няколко каменоделци и дърводелци. Аларик остана удовлетворен от чутото, тъй като предстоеше дълга и студена зима.
Хвърли последен поглед върху хората си, които се закачаха весело с девойчетата, потупа Роже по гърба и се оттегли.
Смъртно уморен се хвърли в леглото на бившия собственик и заспа незабавно.
На следващата сутрин го очакваше вестоносец на Уилям. От него узна, че Доувър, единственият укрепен град по крайбрежието, се е предал, след като жителите му са научили за съдбата на Ромни. Аларик остави хора за охрана на големия каменен дом, а друга група изпрати да доведе Фалън в Хейзълфорд. Самият той се отправи към Доувър.
Когато стигна до града, установи с ужас, че норманите вече са започнали да палят пожари, независимо от капитулацията. Уилям също бе разгневен от това своеволие, но тъй като в срамното дело бяха замесени твърде много хора, бе невъзможно да се накажат виновните. Все пак той реши да предложи обезщетение на града.
За Аларик този ден се оказа твърде дълъг и уморителен. Отгоре на всичко и Уилям бе във възможно най-лошото си настроение. Лондон се намираше само на един ден езда от тях, но двамата мъже решиха да не прибързват.
— Защо англичаните пазят все още мълчание, как мислиш? — попита той навъсено.
Аларик само вдигна рамене, макар че всъщност знаеше отговора.
— Допускам, че те ще изберат за свой крал Едгар Ателинг. Може Едуин и Моркър също да са пристигнали в Лондон — та нали и те имат някакви претенции.
— Все още не са събрали нова армия — промърмори Уилям.
— Дано не я съберат. Доста от нашите загинаха при Хейстингс.
Седнал в креслото си, Уилям изглеждаше съвсем унил и отпаднал. Имаше предостатъчно основания за тревога. Навсякъде, където се строяха укрепления и дворци, той трябваше да оставя охрана. Но имаше и нещо по-лошо — в последните дни мор започна да коси хората му. Лекарите приписваха всичко на водата, която войните бяха принудени да пият поради липса на вино.
— Имахме късмет, че поне досега виното стигна. Защото иначе Харалд нямаше да има с кого да се бие в Хейстингс.
Лицето на Уилям изглеждаше много бледо и Аларик се запита дали и той не се е заразил. Предпочете обаче да не засяга тази тема. По съображения за сигурност Аларик и хората му изградиха лагера си извън града. Поради епидемията в Доувър цареше пълен хаос. Наложи се да остане по-дълго от предвиденото, за да уреди всички въпроси според волята на Уилям.
— Заслужили сте си почивката, приятелю — обърна се Уилям към него на шестия ден. — Да речем, една седмица. През това време смятам да се придвижвам бавно към Лондон. Ще се срещнем пред града. Лондон ще бъде мой още преди Нова година!
Аларик не бе единственият, който се чувстваше добре в Хейзълфорд. Същото се отнасяше и за хората му. Върнаха се по-късно вечерта и първото, което направи Аларик, бе да погледне затворените кепенци на стаята си. Дали Фалън бе вече горе?
— Милорд! — поздрави го Ричард с усмивка.
— Е, момко, тя тук ли е?
— Да, милорд.
— Тръгна ли охотно насам? Някакви трудности по пътя?
— О, не, милорд. Беше кротка като агънце.
Аларик се усъмни, разбира се, в думите на Ричард, но след малко сам щеше да се увери в истината.
— Погрижи се за Сатана — нареди той и му подхвърли поводите.
Ричард изгледа ужасен огромния вран кон.
— И какво да правя с него? — замънка той.
— Нали искаш да станеш рицар… е, покажи какво можеш!
Всички се разсмяха, а Роже предложи да помогне на момчето.
В залата ухаеше на непознати благовония. Над огъня се печеше месо на шиш. Изпита приятното чувство, че се е завърнал у дома.
През всичките тези дни бе твърде зает и нямаше много време да мисли за Фалън. Нощем обаче тази жена изпълваше сънищата му. Но тя никога не биваше да разбере каква власт има над него. Трябваше да остане с твърдото убеждение, че е безбожен, жестокосърдечен рицар. Всичко друго щеше да има фатални
