наблюдаваха всяка нейна крачка. Нищо, че привидно се движеше навсякъде свободно.
— Марла — рече тя умолително и посегна към ръката й. — Моля ви! Безспорно, Аларик е справедлив човек, познавам го от години, защото беше приятел на баща ми. Но аз съм дъщеря на Харалд, а братята ми, леля ми, най-близките ми хора са в Лондон… моля ви, Марла, трябва да избягам.
Добродушната Марла въздъхна и погледна Фалън загрижено.
— Съмнявам се, че ще мога да ви помогна. Но ще се опитам. Обещавам ви.
Докато Аларик беше болен, командването пое Роже. Той и Фалън бяха сключили нещо като мирен договор. Например тя не изразяваше радост, когато от армията на Уилям пристигнеха лоши вести.
— Винаги е така, щом една голяма армия минава през някоя страна — опитваше се да й обясни той. — Та нали ежедневно трябва да се изхранват хиляди мъже.
— Да, и затова се налага да колят нашия добитък, да плячкосват къщите ни, да ограбват търговците и да изнасилват всяко същество от женски пол между двадесет и осемдесет години — добави тя с горчив сарказъм.
Роже само извърна глава и се умълча.
Нощем Фалън бодърстваше до леглото на Аларик. В тези моменти волевото му, властно лице изглеждаше твърде ранимо. Но постепенно той се поправяше и тя отново се замисли за бягство.
В един от първите ноемврийски дни тъкмо кърпеше някаква скъсана риза пред камината, когато усети, че той я гледа.
— Още сте тук, не сте избягала — прошепна той.
Тя остави ризата настрана и не отговори.
— И защо не сте избягала?
— Не исках да умрете от треската.
— Много благодаря — отвърна той с усмивка.
— Спестете си благодарностите, Аларик. Ще дойде ден и ще загинете от меча на някой храбър саксонец. Не искам да го лиша от това удоволствие.
— А този саксонец има ли си име?
— Не, милорд. Но съм напълно убедена, че и на вас, и на другите няма да им се размине.
— Фантазирате, милейди — рече той сухо. — Впрочем, откога лежа тук болен?
— Малко повече от седмица.
Той се изправи с усилие в леглото, а на челото му избиха капчици пот.
— Мили боже — простена той. — Треската ме е превърнала в парцал. Важното обаче е, че съм жив. Вкусът на напитката, която благоволихте да наливате в устата ми, бе дори по-гаден от миризмата й. Следователно не е била отрова.
— Разбира се, че не е.
— Е, значи, в такъв случай трябва да ви благодаря още веднаж.
— Няма за какво, сър. Дължите изцелението си най-вече на вашия плешив приятел. Защото нямах никакво желание да ме разчекне.
— Това ще да е бил Роло — засмя се Аларик. — Той е швед, истински викинг. Още от самото начало бе убеден, че сте вещица.
— Кажете чу, че съм саксонка, а не вещица.
— А то не е ли едно и също?
— Виждам, че се поправяте — измърмори тя и пое към вратата.
— Фалън!
Отново долови добре познатата властна нотка в гласа му, но не му обърна никакво внимание.
— Фалън, на вас говоря…
— Възможно е, сър, но само за момент си представете, че на мен пък не ми доставя удоволствие да ви слушам — отвърна тя ведро.
Дочу някакъв шум и се обърна. Макар и все още доста слаб, той се довлече до нея и я задържа за ръката.
— Зная, че ме мразите. Защо тогава не избягахте? Защо просто не ме оставихте да умра?
— Обясних ви вече!
— Ах да, за да ми пререже гърлото някой безименен саксонец.
— Не си въобразявайте, че съм забравила кой сте и че ще търпя вас и вашите сънародници да се разпореждате в моето кралство! Защото, знайте, аз ви мразя, милорд! Но когато ви победя в битка, искам да изживеете поражението си с отворени очи.
— Фалън!
Тя затръшна вратата след себе си и Ричард, който тъкмо се качваше по стълбите, зяпна от изненада.
— Той е буден — обясни тя. — Но е все още твърде слаб. Трябва да му донесеш нещо за ядене.
— А вие къде сте тръгнали? — попита той неспокойно.
— На чист въздух.
В залата срещна Роже и Хамлин, които обсъждаха нещо.
— Бяхме на лов — обърна се Роже към нея. — Така че днес ще ядем пъдпъдъци и печено от дива свиня. Но ще остане доста и част от месото може да се опуши или да се сложи в саламура за зимата.
— Аларик се събуди. Още не стои много здраво на краката си, но се чувства добре.
— Слава на бога! — извика Роже радостно и се завтече нагоре.
— Тъкмо получихме доставка вино, милейди — обади се Хамлин. — Искате ли малко? Изглеждате ми недоспала?
— Благодаря, Хамлин. С удоволствие ще пийна чашка.
Тя седна до прозореца и се загледа навън. Някъде от дъното на къщата се носеше гласът на Ричард, който настояваше бързо да му се донесе корито, гореща вода и храна.
— Графът твърди, че е гладен като вълк — обясни той с щастливо лице.
— Колко се радвам! — възкликна Хамлин. — Жена ми и аз ще му приготвим веднага нещо вкусно. Щастливи сме, че се чувства вече по-добре. Кажи му го.
Фалън отпиваше виното си на малки глътки, но внезапно се задави. Към голямата господарска къща се приближаваха трима просто облечени млади мъже, които по всяка вероятност търсеха работа. В този момент тя застина на мястото си. Защото единият от тримата бе Делън. Струваше й голямо усилие да не се втурне към него и да не го прегърне. Досети се обаче веднага, че познанството им не бива да проличи, тъй като той сигурно подготвяше нейното бягство. Бе гладко избръснат, с късо подстригана коса по нормански образец. Но важното бе, че е жив и че е дошъл да я спаси.
Когато тримата изчезнаха зад ъгъла, тя се завтече в кухнята. За нейна радост откри Делън сам.
— Делън! О, Делън! — извика тя и извън себе си от щастие се хвърли в прегръдките му. — Благодаря на бога, че сте жив — прошепна тя.
— И не само това, дошъл съм да ви изведа от това място — усмихна се той. — Не съм сам… в гората ни чака група англичани, които мразят норманите не по-малко от нас. Братята ви подготвят въстание, но разчитат много на вашата помощ. Ще ви очаквам в полунощ навън. О, Фалън, толкова ви обичам — възкликна и взе лицето й в своите ръце.
— Фалън!
Тя позна гласа на Роже и бързо се отдръпна от Делън.
— Аларик иска да говори с вас… Ей ти, можеш да занесеш горе ведро е вода — каза той с поглед, отправен към Делън. — Той разбира ли какво му казвам, Фалън? Ако трябва, преведете му думите ми.
Нещо стегна гърлото на Фалън и тя не можа издаде нито звук.
— Фалън, какво ви е?
— Кажете на Аларик, че идвам веднага.
Искаше да спечели време, тъй като с крайчеца на окото си забеляза как Делън иска да се измъкне. Но внезапно пред него изникна великанът Роло, въртейки дружелюбно секирата си в ръце.
— Роло! Графът се чувства вече по-добре. Мисля, че скоро ще възседнем конете и ще се отправим при дука — обади се Роже.
