— Добра новина, нали, момче? — избуча Роло и потупа доброжелателно Делън по рамото.
— И така, Фалън, отивайте веднага горе. Вземете и момчето със себе си — настоя Роже.
Дали Аларик щеше да познае младежа? Уповаваше се на бога това да не става.
— Трябва да изпълним нареждането му! — рече тя на английски.
Делън кимна с глава. Просто нямаха друг избор.
Двадесета глава
Аларик влезе в ненапълненото докрай корито, а през това време Ричард редеше описанието си на жертвоготовното поведение на Фалън докато той, графът, е бил болен.
— Тя ужасно се страхуваше за живота ви и с възхитително търпение прекарваше до леглото ви ден и нощ.
Аларик го изгледа с недоверие. Не му беше лесно да повярва на момчето, защото познаваше вече склонността му към преувеличения.
— А, ето я и нея — измърмори Ричард.
Аларик изгледа младежа до нея, който носеше във всяка от ръцете си по ведро с вода. Позна го веднага, но въпреки изненадата си не се издаде. Как ли ги бе открил Делън? Сам ли бе дошъл, за да я вземе или в гората го очакваха въоръжени сподвижници?
— Остави ведрата там, момче — нареди той. — Ричард, кажи на Роже, че съм чул вълчи вой. Зверовете са гладни и затова трябва да сме особено бдителни.
Ричард го изгледа смаян. Да не би графът да е изгубил разсъдъка си? Все пак кимна в знак, че е разбрал заповедта.
— Ще бъде изпълнено, милорд.
Делън трудно прикриваше нервността си и пристъпваше неспокойно от крак на крак.
— Фалън? Ще бъдете ли така любезна да ми долеете вода?
Тя изпълни нареждането веднага и държането й развесели Аларик. Дори и да не бе познал Делън, в този миг щеше да го заподозре. Аларик я хвана здраво за китката, без да изпуска годеника й от погледа си.
— Ричард буквално възпя себеотрицателните ви грижи, милейди.
Той я погали по бузата, след това по врата, а накрая ръката му се спря сякаш случайно върху гърдите й.
— Какво мога да направя още за вас, милорд? — попита тя нервно и отстъпи бързо назад.
— Просто любопитствам, нищо повече. Ричард се кълне, че съвсем искрено и сериозно сте се заели с изцелението ми. Дори и Роло е променил мнението си за вас. А сега искам да знам защо, поради каква причина сте се грижили толкова всеотдайно за мен?
— Аз… не знам. Момчето по-добре да иде да си върши работата, а аз ще донеса още вода.
Аларик я дръпна силно и я принуди да коленичи до коритото.
— Момчето ще остане тук. Убеден съм, че работата му може да почака малко. Защо не ми отговаряте, Фалън? Я да видим, може пък да отгатна и сам… Да, сетих се! Сигурно сте си спомнили за хубавите мигове, които преживяхме заедно… когато се любехме голи и…
Фалън се вторачи гневно в него, а след това хвърли предупредителен поглед и към Делън. Аларик едва ли не изпита съчувствие към младия мъж, който пребледняваше все повече и повече. Разбираше много добре какво чувства в момента, на какви адски мъки е подложен.
Погали косата й и се засмя. Устните му докоснаха леко нейните.
— Спомняте ли си, Фалън? За целувките, за ръцете ми?
Внезапно обаче я пусна, грабна меча си и застана в бойна стойка пред Делън, който се приближаваше с изваден нож.
— Ако направи само още една крачка, милейди, ще му прережа гръкляна. Не искам да го убивам, защото му съчувствам… заради любовта му към вас.
— Аларик… моля ви — пошепна Фалън.
— Възнамерявахте да забиете ножа си в гърба ми, нали? — попита той Делън.
В този миг обаче внезапно го обзе слабост, на челото изби пот и напрегнатите му мускули се отпуснаха.
— Делън, трябва бързо да бягаме. Веднага — извика Фалън.
— Може би първо трябва да…
— Да го убием ли? Не, не, да тръгваме.
Тя го дръпна за ръката и до слуха й достигна глухото изтрополяване на падащо тяло.
В залата долу звънтяха оръжия — двама от саксонските „вълци“ се биеха с рицарите — нормани.
— Принцесата е с мен! — извика Делън. — Последвайте ме!
Избута Фалън навън, метна се зад нея върху гърба на чакащия ги кон и се понесе в галоп към леса.
— Преследват ли ни?
— Още не — извика брадат саксонец зад тях.
— Не след дълго ще тръгнат след нас — промълви Делън.
Заедно с петдесетина мъже те поеха по стария римски път. Сърцето на Фалън щеше да изскочи от гърдите й. Най-сетне свободна. За миг си спомни за Аларик. Знаеше, че ще й липсват ласките му, от които се разтапяше, макар и неволно, както и неговата усмивка, когато я дразнеше.
На малка полянка горяха лагерни огньове, на които се печеше пресен дивеч. Посрещнаха ги с ликуване. Тя случайно научи, че един от саксонците, едър брадат мъж, е бил свидетел на смъртта на баща й. Заговори го, защото бе длъжна да узнае истината.
— Дукът участваше ли в убийството на краля?
— Не, това е само един глупав слух, нищо повече. Бог ми е свидетел, мразя норманите от дъното на душата си, но се кълна, че дукът не беше сред убийците.
— А граф д’Анлу?
— Не, милейди, и графът не беше там.
Фалън въздъхна с облекчение, но поруменя, защото усети върху си особения поглед на Делън.
След като се нахраниха, обсъдиха какво да предприемат по-нататък. Трябваше да стигнат по най-бързия начин в Лондон. Делън я изгледа изпитателно.
— Ако междувременно с нас се случи нещо, вие трябва непременно да продължите, за да се срещнете с братята си. Не забравяйте, че сме длъжни да спасим Англия от робството.
— Всичко ще бъде наред, Делън — успокои го тя.
Луната заплува бавно по небосвода, а мъжете налягаха покрай угасените огньове. Делън я погали усмихнат по бузата. В очите му искреше чиста любов. Нищо не се бе променило в чувствата му, независимо че знаеше вече истината за нея и Аларик. Ще поиска ли още тази нощ правата си, ще поиска ли да я притежава и той? Осъзна с ужас, че се страхува от тази възможност, защото просто не изпитваше към него страст.
— Делън?
— Сега трябва да поспите, тъй като ще потеглим на зазоряване — прекъсна я той благо.
Заспа в обятията му.
През нощта внезапно ги разбуди ужасен тропот. Мъжете се заповдигаха сънени от местата си и посегнаха към оръжията си. С дрезгав глас Делън раздаваше кратки команди, за да спре хаоса.
— Тичайте! Скрийте се в гората! — извика й той.
— Какво се е случило?
— Откри ни! Аларик ни надуши!
И наистина, норманските рицари вече се приближаваха към полянката. Тя се завтече към конете, привързани малко встрани и грабна някакъв недотам тежък меч.
— Вие ме спасихте, Делън. Няма да ви оставя сам!
Тя позна Роже, който преследваше с войните си бягащите саксонци. В този миг обаче Аларик скочи от врания си кон и нападна Делън. Фалън проследи със затаен дъх двубоя на двамата, които се заобсипваха с толкова бързи и отсечени удари, че съвсем скоро тя престана да разбира какво става. В един момент се
