скриха зад дебелия ствол на някакъв дъб и Фалън бързо побягна натам. Когато стигна до тях, видя Делън на земята.
— Не — изкрещя тя отчаяна и се завтече с вдигнат меч към Аларик. От очите му заструи омраза и той бавно и неотклонно започна да я притиска. Накрая със страшен удар изби оръжието й.
— Мисля, че изгубихте и този двубой, Фалън.
Норманските рицари започнаха да се връщат, а двама от тях вдигнаха Делън на крака и го поставиха до нея.
— А вас… — обърна се той към младия саксонец.
— Не — прекъсна го писъкът на Фалън. — Умолявам ви, недейте!
Тя се срути на колене пред Аларик.
— Фалън, този мъж ви озлочести — изтръгна се от устата на Делън.
— Сега това вече не е от значение — отвърна тя.
Аларик я прониза с поглед и я сграбчи за косите.
— Вие да не сте лека жена? — попита той застрашително. — При кого ще отидете, при този, който плати най-висока цена ли?
— Проклето копеле!
— Не съм я докосвал, графе — рече Делън и пристъпи напред.
— Аха, и аз съм длъжен да ви вярвам, така ли?
— Да, длъжен сте. Защото обичам Фалън.
— Делън — опита се тя да го прекъсне.
Погледът на Аларик заснова между тях.
— Каква трогателна любов! Но се боя, че краят й не е щастлив.
В този миг на полянката се появи Роже на кон. Той й хвърли бърз поглед, след което се обърна към Аларик.
— Вълци!
— Колко?
— Петдесетина. Но са твърде зле.
— Колко са мъртвите, колко са ранени?
— Дадоха двадесет жертви, други двадесет успяха да избягат, а десет пленихме. За съжаление обаче загубихме Етиен и Валтер.
Аларик явно избягваше да поглежда към Фалън. Довери й се лекомислено и за благодарност тя го предаде и му измени. Всички жени са еднакви, помисли си той. Първо Морвена, а сега и Фалън. Не искаше тя да пострада, но трябваше да си отмъсти.
— Съжалявам ви, Делън, защото любовта ви е превърнала в роб на тази жена. Отгоре на всичко тя се люби с мен. Не ви казвам това, за да ви причиня болка, а защото е самата истина. Ще се погрижа никога вече да не я видите. И това е възможно най-голямата милост, която мога да ви окажа.
— Моля ви — прошепна тя и падна на колене. — Не го убивайте, умолявам ви. Ще сторя всичко, което пожелаете от мен. Само не го убивайте, моля ви.
— Недейте да хленчите като просякиня, принцесо. Той заслужава нещо повече. По-добре станете, защото решението ми е категорично. Не можете да го промените и затова недейте игра ролята на всеотдайна девица!
Той я повдигна и за момент я притисна към себе си. Обхвана го едно съвсем непознато за него чувство. Какво ли се бе случило тази нощ между нея и Делън? Дали те…
— Заведете я обратно в Хейзълфорд и я заключете — нареди той на Роже. — Не искам да я гледам повече.
Развика се докато я отнасяха, но граф д’Анлу не й обърна внимание.
Аларик почувства, че силите започват да го напускат — трябваше да приключи по-бързо с всичко.
— А сега да се заемем с вас, млади ми приятелю…
Двадесет и първа глава
Въпреки горещите й молби, в Хейзълфорд заключиха Фалън в малка, проста стаичка. Върху кръгла, дъбова маса стоеше запалена свещ, леглото бе покрито само с някаква протъркана завивка от кожа, а огънят в камината бе пред загасване. Тя се заразхожда напред-назад като дива котка в клетка като от време на време се спираше до вратата и започваше да бие по нея с юмруци. Изглежда никой не я чуваше или пък не искаше да я чуе.
Бедният Делън! Той организира бягството й, защото й вярваше, а сега щеше да загине заради нея. Щеше ли Аларик да го убие?
Погледна отчаяна през прозореца. Гъста мъгла се стелеше на валма покрай господарския дом, но тя все пак успя да различи смътно хората на Аларик, които мъкнеха заедно някакъв тежък предмет. Отстъпи ужасена назад и се свлече до вратата. Прониза я мисълта, че Делън е мъртъв и припадна.
Малко по-късно усети, че я слагат на леглото и бавно отвори очи. Аларик, облечен целият в кадифе и коприна, я покриваше със завивката и топлеше ръцете й в своите.
— Фалън?
— Оставете ме — прошепна тя едва-едва. — Отвращавам се от докосванията ви, особено след това, което сторихте.
— И какво съм направил според вас? — попита той учудено.
Фалън се разплака, а той я наблюдаваше намръщен.
— Мисля, че сте сънували кошмарни сънища, принцесо.
Вдигна я на ръце и я занесе до прозореца. На двора няколко от хората му товареха английски понита и си разменяха шеги. Възседнал кон, Делън ги чакаше, облечен в просто овчарско наметало. Групата потегли, а Роже им помаха откъм стълбището.
— Къде отиват?
— В Нормандия. Том поне няма да ни създава затруднения. Искате ли да го придружите?
При тези думи Фалън се разтрепери. Сърцето й нашепваше да тръгне с Делън, но разумът я посъветва да остане в Англия. Само тук и никъде другаде можеше да бъде полезна на отечеството си.
— Липсата на отговор също е отговор — обади се Аларик. — А сега искам да знам, как е успял да ни открие. Кажете ми истината!
Мислите в главата й се запрескачаха една — друга. Марла! Вероятно е срещнала Делън и му е съобщила думите й. Не биваше в никакъв случай да предаде добрата жена!
— Наистина не знам — отвърна тя накрая.
— Не знаете ли? И искате да ви повярвам?
Занесе я обратно до леглото и я накара да седне. Сложи ръце на раменете й и в погледа му се изписа нетърпение.
— А сега, Фалън, ще ми кажете кога е дошъл тук. За какво сте говорили. Къде се е крил.
— Видях го за кратко в кухнята… тъкмо бе пристигнал — заекна тя. — После дойде Роже и ме прати да се кача при вас.
— Той твърдеше, че изобщо не ви е докосвал. Вярно ли е?
— Има ли значение?
— Някой ден може да се окаже, че има.
— Сигурно се ядосвате, че не знаете истината, нали?
— О, съществуват безброй начини да се открие истината. Ако сега например докарам тук храбрия ви годеник, той много бързо ще си каже всичко. А като науча истината, спокойно мога да му отсека главата. Разбирате ли?
— Няма да направите това!
— Не бъдете толкова сигурна, скъпа. Съветвам ви настойчиво да се помолите… за всеки случай, така да се каже.
— Между нас не се е случило нищо. Всеки от саксонците, преживял клането, може да го потвърди.
Аларик полегна до нея и я погали по бузата.
