— Наистина ли?
— Мразя ви, графе. И никога няма да се откажа от борбата срещу вас. Така, както и моят народ никога няма да спре да се бие с норманите.
— Може и да сте права, принцесо, но всичко това ми е съвсем безразлично. Истината ли ми казахте за вас и Делън?
— Да, това е истината.
С нежен жест той отмахна косата от лицето й, а пръстите му проследиха очертанията на нейните устни. В този миг тя изпита болка и страст, макар всичко в нея да се противеше.
— Радвайте се, че не сте станала негова любовница.
— Защо? Защо да не искам нежност от този достоен мъж?
— Достойнство ли? Ще се разбере колко достойнство и чест притежавате, когато ви се наложи да назовете по име бащата на детето си, скъпа.
— Бог няма да позволи това да стане.
— Бог не се занимава с такива неща, Фалън. Но можете да бъдете сигурни, че и аз, както и вие, не изпитвам никакво желание да се ражда копеле. Ако обаче очаквате дете от мен, то преклонете се пред съдбата, както ще сторя това и аз. И не се опитвайте да премахнете плода. Защото стане ли това, господ да ви е на помощ.
— Но аз никога не бих направила такова нещо. Как мога да убия едно невинно дете?
Той я целуна леко по устата и погледът му потърси нейния.
— Делън рискува живота си за вас и аз го разбирам. Вие сте чудно хубава и една ваша целувка може да влуди всеки мъж.
Той разтвори роклята й и наведе глава над разголената й гръд. Езикът му премина игриво по зърната на гърдите и между бедрата й пропълзя така добре познатата топлина.
— Смятате Делън за глупак, защото е в състояние да преобърне небето и земята заради мен… А вие, милорд, бихте ли сторил същото?
— Вие, милейди, сте олицетворение на всичко онова, което прави жената тъй желана от мъжа. Уверен съм, че знам това много по-добре от вашия приятел Делън. Наистина сте ме омагьосала. Това искахте да чуете, нали? Да, желая ви и това ви е много добре известно. Защото аз постоянно доказвам желанието си… Да, бих преобърнал небето и земята заради вас. Моя сте, и то завинаги.
Той се изправи, съблече се бързо и захвърли дрехите си напосоки на пода.
— Слънцето вече изгря — промълви тя смутено при вида му.
— Не вършим нищо, от което да се срамуваме — прошепна той в ответ и нетърпеливо я разсъблече.
Тя го прегърна през врага, а неговите ръце се плъзнаха отзад и повдигнаха скута й точно срещу нетърпеливо очакващото я копие. Потопи се в целувките му и забрави всичко около себе си. На този свят не съществуваше вече нищо друго, освен ръцете му, които я докосваха. С разтреперани пръсти тя загали гърба му, гъвкавите му рамене. Започна да стене и закрещя в екстаз, докато той на тласъци се сливаше с нея. Внезапно се гмурна в някакъв друг свят, а в мрака срещу й избухнаха милиарди звезди. Пулсиращи жизнени сокове се изляха в нея и тя бавно се завърна в действителността.
Слънцето вече огряваше стаята през прозореца и птичи трели поздравяваха новия ден. Заспа кротко, сгушена в обятията му.
Разбуди я конски тропот на двора и тя се завтече към прозореца. Въоръжен от глава до пети, Аларик бе възседнал своя вран кон и размахваше меч над главата си.
— В името на бога и дука, напред! Слава на бога, слава на дука — нашия крал!
С ликуващи викове ездачите пришпориха конете си. Съвсем смътно долови леко почукване на вратата.
— Влез — промълви тя унесено.
— Милейди?
— Да, Ричард?
— Графът ще се срещне с дука. Ковънтри е паднал и Уилям напредва към вътрешността на страната. Трябва да се облечете и да съберете багажа си.
— О, боже — възкликна тя. — Къде ще ме водят?
— В Босъм. При майка ви. Ще ви придружават Роже и Роло.
— При майка ми в Босъм ли? — попита тя недоверчиво. — Истина ли е това?
— Да, милейди. Графът ви почита, той направо ви обожава.
Фалън се усмихна. Момчето пак лъжеше на поразия.
— Ричард… — започна тя, но изведнъж всичко покрай нея се завъртя, притъмня й пред очите и тя се строполи в безсъзнание.
Двадесет и втора глава
В Кентърбъри Аларик се присъедини към Уилям и войските му. Оттук направо за Лондон водеше най- важният древен римски път. Но Уилям, Одо, Робер и Аларик, както и някои от бароните решиха да минат по поклонническия път, който заобикаляше града.
От ден на ден войската на Уилям се топеше. Една трета от нея остана в Доувър, тъй като на Уилям бе необходима база за бързо оттегляне на континента в случай на поражение. А хора бяха необходими също и за охрана на новопостроените укрепления.
Аларик бе погълнат от ежедневните си задължения и не му оставаше време да мисли за Фалън. В селата и градовете, през които минаваха, трябваше да се осигури подслон и храна за войниците. Аларик успяваше някак да сдържа своите хора да не плячкосват, но над останалата част от армията нямаше власт.
От Лондон се завърна съгледвач с интересни вести. Раненият при Хейстингс Едгар бе успял да се добере до Лондон и в момента бе нещо като главнокомандващ. Оказа се, че най-силното и действено оръжие на Уилям бе папската хоругва. Сред народа се мълвеше, че предсказанието на Едуард се е сбъднало, защото страната бе опустошена от огън. А и бог бе допуснал крал Харалд да загине на бойното поле. Постепенно хората се замисляха дали все пак да не преклонят глава пред Уилям. Дори и духовенството започна да отстъпва от първоначалните си позиции. Но макар и да се говореха какви ли не неща, на практика не се променяше нищо. Затова армията на дука продължи похода си.
Аларик бе изпратен с петстотин души да завземе Къмбъруел. Населението се защищаваше отчаяно и той се принуди да опожари много къщи. В Саутуърк, откъдето вече се съзираше и лондонския мост; бяха посрещнати от храбрите лондончани. В крайна сметка обаче последните се принудиха да се оттеглят отвъд моста. Саутуърк също бе сравнен със земята, след което частта на Аларик продължи към Нътфийлд, където вече ги очакваше Уилям.
Дукът доволно посочи с пръст една точка на картата: Уинчестър, главния град на Есекс, в миналото център на кралството, а в момента резиденция на Едит, сестра на Харалд и съпруга на Едуард.
— Вдовицата на Едуард се предаде — усмихна се Уилям. — Тя обяви, че е съгласна да стана крал на Англия. Следователно ще завземем този град без трудности… с новите войски, току-що пристигнали от Нормандия.
Уилям очевидно се радваше, че вдовицата на Харалд го одобрява. Духовенството, с голямо влияние сред властващите, също започна да нервничи. Моркър и Едуин се готвеха да напуснат Лондон и да се установят на север — разчитаха, че Уилям ще пощади графствата им.
Когато Аларик се озова в Уинчестър, стана свидетел как Едит страстно и убедително се обърна към множеството, събрало се пред нейния дворец. В резултат на усилията й градът бе превзет със сравнително малко насилия.
В същия ден Аларик вечеря заедно с вдовицата на крал Едуард. В светлината на трепкащите свещи тя изглеждаше все още като младо, хубаво момиче. Аларик бе любопитен да узнае защо се е решила да подкрепи дука на Нормандия.
— Харалд би могъл да удържи Англия — започна тя и се загледа втренчено в пламъците. — Мисля, че и Гърт и Леофуайн щяха да се справят. Но те всички са мъртви. А децата им все още са твърде малки и не ще
