Хедър Греъм
Триумф
Пролог
ДОМЪТ В ПЛАМЪЦИ
Есента на 1864 година.
Тази нощ небето бе странно притъмняло. Надигащата се в далечината буря хвърляше пурпурни отблясъци сред сивеещия хоризонт. Малък облак засенчи за миг луната и тя заблестя със странно червеникаво сияние. Тия Маккензи потръпна, обзета от потискащ страх и безпокойство, породено от неясно злокобно предчувствие. Червените отблясъци по небосвода й напомняха цвета на кръвта, заливаща разпокъсаната страна. Струваше й се, че с тази кръв е белязана и нощта, и смълчаната къща пред нея.
Елингтън Манър някога беше една от най-добре поддържаните плантации на Юга. Но това бе някога. Някога портиците, опиращи се на стройни бели колони, бяха прясно боядисани и снежнобели. Елегантни южняшки дами с разкошни тоалети от коприна, сатен и кадифе изкачваха стъпалата пред величествената фасада на голямата сграда, построена в класически стил. Навред се чуваше смях и весела глъч, дамите танцуваха и флиртуваха със своите кавалери, тръпнещи в очакване да срещнат дългоочакваните си избраници, които задължително трябваше да бъдат достойни южняшки джентълмени.
После дойде време, когато войниците на Юга започнаха да провеждат занятията си по военно обучение на моравата пред къщата, като надаваха страховити бойни викове. И… всички тези добри момчета, които някога се бяха изкачвали по стълбите, хванали под ръка красиви девойки, бяха призовани на война. Започнаха жестоки сражения и тези младежи убиваха и биваха избивани с хиляди.
Докато гледаше западналата, обрасла с мъх и бурени фасада на голямата къща в имението Елингтън Манър, Тия почувства позната болка в сърцето си. Отново я обзе мъчителна носталгия по миналото. В детството си бе идвала толкова често тук. Беше танцувала на верандата, беше се смяла, окрилена от мечтите за бъдещето. А сега терасата бе запустяла и мръсна, градината пред нея — обрасла с плевели, боята сивееше и се лющеше, навред бе избуяла растителност, която във Флорида бе по-пищна от където и да било другаде, стъпалата бяха изкъртени, прозорците изпочупени, а там, където някога младите влюбени си уговаряха срещи, сега се виждаха само паяци и бръмбари. Старият капитан Елингтън беше загинал при Маяасас, а младият капитан Елингтън, наследникът на имението, бе убит при Шайло. Дори костите му не откриха, за да ги погребат тук. Госпожица Лайза Елингтън обичаше много фамилната къща и никога не би допуснала да се съсипва, но тя също се бе присъединила към войските като медицинска сестра, после се бе разболяла от морбили в лагера край Ричмънд и там бе умряла. Поне нейните останки бяха пренесени в имението и сега лежаха под мраморния ангел във фамилната гробница зад голямата къща.
Но тази нощ в къщата светеше. В имението бе пристигнал полковник Реймънд Уиър от редовните войски на щата Флорида. Той бе приятел на Тия, неин съотечественик. Някога, в доброто старо време, той бе флиртувал с нея. Оттогава се бяха виждали няколко пъти и тя знаеше, че той продължава да изпитва онова младежко увлечение по нея. С времето чувствата му се бяха задълбочили и може би тя щеше да му симпатизира, ако не бе намерението му да изгори един неин близък, привърженик на Съюза.
Би трябвало да разбира яростта му, защото споделяше неговата кауза. Но…
Този привърженик на Съюза беше нейният баща.
Тия чуваше мъжки гласове и цвилене на конете откъм полуразрушените пристройки южно от голямата сграда. Хората на Уиър бяха там и се готвеха за предстоящата атака. Точно както я бяха предупредили. Пет роти, във всяка от които бяха оцелели само по десет-двадесет души. Сега се бяха събрали, готови да препускат под командването на Уиър оттук до Симарон — фамилното имение на баща й, нейния роден дом. Къщата трябваше да бъде изгорена до основи, а баща й, ако оцелее под развалините, щеше да бъде заловен, осъден в набързо скалъпен процес и екзекутиран. А майка й… каква ли участ щеше да сполети съпругата на един предател. Реймънд Уиър, офицер от войските на Конфедерацията, бе решил, че той е законът. Ето в какво се беше превърнала тази война.
Войниците не я бяха видели. Тия бе дошла сама и изчакваше подходящия момент. Но тази вечер се страхуваше както никога досега. През последните години, когато наоколо бушуваше войната, тя бе привикнала да бъде нащрек, но освен това се бе научила да проявява кураж — понякога в изненадващи ситуации. Тази вечер обаче нямаше да има изненади. Трябваше да спре Реймънд или поне да се опита да го забави. Очакваше помощ, но не беше сигурна дали тя ще дойде навреме, защото и семейството й бе разделено, както цялата страна. Баща й беше на страната на Севера, а брат й Иън — герой от армията на янките. Докато тя и другият й брат, Джулиан, една година по-млад от Иън, бяха горещи поддръжници на Юга. Тя бе повярвала в справедливостта на каузата на южняците с цялото си пламенно сърце, но това бе по времето, когато военните действия се водеха по по-достоен начин, когато думи като „воинска чест“ все още означаваха нещо за войниците на Конфедерацията и Севера.
Беше оставила спешно съобщение на Джулиан да се опита да се свърже с Иън и бе сигурна, че скоро ще получи подкрепа. За миг младата жена се изпълни с горчиво съжаление, задето не можеше да призове на помощ друг войник от армията на янките, но нямаше как. Той се сражаваше далеч на север и дори да разполагаше с достатъчно време да го намери, тя не знаеше къде да го търси. Тия се надяваше, че брат й Иън ще пристигне във Флорида, защото съпругата му наскоро бе родила, и ще получи съобщението й. Но засега беше сама. Трябваше да дойде, нямаше избор. Оставаше й само една надежда — да се опита да спечели време.
„Но как да спечеля време — за хиляден път се запита тя. — Как?“ Беше направила всичко, което бе по силите й. Бе препускала на кон извън лагера, беше изминала почти двеста километра само за няколко дни, съвсем сама. Каква ирония на съдбата! Баща й би побеснял от гняв, ако узнаеше. Всички мъже в нейния живот щяха да бъдат бесни. Но как можеше да забави Реймънд Уиър?
Отговорът дойде сам.
Трябваше да използва всички възможни средства. Тази вечер тя не беше бунтовничка от Юга. Вече бе сторила достатъчно в името на тази велика кауза. Беше се впускала в опасни авантюри и често се бе разминавала на косъм със смъртта само благодарение на късмета си. Беше решена да брани всичко, което й бе скъпо — честта и свободата си, както и да се опита да спаси колкото се може повече човешки същества, макар животът им да бе завинаги белязан от трагедията на тази война. Беше платила необикновена цена за усилията си, беше се заклела да не язди отново сама… но тази нощ…
Не можеше да се откаже. Баща й…
Но да играе своята странна роля в тази война бе едно, а сегашната ситуация бе съвсем друго. В първия случай можеше да нарани единствено себе си, докато сега…
Това, което смяташе да направи, бе грях. Не искаше да го прави…
Стига! Сега, когато събитията се бяха развили толкова стремглаво, не бе време за морални угризения, нито пък за терзания за обещания, които бе дала в друго време. Тя не можеше да спре войната. Нито пък да промени факта, че обичта към близките й бе на първо място — беше готова да умре за родителите си, за братята си, за всеки член от семейството си.
Но точно тази нощ нямаше никакво намерение да умира. Не! Само щеше да продаде сърцето и душата си, за да спаси живота на онези, които обичаше.
Знаеше какво трябва да направи. Разбира се, Уиър няма да откаже да се срещне с нея. Нали й бе обещал, че тя винаги може да разчита на това. Може би дори ще й позволи да защити исканията си, да го умолява и дори да флиртува с него…
А после той ще започне да я обсипва с извинения, ще си признае, че искрено съжалява, но баща й е непоправим, заклет предател на тяхната кауза и затова трябва да бъде обесен още същата нощ или може би разстрелян…
Той щеше да се мисли за победител и нито за миг нямаше да заподозре, че всъщност тя иска да спечели времето, от което се нуждае. Само това й бе нужно тази нощ. За баща й работеха много мъже — черни и бели, семиноли, гърци, германци и ирландци, които бяха готови да го защитават до последния си дъх. Баща й щеше да се сражава упорито, но силите, които щяха да му се противопоставят, щяха да са по- многобройни, освен ако не му се притекат на помощ неговият син — привърженик на янките — или други войници, приятели или дори врагове, за да доведат подкрепления преди началото на схватката.
Да, сега бе моментът да действа.
