Тия застана под стария дъб и зачака. След малко видя Тейлър да излиза на коня си от конюшните.
Както бе предположила, той тръгна по пътя, по който бе минала и тя. Жребецът му прекоси ливадата в лек галоп, но забави ход, когато наближи дърветата.
Тия излезе от сянката на дървото.
— Полковник Дъглас!
Той я видя и дръпна юздите. Намръщи се.
— Намираш се точно на границата на имението, Тия.
— Знам. Ще се върна.
— Добре. Защото те предупредих. Ако пак започнеш с рискованите си игри, не само ще те издам, но ще се погрижа и баща ти, и властите да узнаят за действията ти.
— Не е нужно да ме заплашваш отново! Не съм дошла тук, за да спорим. Аз само… — Тя замълча за миг.
— Да?
Той приближи Фрайър към нея. Въпреки кавалерийския мундир и шапката с перо, той внезапно й се стори…
Заплашителен. По начина, по който я гледаше, в чертите на лицето му сега много по-силно се долавяше наследството на семинолите. Можеше да се движи бързо и безшумно като дивак. Или като полудивак, както тя го бе нарекла. А той сигурно я бе чул. Младата жена виждаше само острите очертания на лицето му, дългата му тъмна коса и силните широки рамене.
Осъзна, че се страхува. Но не се страхуваше от някаква жестокост. По-скоро от силата на неговото докосване…
— Съжалявам.
Той наклони глава, тъмните му вежди се повдигнаха въпросително, а в полумрака в очите му проблеснаха искри на любопитство.
— Ти съжаляваш? За какво… А, задето ме нарече дивак? Задето обиди собствените си роднини? — сухо попита младият мъж. — Не възнамерявам да го споменавам пред нашите общи роднини, които със сигурност ще се почувстват много засегнати.
— Не! Не съжалявам, задето те нарекох дивак, и това няма нищо общо с моите роднини. Ти наистина си дивак и можеш да бъдеш много груб и…
— Тогава за какво съжаляваш?
— Аз наистина съжалявам, много, много съжалявам за съпругата ти. Не знаех. Мислех, че… Мислех си, че…
— Да, знам какво си мислила.
— Ти ме остави да си мисля, че…
— Да, предполагам, че го направих. — Той я оглеждаше внимателно и за миг замълча. — И аз съжалявам за това, което те оставих да си мислиш. Я ми кажи по-малко ужасно ли е да бъдеш съблазнена от овдовял враг, отколкото от женен враг?
— О, що за арогантност! Аз никога не съм била съблазнена от теб!
— Хм — промърмори Тейлър. — Може и да бъдеш.
— Моля? — високомерно процеди тя, което накара устните му да се извият в насмешлива усмивка.
— Ти познаваш мен по-добре, отколкото познаваш Уиър, Тия. Може и да не ми повярваш на това, което ще ти кажа, но искаш да ме опознаеш по-добре, отколкото познаваш него.
— Вие сте безкрайно, безкрайно арогантен, сър! Както и повечето от вашата порода!
— Коя порода имаш предвид? Тази на дивия индианец, или на омразния янки?
— На юнионистите! Те са врагове на хората, които искат само свободата си!
Той поклати глава.
— Не го мислиш наистина, нали?
— Напротив, мисля го!
— Тия, не вярвам, че аз съм врагът, за който говориш. Всъщност мисля, че можех да те имам в онази гора. Още преди да узнаеш името ми.
— Никога! — възмутено изкрещя тя. — Що за отвратителни, непочтени и безочливи думи! Никога…
— Какъв яростен протест! — прекъсна я той и избухна в смях.
— Виж — заговори през зъби Тия, опитвайки се да се овладее, както и да потисне странния трепет, който внезапно прониза тялото й. — Дойдох тук, за да ти кажа, че съжалявам, наистина съжалявам за грубите и жестоки думи, които казах за съпругата ти — тя е била много, много красива и очевидно изключително добра и състрадателна. — Поколеба се и продължи: — Сигурно много си я обичал.
— Обичах я — просто отвърна той без следа от смях в гласа.
Вятърът прошумоля над главите им. Тия не знаеше какво повече да каже.
Усети, че той я гледа, потънал в мълчание. После слезе от коня, а тя се отдръпна — съжаляваше, че е дошла.
Но не бе достатъчно бърза. Той докосна лицето й, повдигна брадичката й и се вгледа внимателно в нея. Тя застина неподвижно, сякаш парализирана от докосването му.
Не можеше да помръдне. Като че ли всеки миг щеше да се опари от огъня в очите му, които сякаш търсеха нещо в най-съкровените кътчета на душата й.
И може би го откриха.
— Благодаря ти — промълви той. Тя почувства как кората на дървото се впи в гърба й, как я заля гореща вълна, бликнала от силното му тяло. Досега никое човешко същество не й бе въздействало по този начин. Пръстите му се плъзнаха по бузата й. — Грижи се за себе си, Тия — изрече тихо.
Метна се на седлото и отново погледна към нея.
— Запомни, че ако пак те хвана да препускаш из горите, Годайва, наистина ще има за какво да съжаляваш. Обещавам ти. Ще си платиш много скъпо.
Смушка коня и след секунди изчезна в здрача.
Глава 11
Джулиан пристигна в Симарон към края на януари със съпругата си и с новородения си син — истински малък Маккензи със светлосини очи и гъста черна коса. Рианон и бебето Конар щяха да прекарат следващите няколко месеца в плантацията, далеч от опасностите на войната.
Размяната на пленниците се извърши в деня, в който Джулиан пристигна, под надзора на офицери от Севера и Юга. Тия бе доволна, че размяната най-после се състоя, тъй като мъжете от двете армии представляваха доста тъжна гледка. Повечето бяха болезнено слаби и страдаха от дизентерия. Бяха толкова изтощени, че едва ли щяха да оцелеят в някой от лагерите за военнопленници. Тя знаеше, че Андерсънвил, където бяха държани повече от пленените войници на Севера, имаше репутацията на лагер на смъртта. Докато наблюдаваше официалната размяна на пленниците, Тия бе хванала баща си под ръка, изпълнена с гордост към него. Той играеше във войната много по-важна роля, отколкото дъщеря му бе осъзнавала досега.
Иън си тръгна скоро след Коледа. Алайна и децата останаха в къщата за неопределено време. Тия се радваше, че снаха й и племенниците й са в Симарон; тя знаеше, че така родителите й ще понесат по-леко раздялата с нея и Джулиан.
Макар че винаги й бе болезнено трудно да се разделя със семейството си, Тия бе доволна, че Джулиан се нуждае от нея. Тя обаче знаеше, че този път битката, която предстоеше, щеше да бъде много по- различна от схватките и сраженията, с които се бяха сблъсквали досега — това бе директно нападение, целящо да раздели щата Флорида.
Беше особено трудно да остави родителите си, както и да се сбогува с Иън. Винаги се боеше, че го вижда за последен път. Все пак изпитваше облекчение, че той заминава, тъй като не искаше брат й да се сражава във Флорида. Твърдо много хора се бяха озлобили от тази война и бе особено опасно да си войник, когото мнозина считаха за предател.
Тя се надяваше, че Иън ще бъде изпратен на север, по-далеч от Флорида.
Изпитваше особена несигурност при мисълта, че Тейлър Дъглас ще вземе важно участие в това
