веднага се зае да смъква дрехите му, докато санитарите го заливаха със студена вода — нещастникът имаше сериозни обгаряния на няколко места. Трудно можеше да се различи къде свършва калта и къде започва изгорената плът. Тия се опита да поддържа разговора, докато трескаво режеше униформата му. Джулиан следеше действията на другите две сестри, поставящи морфина в платнена торбичка, която след малко щяха да наложат върху носа и устата на ранения.
— Всичко е наред, войниче, всичко е наред! Потърпи още малко! — Но раненият простена от непоносимата болка, след което стоновете му постепенно стихнаха. — Дръж се, момче, моля те, дръж се още малко… — припряно му шепнеше Тия.
— Госпожице Тия!
Тия се вгледа по-отблизо в изкаляния войник. И едва тогава го позна.
— О, Господи, ти ли си, Гили… Но какво правиш тук, Гили Шенли?
— Умирам, госпожице Тия.
— Не, няма да умреш! Няма да позволя да умреш в ръцете ми, разбираш ли?
Гили затвори очи и се опита да се усмихне.
— Ох, кракът ми…
Тия примигна уплашено и погледна към крака на Гили. Беше наполовина откъснат от взривения снаряд. През този ужасен ден се бе нагледала на какви ли не страхотии, но сега не издържа и усети, че още малко и ще повърне при вида на кървавата каша, в която се бе превърнал кракът на Гили Шенли.
— Джулиан ще ампутира крака ти. Е, ще се наложи да ходиш с патерици, но ще живееш, чуваш ли ме, Гили?
Гили спря да се гърчи. За миг Тия застина, вцепенена от кошмарната мисъл, че вече е безнадеждно късно. Прехапа устни и се озърна отчаяно. Нима Гили бе издъхнал в ръцете.
В този миг избухнаха още снаряди. Тия цялата изтръпна. Лиам, един от санитарите към хирургическия екип на брат й, много опитен в ампутациите, се доближи до нея и сложи ръка на рамото й.
— Той е жив, само че изгуби съзнание от болките.
— Но кракът му…
— Брат ти вече е готов да го оперира.
Още един отрязан крайник. Джулиан мразеше да бъде касапин.
Денят вече не беше нито красив, нито приятен за нея. Беше изпълнен със зловонието на всепроникващата мръсотия, барутен прах, писъците на умиращите хора и коне. Със стенанията на стотиците издъхващи млади мъже.
Към болницата се приближи един конник, крещейки бойния призив на армията на Юга.
— Победихме, джентълмени! Артилерията на Конфедерацията проби отбраната на янките в средата на техните позиции! Нашите войници настъпват и скоро ще изтласкат омразните янки от долината.
Погледите на Джулиан и Тия се кръстосаха над хирургическата маса, върху която още лежеше Гили. Тя не знаеше дали някой от тях споделяше всеобщата еуфория, плъзнала като епидемия из болницата. Ако те бяха спечелили, защо продължаваха да им носят полумъртви пациенти?
Победата струваше прекалено скъпо на южняшката армия…
Когато свърши с Гили, Джулиан сподели със сестра си, че има надежда младежът да преживее операцията, но накрая добави с горчивина:
— И двамата знаем колко много от нашите хора умряха след операциите заради инфектирането на раните. Може би повече, отколкото са загиналите на бойното поле.
— Но нали ти загуби по-малко пациенти в сравнение с другите хирурзи?
— Да, така е — кимна той, — защото никога не забравям да почиствам грижливо раните. Но днес нямахме достатъчно превързочни материали.
Оказа се обаче, че не само превързочните материали не достигат. Късно следобед се появи един войник със счупена ръка, който им съобщи, че мунициите на бойното поле били на привършване. Ръката му беше прекършена от щика на противников войник — двамата се вкопчили в ръкопашен бой на живот и смърт. Пристигането на един от другарите му, който халосал северняка по главата с приклада на пушката си, бе спасило южняшкия войник от смърт.
Тия с мъка слушаше тези ужасяващи разкази; имаше чувството, че всеки миг ще й прилошее.
Дежурните санитари бяха напуснали болницата, за да помагат на офицерите. Всеки, който можеше да се движи, бе призован да мъкне боеприпаси към предните позиции от вагоните на железопътната линия, далече назад в тила на южняците. Носеха куршумите в торби и в раници, в платнища, в шапки дори, а жените от болницата ги мъкнеха дори в полите си.
Новопристигналите муниции, както и притеклите си на помощ последни резерви на южняците в значителна степен укрепиха огневата им мощ в края на кръвопролитието сражение.
Така се осигури последвалото мощно настъпление срещу позициите на янките.
Късно вечерта под прикритието на нощния мрак заприиждаха нови групи ранени бойци, носещи радостната вест, че янките отстъпвали повсеместно.
— Победихме! Победихме!
Виковете на войниците от армията на Юга кънтяха из цялото бойно поле. Всички бяха като обезумели, обхванати от неописуем подем на духа и небивало радостно оживление.
— Спечелихме, Флорида ще бъде свободна, янките няма да превземат Талахаси, няма да завладеят нашия любим щат!
Отвред ехтяха залпове във въздуха в чест на толкова трудно извоюваната победа.
— Те спечелиха битката — тихо рече Джулиан, — но за нас тепърва започва нощта.
Нямаше съмнение, че битката при Олъсти стейшън бе спечелена, но до крайната победа оставаха още много сражения. Южняците упорито притискаха войските на янките, Само Бог знаеше докъде щяха да стигнат в своето контранастъпление на север.
Нощта се оказа ужасна. След края на сражението дойде ред на претърсването на бойното поле. Джулиан остана да дежури в болницата, а Тия излезе навън заедно с групата на санитарите, за да се опитат да открият има ли оцелели войници сред камарите трупове.
— Госпожице Тия?
Лиам, който се бе научил да язди, въпреки че единият му крак бе ампутиран, се доближи до нея, готов да насочва санитарите, мъкнещи носилки за ранените бойци. Слънцето вече почти се бе скрило, озарявайки хоризонта в кървави отблясъци.
Тия слезе от седлото и се вгледа в униформите на нападалите в окопите тела.
— Повечето са янки — отбеляза Лиам.
— Да, така е — въздъхна младата жена и се обърна към него. — Страхувам се, Лиам, че може да намеря някой от моите познати или роднини.
— Брат ти Иън не е тук — нежно отвърна той. — Нали му наредиха след Коледа да замине за Вирджиния?
— Сигурен ли си? Откъде разбра?
— Плениха един от кавалеристите на янките, който се оказа познат на Джулиан. От него научихме.
Тия внезапно видя друг кавалерист, паднал по лице в калта. Беше в тъмносин кавалерийски мундир, с черна, права и дълга коса…
— О, Господи! — ахна тя и падна на колене до него.
— Тия, нали ти казах, че Иън не е тук.
„Да, но Тейлър Дъглас сигурно се е сражавал днес!“ — крещеше вътрешният й глас.
Докосна тялото и внимателно го обърна по гръб. Кавалеристът изохка. Оказа се жив. Рамото бе разкъсано от куршум.
Не, не беше Тейлър.
— Хайде, да го отнесем назад при Джулиан! — извика тя на Лиам.
Той кимна послушно и подсвирна на санитарите да дойдат с носилка, а Тия унесено тръгна напред. Напред и все по-напред.
Така продължи през цялата нощ, заобиколена от стенещи и умиращи мъже. Помисли си, че никога няма да забрави тези ужасни звуци, които завинаги щяха да ехтят в ушите й.
