движете се тихо.
— Къде отиваме? — попита Кендъл.
— В задния двор. При ковчезите.
— При… — тя отвори уста, но Бю я избута навън и затвори вратата след нея. Тя преглътна, опитвайки се да потисне надигащия се в нея ужас. Трябваше да бъде спокойна, да действа бързо и хладнокръвно…
Огледа се. Наоколо нямаше никой, който да я спре. Забърза по тъмния притихнал коридор и излезе на двора. Замръзна на място.
И тук не я очакваха стражи — само голяма товарна кола, запретната с четири яки коня. По земята бяха разпръснати ковчези.
Неочаквано една ръка притисна устата й. По вените й се стрелна уплаха. Опита се да изпищи.
— Аз съм, Кендъл. Брент. Ела. Бързо.
Очите й се разшириха, но не каза нищо. Той беше облякъл синя униформа на капитан от Съюза.
Брент видя учудването в очите й, докато вървяха към колата.
— Все някой трябва да седне на капрата — обясни той.
Не й даде време да възрази. Докато стигнаха до ковчезите, тя остана без дъх. Страхът отново я обзе, щом видя още двама мъже в сини униформи да правят нещо сред чамовите сандъци. Брент сигурно бе усетил уплахата й, защото прошепна:
— Това са Стърлинг и един от неговите сержанти. Хайде, момиче, бързо!
— Влизай вътре!
Стърлинг Маклейн беше отворил капака на един от ковчезите и с жест й сочеше да легне в него.
— Аз… не мога — потресена изпъшка тя.
— Влизай, Кендъл! — заповяда й Брент.
— Единственият начин да излезеш оттук е като труп — обясни Стърлинг, опитвайки се да сдържи вълнението в гласа си. Кендъл тревожно погледна към гърба на постройките. Там двама мъже хвърляха нещо в един ров.
Истинските трупове — осъзна тя. Хората, които бяха умрели през този ден в Кемп Дъглас.
— О, Господи. — Тя усети, че й прилошава. — Оскверняваме мъртвите.
Брент изруга нетърпеливо. Стърлинг се опита да я убеди.
— Кендъл, те са мъртви. Били са храбри конфедерати. Сигурно биха одобрили усилията ни да оцелеем. Сега.
— Влизай в ковчега! — изсъска Брент. — Още двайсет души чакат ред.
Кендъл се сви в сандъка. Когато затвориха капака, тя стисна юмруци и зъби, за да не изпищи. Вътре цареше пълна тъмнина и тя имаше чувството, че ще се задуши. Страхът й се усили, щом усети, че мъжете вдигат ковчега и го поставят в колата. След миг сложиха още един сандък върху нейния и тя потрепери.
„Не викай, не плачи, не изпадай в паника“ — повтаряше си непрекъснато. Отново я разтърси удар — конете потегляха. След малко колата спря и тя разбра, че са стигнали портала. Приглушеният глас на Брент долетя до ушите й сякаш отдалеч:
— Само мъртви южняци! Изпращаме ги обратно на юг за погребение!
— Отворете портала! Погребалната кола тръгва.
Кендъл затаи дъх. Сякаш мина цяла вечност. Цяла вечност в ужасния тесен ковчег. Тъмнината и затвореното пространство я потискаха. Искаше й се да пищи, да вие, да удря с юмруци по дървения ковчег, който миришеше на смърт.
Изведнъж колата потегли отново. Кендъл се притисна към стените на чамовия сандък. Времето едва течеше. А изтезанието беше непоносимо.
Най-после конете спряха. Чу се стържене на дърво в дърво, докато мъжете издърпваха ковчезите от колата. Накрая изтеглиха и нейния сандък и го свалиха на земята. Сълзи на облекчение бликнаха в очите й.
Капакът се отвори. Очите на Брент, сурови и загрижени, се спряха върху нея. Той протегна ръце и й помогна да излезе.
За един безкрайно кратък миг я притисна към гърдите си, после я бутна в ръцете на брат си.
— Продължаваме — властно нареди той.
Кендъл се огледа. Стърлинг бе сложил ръце върху раменете й, готов да я защити от всяка опасност. Намираха се в стара гора, единствената светлина идваше от благосклонната луна. Кендъл разпозна войниците от Джорджия, които забързано помагаха на останалите „трупове“ да излязат от ковчезите. Разпозна и няколко души от кавалерията на Флорида, които случайно бе срещала по време на разходките из двора.
— Почти петдесет души сме — тихо каза Брент на мъжете, които се събраха около него. — Разделете се на групи по десет. Избирайте черните пътища и се хранете с каквото намерите из гората. Движете се на юг колкото може по-бързо и не забравяйте нито за миг, че се намирате на вражеска територия.
— Бог да е с нас — обади се Бю.
— Амин! — тихо продумаха мъжете и благодариха на Брент.
Кендъл усети как Стърлинг я побутна пред себе си.
— Да вървим, Кендъл, — тихо рече той.
— Ами Брент…
— Той ще ни настигне. Хайде!
Улови ръката й и двамата затичаха заедно. Тя чу стъпки зад себе си, но един поглед към спокойното, осветено от луната лице на Стърлинг я увери, че това са останалите от групата.
Нашествието на хората стресна нощните птици: изпълнена с живот, гората зашумя. Пътечката, която Стърлинг бе избрал, ставаше все по-тясна. Листа и клони удряха ръцете на Кендъл, корени и камъни заплашваха да я спънат. Една кукумявка, която прелетя над тях със сърдит писък, ги стресна, но продължиха да тичат. Бледото лице на луната се показваше между дърветата и им сочеше пътя.
Изведнъж Кендъл почувства, че ако направи още една стъпка, ще издъхне. Краката я боляха, игли сякаш пронизваха петите й. Сърцето й биеше лудо, а дробовете й щяха да се пръснат. Задъхана, се отскубна от ръката на Стърлинг и се облегна на един дъб.
— Стърлинг, не мога…
— Още малко, Кендъл. Аз ще те нося.
— Не! — Не можеше да позволи на един уморен от глад и страдания човек да се нагърби с тежестта й. — Нищо ми няма.
С усилие на волята продължи да тича, докато стигнаха едно сечище, оградено от мощни дъбове и гъст листак. В средата имаше стара порутена колиба, която едва се забелязваше между дърветата.
Стърлинг даде сигнал — крясък на нощен ястреб. От колибата му отвърнаха. Той улови ръката й и я задърпа към разнебитените стълби. Когато отвори вратата, тя инстинктивно се сви, но ги посрещнаха Бю и трима от войниците от Джорджия, пристигнали в колибата преди тях.
— Добре ли си, Кендъл? — загрижено попита Бю. — Джейк, донеси малко вода.
Редник Джейкъб Търнър веднага се подчини на заповедта на майора и наля един черпак от кладенеца зад колибата.
— Водата е хубава — увери я Търнър.
Тя жадно изпи половината и подаде черпака на Стърлинг.
— Къде се намираме? — тревожно попита Кендъл. — И къде е Брент?
— Той и още четирима войника от Флорида отидоха да изпратят конете и колата обратно в Кемп Дъглас, за да не събудим подозрения у янките. Тази колиба е на ваш приятел янки. Брент не ми каза нищо повече. Той уредил тук да ни чакат дрехи. Щом Брент се върне, тръгваме — каза Бю. — Лейтенант Маклейн — обърна се той към Стърлинг, — най-добре свалете тази униформа. Ще привлича вниманието като минаваме покрай фермите.
Стърлинг кимна и бързо съблече куртката. Кендъл забеляза, че окъсаните сиви униформи, които Бю и останалите носеха досега, са изчезнали и на тяхно място са се появили цивилни дрехи в кафяво и бежово.
