— И за теб има дрехи, Кендъл. Ще изчакаме отвън да се преоблечеш.
Мъжете тактично излязоха от колибата. Кендъл пристъпи с любопитство към роклята, метната върху един люлеещ се стол.
Сълзи ужилиха очите й като разбра, че дрехата е нейна. Беше семпла дневна рокля от фин памук с висока яка и дълги ръкави, набрани в раменете. Често я бе носила във Форт Тейлър.
Травис… Скъпият Травис. Заедно с Брент той бе поел голям риск, за да я освободи.
— Кендъл?
Беше гласът на Стърлинг. Учтив, въпросителен.
— Почти съм готова — отвърна тя и забързано свали затворническите парцали, за да облече чистата рокля. Трябваше да се изкъпе. Вече бе свикнала с мръсотията в Кемп Дъглас, но сега…
Сега Брент беше с нея. Беше казал, че я обича, въпреки че бе измършавяла и изтощена… Сигурно миришеше ужасно.
Но удоволствието да се изкъпе трябваше да почака. Тя решително закопча кукичките на роклята и със замах отвори вратата тъкмо навреме, за да види, че Брент и четиримата кавалеристи от Флорида приближават колибата. Сърцето й спря да бие, прииска й се да се втурне към него и да го прегърне, но… едновременно с това имаше желание да се скрие. Знаеше, че все още положението им е отчаяно и че най- важното беше да оцелеят. Въпреки това не можеше да понесе Брент да я гледа такава — изпита, бледа, едва напомняща за онази изискана дама, която бе срещнал на вълнолома в Чарлстън преди цяла вечност.
Сивите му очи я потърсиха и откриха, но после той насочи поглед към Бю.
— Дрехите тук ли са?
— Да, вашите са вътре.
— Вода има ли?
— Да, чиста е.
— Храна?
— Не става за ядене. Оставили са провизии, но някакво животно изглежда ги е отнесло. Беше останало само малко плесенясало говеждо месо.
— По дяволите! — изруга Брент. Завъртя се на пети и се обърна към мъжете зад него: — Пийнете малко вода и се преоблечете. Вижте дали няма обувки. Моят приятел обеща да ни осигури. Стърлинг, намери в какво да си налеем вода за из път. И да тръгваме. Колкото по-бързо се махнем оттук, толкова по-спокоен ще бъда. Хайде!
Продължиха в нощта. Брент вървеше напред, беше оставил Кендъл да крачи редом с Бю и Стърлинг. Когато слънцето пропълзя на небето, Брент заповяда да спрат за почивка под прохладната сянка на дърветата, докато отново падне мрак. Кендъл се сви под един чворест дъб и се обърна с гръб към мъжете.
Но не успя да се скрие от Брент. Той легна зад нея, обгърна я с ръка и я привлече към гърдите си. Тихи сълзи потекоха по бузите й и въпреки усилията й да скрие чувствата си, раменете й се разтърсиха от ридания. На ярката светлина от сутрешното слънце той я обърна към себе си и с тревога се вгледа в лицето й.
— Какво има?
— Моля те, не ме докосвай — промълви тя. — Не сега, когато изглеждам така. О, моля те, Брент, не сега, когато съм така отвратителна. Ти… ти няма да можеш да ме любиш. Аз съм тънка като вейка и лицето ми…
Той сложи пръст на устните й и я накара да млъкне. После проследи крехките линии на скулите и брадичката й.
— Лицето ти, Кендъл, никога не ми се е струвало по-красиво от сега. Наистина то е променено. Станали са ти сенки. Но с времето ще изчезнат, Кендъл. Ще останат само храбростта и достойнството, които са ги причинили. Кендъл, искам да те прегръщам. Не се отдръпвай от мен. Няма да те любя — не защото си по- малко примамлива отпреди, а защото си уморена и изтощена от глад. — Той силно притисна крехкото й тяло към своето. — Кендъл, обичам те. Не мога да те моля да ми простиш, че те изоставих. Аз сам не мога да си простя. Мислех си, че ако те оставя, ще успея да те забравя. Ти изглеждаше решена да изложиш живота си на опасност. Опитах се да разбера какво те тласка и разбрах, че ние с теб много си приличаме. Но аз видях толкова смърт и страдания. Баща ми… баща ми изчезна в онзи водовъртеж от кръв и смърт, толкова ужасяващ, че никога няма да го забравя. Исках ти да ме чакаш, Кендъл. Трябваше да знам, че се бия за нещо. Че когато войната свърши, някой, когото обичам, ще ме чака вкъщи. Тогава всичко това щеше да има смисъл.
— А аз така се страхувах, че не ме обичаш… че няма да можеш да ме обичаш след онова, което направих.
— След като опря нож в гърлото ми? — тихо попита той. — Бях много ядосан. Ти ме надхитри, любов моя. И наистина доказа своето. Накърни достойнството ми. Но не уби любовта, която изпитвам към теб. Нищо не може да я убие. Тогава бях обзет от страх и егоизъм. Не можех да бъда при теб и да те защитавам. — Млъкна, погали косата й и сгуши главата й до гърдите си. — Кендъл — най-сетне промълви той с нисък и замислен глас, — намираме се в голяма опасност. Трябва да изминем дълъг път, преди да стигнем вкъщи.
Вкъщи… Той имаше предвид Флорида, но Кендъл не възрази. Чарлстън вече не беше неин дом. Отдавна. Също и Ню Йорк. Виксбърг беше само временно убежище.
— Как ще стигнем? — попита тя.
— Ще вървим на юг през Илинойс. После по пътя към границата между Кентъки и Вирджиния. Съюзът е завзел по-голямата част от Кентъки, но населението поддържа Конфедерацията. Всичко е много рисковано. Ще трябва да вървим пеш и да избягваме главните пътища. Кендъл, помни, че всеки, когото срещнеш, може да те убие или да те предаде на властите.
Пеш… от Илинойс до Вирджиния. Не можеше да повярва, че ще успеят да извървят цялото това разстояние, но… нали също не вярваше, че ще им се отдаде да избягат от Кемп Дъглас.
— Брент?
— Хм?
— Травис ли ти помогна да се озовеш в Кемп Дъглас?
Той дълго се колеба, после отвърна:
— Да. Ние го подмамихме навътре в морето край островите Кийс. После аз предадох кораба на Чарли, а себе си — на Травис Деланд. Трябваше да бъда заловен.
Кендъл усети как по тялото й се разлива тръпка. Топлите лъчи на слънцето я галеха, но тя беше убедена, че топлината идва от допира до Брент… и от нежно изречените му думи.
Беше оставил кораба си, хората си, Конфедерацията и беше дошъл за нея.
— Благодаря ти, Брент — промълви тя, взе ръката му, която почиваше върху кръста й и я поднесе към устните си. — Безкрайно много ти благодаря.
Изведнъж в очите й се появиха сълзи.
— О, Брент, не бива да ме прегръщаш. Не бива да се доближаваш до мен. Може да хванеш въшки!
Той се засмя нежно, закачливо и прогони страховете й.
— Кендъл, престани да плачеш. Ще намерим силен сапун и всичко ще се оправи. Сега си почини, любов моя. Щом се мръкне, ще трябва да вървим бързо. Джон Мур ще вдигне на крак цялата войска на Илинойс, като разбере какво се е случило.
Джон… той се намираше някъде далеч в съзнанието й, животът с него беше далеч във времето, а тя едва не се беше предала на смъртта заради него. Ала сега сред войната и кръвопролитията беше щастлива. Лежеше мръсна и изтощена в една гора на територията на Съюза, но топлината на слънцето никога не й се беше струвала по-приятна и тя никога не беше изпитвала такова удоволствие да лежи на тревата и да усеща прегръдката на мъж.
Каквото и да се случеше в бъдеще, тя щеше да носи в сърцето си спомена за този миг и опияняващата наслада от това, че Брент е рискувал всичко за нея.
— Кендъл?
— Да, Брент.
