Травис поклати глава и отново въздъхна дълбоко.
— Последвайте шхуната, лейтенанте. Най-много да ни мамят. Но не бива да позволяваме на врага да избяга.
Травис стоеше нащрек. Ясно си спомняше един подобен случай. Тогава беше попаднал право в капана, заложен от Брент Маклейн…
Завиха покрай носа на острова. Пред тях беше шхуната. Изведнъж Травис усети разтърсващ удар; килът на кораба му бе остъргал коралов риф.
По дяволите! — изруга той ядно. Пак го бяха подмамили. Той излая някаква заповед на екипажа и се загледа към шхуната.
Тя беше издигнала бяло знаме. Травис се намръщи и примижа срещу заслепяващите лъчи на лятното слънце. Върху името на шхуната бяха нанесли слой боя и над нея не се вееше друго знаме освен бялото. Едва ли се предаваше!
Примирие? Той огледа формата на шхуната и сърцето му замря. По всяка вероятност това беше „Джени Лин“, корабът на Маклейн.
— Спуснете лодка — рязко нареди той.
— Слушам, сър. Да ви придружа ли? — попита го Хансън.
— Не, ще отида сам.
— Може да е опасен капер?
Травис се изсмя.
— Капитанът на този кораб е най-опасният човек, когото познавам. Но не и за мен.
След петнайсет минути вече стоеше пред Брент Маклейн.
Южнякът беше без риза. Загорял, жилав, със стоманени мускули. Дълбоките бръчки около очите му бяха единствените белези, които войната бе оставила върху него.
Хората му стояха мълчаливо край него, докато Травис се изкачваше на борда. Брент Маклейн му подаде ръка. Странно, но Травис се почувства така, сякаш се ръкуваше със стар приятел.
— Заповядайте в каютата — кратко изрече Брент. После бързо се извърна, не толкова да поведе госта си, колкото да овладее внезапното вълнение, което го бе обзело.
Ужасно се страхуваше, че няма да открие Деланд навреме.
Съобщението от Кемп Дъглас стигна до него чак на десети август. За щастие току-що се бе върнал в Ричмънд. Господи! Какво щеше да стане, ако в това време се намираше в Лондон или на Бахамските острови? Не му се мислеше за това. Все пак беше в Ричмънд. И стигна до островите Кийс за три дни, а янките го следваха непрекъснато по петите. Още пет дни на тревога и безумен страх му бяха необходими, за да намери и хване натясно Травис Деланд. А това бе само началото. Не биваше да изпада в паника. Всичко трябваше да тръгне като по часовник.
Едва не изкърти вратата на каютата, докато я отваряше. С усилие на волята си пое дълбоко въздух и влезе вътре.
Щом седнаха, Брент смая Травис, като му подхвърли една измачкана, мръсна, често сгъвана бележка. Травис се помъчи да разчете драсканиците. Вкамени се, като разпозна почерка на Джон и прочете думите. Дълбоки бръчки набраздиха челото му, щом видя съобщението, написано от друга ръка:
Кендъл е тук. Също и Стърлинг М. Положението е отчайващо. Мур идва на 1 септември. Ако имате приятели сред янките, използвайте ги.
Потресен, Травис захвърли бележката на масата.
— Кога получихте това? — с пресипнал глас попита той. — Чух, че Кендъл е във Виксбърг. Не са взимали пленници, когато градът се предаде.
— Доколкото разбрах — с равен глас отвърна Брент, — са я пленили преди капитулацията. Доктор Армстронг очаквал да получи морфин. Видели лодката, която трябвало да го докара, в нея не забелязали никого. — Той сви рамене и бавно въздъхна. — Познавате Кендъл. Тя заплувала към лодката. В нея имало двама янки.
Травис отново взе бележката. Преглътна и заговори:
— Може би Джон се е променил? Не съм го виждал близо година. Назначиха го край Мисисипи…
Брент го прекъсна с груба ругатня.
— Много добре знаете, че той ще я убие, ако отново се добере до нея.
Травис не отрече.
— Тук пише, че и брат ви е в Кемп Дъглас.
— Да.
Травис тежко въздъхна.
— Не знам какво да направя. Това може да ви изненада, но Линкълн е добър и внимателен човек. Той посети затвора във Вашингтон и беше потресен. Според мен той смята, че върши добро на Кендъл, като заповядва да я върнат на съпруга й. Нямам никаква власт над Джон. Няма начин да уредя освобождаването й, защото…
— Не искам да уреждате освобождаването й. Искам да ме заведете в Кемп Дъглас като ваш пленник.
— Какво? Вие сте полудели, Маклейн. Каква полза от това? Вие ще сте в затвора, а Джон ще си тръгне с Кендъл…
— Мой проблем е как ще изляза оттам — прекъсна го Брент. — Само ме заведете на мястото. И ми дайте назаем шепа златни монети, моите конфедерални пари са без стойност. Останалото оставете на мен. Сега ще дойда с вас. Чарли Макферсън ще поеме управлението на кораба ми.
— Но аз не съм старши офицер във Форт Тейлър. Командирът може да реши да ви изпрати в друг затвор.
Брент присмехулно повдигна вежди.
— Янките не се ли опитват да докажат своята чест?
Травис застина.
— Командирът е почтен човек.
— В такъв случай сигурно ще разбере, че когато съм се предавал, вие сте ми дали дума да ме изпратят в Кемп Дъглас, при брат ми.
— Надявам се да не ви убият по пътя — промърмори Травис.
Брент се засмя.
— Май аз имам по-голяма вяра в честността на янките, отколкото вие, Деланд. Хайде да тръгваме. Нямаме много време.
Кендъл седеше в ъгъла на двора и гледаше към разхождащите се мъже, но не ги забелязваше.
Въпреки усилията на Бю да я развесели, тя си оставаше безжизнена.
Беше обзета от апатия. Нямаше как да се измъкне от Кемп Дъглас. Беше обречена. Времето минаваше и денят, когато Джон Мур щеше да дойде и да я вземе, наближаваше.
Толкова много хора бяха загинали във войната. Защо не и Джон?
Тя се отвращаваше от това, че желае смъртта на човек. Но въпреки това не можеше да се освободи от тази мисъл. Всеки път, когато вратата се отваряше, тя се свиваше в ъгъла. Разтреперваше се винаги, когато някой се приближеше към нея, дори Бю.
— Кендъл? Извинете, вие сигурно сте мисис Мур.
Кендъл видя прашните боси крака пред себе си. Погледът се отмести от краката към лицето на човека. Тя се стресна, косата му беше тъмна, а тялото — трогателно мършаво, но в го имаше нещо, което й бе до
