си извади тъмна бутилка с алкохол и я постави на масата.
— Южняшките дами имат ли нещо против глътка уиски? — с лека насмешка попита той.
— Тази тук няма — тихо рече Кендъл.
Той затърси чаша в един шкаф. Кендъл глътна наведнъж течността. Тя опари гърлото й, но я стопли. После отново се наведе над чинията. Почти не забеляза, че мъжът безмълвно я наблюдава.
— Не знам какво да правя с вас — най-после изрече той. — Тази вечер ще ви сложим в палатката до моята, под стража, разбира се. До утре хората ми сигурно ще намерят дрехи за вас. А аз ще говоря с генерала.
Кендъл остави вилицата и седна с ръце в скута си, навела поглед. Не искаше да спори с този човек. Той сигурно не вярваше, че тя е шпионин. И вероятно щеше да я освободи.
Отново се яви редник Грийн. Заведоха я в една палатка с чисто походно легло и груби, но топли одеяла.
Тя очакваше, че цяла нощ ще се върти неспокойно в леглото, но като по чудо сънят надви уплахата й и всички тревожни мисли. Заспа дълбоко, без сънища.
Събуди се от сигнала за утринен сбор и от последвалата го какофония от дрънчене и говор, докато войниците се строяваха.
Тя се уви в одеялото и се заслуша в шумовете, които долитаха от лагера на янките. Още веднъж затвори очи и се помоли: „Господи, моля те, накарай тези хора да ме пуснат, преди да разберат, че съм изчезналата съпруга на лейтенант от федералната флота.“
— Мис Армстронг, хвърлям ви една рокля. Моля ви облечете се веднага. Редник Грийн ще ви чака, за да ви доведе в моята палатка.
Кендъл затаи дъх и видя как в палатката й пада една червеникавокафява памучна рокля. Гласът беше на лейтенанта, който снощи се бе държал учтиво. Но сега в гласа му се долавяха други нотки…
Не й се искаше да напуска постелята. Изведнъж я обзе страх да се изправи срещу новия ден.
„Брент Маклейн! — ридаеше тя с безмълвен, гневен укор. — Ти взе кораба ми и настоя да не рискувам, да се държа като жена. На кораба поне можех да се бия. А тук не мога. Безпомощна съм. Ти, ти си виновен!“
Но това не беше цялата истина. Той искаше тя да остане във Флорида, в безопасния залив… а тя бе дошла във Виксбърг и наивно бе решила да улови носената от течението лодка.
„Не можех да постъпя по друг начин“ — с въздишка си помисли тя. Принуди се да стане и да облече роклята. Подозрението й, че нещо се е променило, се потвърди, щом влезе в палатката на младия лейтенант.
Той не беше сам. Двама по-възрастни офицери със сурови лица седяха от двете му страни.
Лейтенантът не се изправи. Нито я покани да седне. Гледаше я студено и обвинително.
— От лявата ми страна, госпожо, седи интендант Джордан от флотата на Съединените щати. Сигурно знаете, че обсадата на Виксбърг е плод на обединените усилия на армията и флотата ни. Интендант Джордан наскоро бе прехвърлен в нашите редици след кратък престой на островите Кий Уест. Снощи ви е видял, като идвахте. Убеден е, че ви познава. Твърди, че сте били на борда на конфедерална шхуна, която хвърлила във въздуха кораб на Съюза. Какво ще кажете по обвинението, госпожо?
— Отричам, разбира се — отвърна Кендъл, като се опитваше да говори убедително и да потисне тръпките, които я побиваха.
— Освен това — лейтенантът продължи, сякаш не беше чул думите й — имало слух, че жената, която нападала нашите кораби, била съпруга на офицер от флотата ни. Името ви, госпожо, е Кендъл Мур, а не Армстронг.
Хванаха я и знаеха, че са я хванали. Тя се чувстваше така, сякаш земята се изплъзва изпод краката й, но реши да не се издава.
Изправи гръб и рамене, повдигна леко брадичка. Лейтенантът бутна стола си назад, стана и се приближи към нея.
— Виновна сте, госпожо, за саботаж срещу въоръжените сили на Съединените щати. Наказанието за това е тежко, мисис Мур. При нормални обстоятелства бихме ви изпратили в лагер за военнопленници. Ако бях на ваше място, щях да благодаря на Бога, че съм омъжена за офицер от флотата на Съюза. Ще ви предадем под опеката на съпруга ви.
— Не! — прекъсна го остро Кендъл с леден глас.
— Моля? — Младият лейтенант изглеждаше объркан.
— Казах не. Не искам да бъда предадена под опеката на съпруга ми.
— Може би не разбирате. Другата ви възможност е затворът.
— Много добре разбирам — с хладно достойнство изрече Кендъл. — Предпочитам затвора.
Младият лейтенант се вгледа в нея. Забеляза твърдата решителност и волята в ясните сини очи. Секундите летяха.
Накрая той вдигна ръце с раздразнение. Върна се зад бюрото си и надраска нещо на лист хартия.
— Това ме огорчава — с пресипнал глас каза той. — Никога не съм предполагал, че ще осъдя жена на подобна участ. Мисис Мур, помислете още веднъж. Съпругът ви сигурно ще ви се сърди, но тъй като сте негова жена пред Бога…
— Не, лейтенанте — твърдо го прекъсна Кендъл. — Няма да променя решението си.
Младият човек трепна. Сложи подписа си върху хартията.
— Редник Грийн! — извика той, без да сваля поглед от Кендъл.
Войникът веднага се появи и отдаде чест. Лейтенантът нави заповедта на руло, завърза я и му я предаде.
— Сержант Матлинг отговаря за конвоя. Мисис Мур трябва да бъде отведена в Кемп Дъглас в Чикаго. Ще бъде задържана там до края на войната.
Кемп Дъглас. Кендъл усети как сърцето й се свива. Мястото бе известно като най-страшния затвор на Севера, където въшки, болести и глад съсипваха хората…
Устните й затрепериха, тя здраво ги стисна и с усилие на волята задържа брадичката си високо вдигната. Дори Кемп Дъглас бе за предпочитане пред Джон Мур…
Поне така си мислеше, докато не пристигна в затвора четири дни по-късно. Адът сигурно не можеше да се сравнява с Кемп Дъглас.
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
Кендъл щеше да помни вонята в Кемп Дъглас до края на вота си, а може би и след това.
Младите войници, които отговаряха за преместването й, предупредиха, че началникът на затвора е деспот, според когото непокорните южняци трябва да бъдат подложени на мъчения. Но условията в лагера сами гарантираха мъките на затворниците, нямаше нужда от допълнителни усилия.
Ала когато пред погледа й се появиха безкрайните стени на затвора и редиците от мрачни постройки, тя усети, че й прилошава и краката й се подгъват.
Пристигнаха следобед и след като порталът се отвори, за да ги пропусне, тя видя, че няколко затворника се разхождат в широкия двор между постройките. „Изглеждат по-зле от градински плашила“ — помисли си тя. Бяха в окаяно състояние — мършави, окъсани и мръсни.
Не й се наложи да наблюдава дълго тази гледка — заведоха я право в кабинета на началника.
Той дори не вдигна поглед към нея, докато преглеждаше документите й.
— Пратете я при затворниците от Джорджия — кратко нареди той.
— Сър — редник Грийн се покашля неловко и се опита да възрази, — затворничката е мисис Мур!
— Щом е пожелала да се бие с южняшките си приятели, нека сега да гние с тях. — Най-после той насочи поглед към нея и презрителна усмивка разтегли брадясалото му лице. — Струва ми се, че тя предпочита компанията на тази измет пред своя съпруг янки. Хайде. Отведете я. Нека сама разбере какви кавалери са тези негодници. Повечето от тях не са виждали каквато и да било жена в продължение на месеци. Да видим дали все още ще изпитва желание да се бие за Юга, след като прекара няколко нощи с тази сган.
