Поведе я не редник Грийн, а помощникът на началника.
Кендъл се отскубна от ръцете му и се върна обратно при човека зад бюрото.
— Капитане? — със звънлив глас се обърна към него.
— Какво има? — той вдигна очи и бавно я огледа.
Кендъл се изплю на пода.
— Предпочитам да бъда изнасилена от хиляда южняка, вместо да бъда докосната от един-единствен янки.
— Махнете я оттук — изръмжа началникът. — Скоро ще запее друга песен.
Напълно е възможно — помисли си Кендъл след миг.
Поведоха я покрай дълга редица от еднакви постройки. Стигнаха до една заключена врата, отвориха я и я блъснаха вътре.
Трябваше й известно време, за да привикнат очите й към мрака след ярката слънчева светлина. Когато това стана, тя потръпна от ужас.
В тясното помещение бяха натъпкани около трийсетина души. Мръсни, парцаливи, измършавели, небръснати и противни. Лъхна я миризма на изпражнения. В ъгъла се беше събрала застояла вода, която се стичаше от пукнатина в тавана.
Мъжете, които отвърнаха на изпитателния й поглед, изобщо не приличаха на войници от великата армия на Конфедерацията. Някогашните им униформи бяха неузнаваеми.
Приличаха на свирепи хищници. Впиваха в нея погледи като гладни плъхове. Един от тях, приличащ на скелет, се надигна от пода и пристъпи към нея.
— Дяволите да ме вземат! Това е жена!
Той се приближаваше все повече, обикаляше около нея, а безжизнените му пожълтели очи проблясваха от любопитство.
Кендъл отстъпи назад към вратата, която вече беше затръшната и заключена. Подпря се на нея и отвърна на учудения му, прехласнат поглед.
С горчивина си помисли, че войникът е почти на нейната възраст. Навярно дори би бил красив, ако не беше толкова мършав. И ако не беше покрит с мръсотия от сплъстената си коса до босите си крака.
— Ах, сладурано — задъхано изрече той и закова ръцете си от двете страни на главата й в тежката дъбова врата. — Отдавна не съм виждал нещо меко и закръглено.
Той посегна да я докосне и тя в миг се отърси от съчувствието. Изпищя и се свлече на пода. Закри лицето си с ръце.
— Недейте… моля ви… моля ви…
Покъртителният й стон заглъхна и в стаята настъпи пълна тишина. Изведнъж се чу тътрене на крака и Кендъл усети раздвижване в зловонния въздух. Един човек пристъпи напред. Той коленичи до нея, нежно приглади косата й, после се изправи и се обърна към другарите си. Фигурата му изглеждаше горда и предизвикателна въпреки мехурите по краката и окаляните дрипи, които висяха по тялото му.
— Ние все още сме войници от армията на Конфедералните щати — изрече той внушително, а в гласа му прозвучаха нотки на достойнство. — Ние сме горда и храбра нация, момчета. А не шайка изнасилвачи! Тази дама очевидно се е борила срещу врага и затова се намира в този пъкъл. Ние, момчета, няма да помагаме на противника, като увеличим страданията на това нещастно момиче. Трябва да докажем, че сме способни да останем джентълмени докрай, че ние тук сме последните останки от една благородна нация.
Той отново се наведе над Кендъл. И тя видя застаряващото му обветрено лице, топлите кафяви очи, които излъчваха съчувствие и доброта.
— Аз съм майор Бю Рандъл от редовната армия на Джорджия. Не мога да ви предложа много, госпожо, но съм на вашите услуги.
Кендъл не можа да понесе добротата му. Заплака, а той я прегърна, за да я утеши.
Още от първия ден Бю Рандъл даде пример на останалите как да се отнасят към Кендъл.
Харесваше й мисълта, че нейното присъствие облекчава ужасното им съществуване. Всичките трийсет мъже жадуваха за любов, тя не можеше да им я предложи, но отваряше сърцето си за тяхното приятелство. И благодарение на тези войници вярата й в човешкия дух се възвърна. Разбра, че мъжете не се различават чак толкова в чувствата си от жените. Женените говореха с копнеж за съпругите и дъщерите си, а ергените — за своите мечти, за годениците и приятелките си, които ги очакваха.
Тя беше убедена, че заради нея внимават как се държат. Това крепеше достойнството им и им припомняше, че са хора, а не животни, затворени в клетка.
Но понякога не успяваше да облекчи мъките на затворническия живот. Мнозина от мъжете страдаха от дизентерия и скорбут. Дневната дажба беше оскъдна и малцина имаха сили да се противопоставят на болестите. Броят на жертвите бе потресаващ.
Всяка сутрин в шест часа тръбите свиреха заря. Затворниците се строяваха в двора и проверката започваше. Никой не смееше да напусне строя, болните и немощните бяха подкрепяни от приятелите си. Отклоненията от правилата се наказваха строго. Присъдата за една непредпазлива дума беше тежка работа часове наред. Надзирателите наказваха нарушителите с карцер или намаляваха дажбата им, което можеше да има фатални последици.
Въпреки че началникът на Кемп Дъглас беше жестокосърдечен човек, повечето от надзирателите не бяха лоши хора.
След проверката оставяха затворниците на мира. По-добродушните надзиратели понякога им носеха вестници и писма от дома. По цели дни Кендъл жадно четеше и препрочиташе вестниците. Четеше на глас за няколко войници от Джорджия, които не знаеха да четат. Всеки път, когато се доберяха до вестник, мъжете сядаха в полукръг около нея и слушаха.
Краят на юли им донесе тъжни вести. Виксбърг беше паднал. На четвърти юли генерал Пембъртън официално бе признал капитулацията пред Грант. На същия ден завършила и още една битка — край малкото градче Гетисбърг в Пенсилвания. Генерал Ли бил отблъснат. И янките, и южняците бяха дали много жертви в тази битка, продължила от първи до четвърти юли…
По ирония на съдбата всичко това се бе случило в Деня на независимостта…
Всички се умърлушиха, когато Кендъл дочете последната дума и гласът й стихна. Мълчаливо се разпръснаха в различни посоки, за да намерят усамотение в собствените си мисли.
Тя седна до стената, обгърнала коленете си. Опитваше се да разбере причината за внезапно обзелото я вцепенение. Искаше й се да изпита болката на хилядите войници, загинали при Гетисбърг.
Но не чувстваше нищо. Войната беше вкаменила сърцето й.
Усети, че някой се приближава към нея, вдигна поглед и видя Бю Рандъл. Той се отпусна на земята до нея.
— Добре ли си?
Тя кимна.
— Наистина ли?
Кендъл се намръщи.
— Май имам въшки.
Бю се засмя.
— Цяло чудо щеше да е, ако нямаше. Всички страдаме от тая напаст.
Кендъл се усмихна за миг, после пак се намръщи.
— Бю, двете страни не разменят ли вече пленници? Има ли надежда да излезем оттук?
Той въздъхна.
— Боя се, че надеждата е малка. Генерал Грант се опасява, че ние веднага ще се върнем на фронта и ще му се наложи да унищожи цялото население на Юга, за да спечели войната. Той знае, че неговите момчета страдат в нашите затвори. Знае дори, че много от тях ще умрат. Но може да получи нови попълнения за редовете си, без да прибягва до освободените пленници. А нашият Робърт Ли не може.
— Значи няма надежда — промълви Кендъл.
— Има надежда, Кендъл. Винаги има. И янките са хора, и те не изпитват удоволствие да ни гледат как гладуваме и страдаме. Обзалагам се, че много от тях могат да бъдат подкупени, стига да има с какво. Аз…
