Бю не довърши мисълта си, защото двамата отправиха поглед към вратата на помещението. Чуха щракването на тежката ключалка. С любопитство погледнаха войника, който влезе.
— Мисис Мур! — Очите му пробягнаха по посърналите лица на затворниците и се спряха върху Кендъл. — Има бележка за вас.
Кендъл стана с мрачно лице и взе бележката от тъмничаря.
Бю застана до нея.
— Какво е това?
— Не знам — смутено промълви тя и разкъса плика. Зави й се свят, като видя строгия почерк на мъжа си.
Адът сега започва. На първи септември ще дойда в Чикаго, за да те взема със себе си. Нашият добросърдечен президент, мистър Линкълн, беше потресен, като разбра, че една дама се намира в Кемп Дъглас. Споменавай в молитвите си мистър Линкълн, Кендъл.
— Какво има? — попита я Бю, като видя, че лицето й пребледнява.
Кендъл се облегна на рамото му и той взе листа от ръцете й. Прочете написаното.
— Кендъл, ти ще излезеш оттук. Това е чудесно!
Тя поклати глава, неспособна да отговори.
— Ти… не разбираш — промълви най-сетне тя. — Той ще ме убие!
— Не, Кендъл, никой мъж не може да ти се разгневи чак толкова, че да те убие. Той сигурно ще те разбере. В тази война често се случва брат да се бие срещу брат, и син — срещу баща.
Кендъл отново поклати глава.
— Джон не е като останалите. Той не познава значението на думата „милост“.
Избухна в плач на рамото му и докато той я утешаваше тя му разкри историята на живота си. Разказа му за бягството Чарлстън — толкова време оттогава! — и за Червената лисица, и за индианците, и всичко за Брент.
— Брент Маклейн? — недоверчиво попита Бю. Кендъл не забеляза недоверието му. Кимна. — Чувал съм, че бил истински герой. И ми се струва — гласът му омекна, — че е много влюбен в теб.
Кендъл се засмя през сълзи.
— Не е влюбен, Бю. Той ме изостави.
— Но, Кендъл, той е морски офицер. Трябва да се подчинява на заповедите. — Бю се подвоуми за миг. — Маклейн… Тук има един Маклейн. Лейтенант Стърлинг Маклейн.
— Това сигурно е брат му — промълви Кендъл, зарадвана, че е жив — все още. — Ранили го тежко при Шарпсбърг миналата година.
— Сега изглежда добре. Поне колкото нас — добави Бю с гримаса. — Говорих с него няколко пъти. Понякога ни изкарваха, заедно на двора — войниците от Флорида и от Джорджия.
— Радвам се, че е добре — прошепна Кендъл. — Разбрах от една… приятелка, че е ранен и че баща им бил сред изчезналите. Сигурно го смятат за загинал. Толкова съм щастлива, че Стърлинг се е възстановил.
Бю сложи ръце на раменете й и се вгледа в очите й.
— Кендъл, казваш, че Брент те е изоставил наскоро след като се е върнал от Шарпсбърг. Скъпа, не разбираш ли как се е чувствал тогава? Мога да ти кажа какво си е мислил.
— Какво? — равнодушно попита Кендъл.
— Току-що е бил изгубил баща си и брат си. Не е могъл да понесе мисълта, че могат да те заловят или убият. Битката при Шарпсбърг беше ужасяваща. Поголовна сеч. Нищо чудно, че е бил разярен от това, че ти поемаш такива рискове. Не е искал да изгуби и теб. Тръгнал си е, защото те е обичал, а не е можел да те спре отново да се хвърлиш в боя.
Кендъл сви рамене.
— Съмнявам се. Не съм го виждала цяла година. Сигурно не помни вече как изглеждам. Ха! Не вярвам да ме познае сега. Дори майка ми няма да ме познае. — Тя тъжно изхлипа. — Той изобщо не се върна повече… а аз го послушах и станах болногледачка, както подобава на една жена. Янките ме заловиха по чиста случайност… Но какво ли значение има това? — глухо въздъхна тя.
Беше толкова уморена от сълзите си, че всичко й беше безразлично. Облегна се на рамото на Бю и затвори очи.
— Сега поне знаеш защо Джон ще ме убие — прошепна тя.
— Не губи надежда, Кендъл — отвърна й той и се загледа пред себе си. — Никога не губи надежда. Ще измислим нещо. Обещавам ти.
— Няма значение — каза тя. В този миг наистина нищо нямаше значение за нея. Войната, гладът, болестите — това беше животът й. И Джон… страшен като глада и епидемиите. Нищо друго не й оставаше.
А някога притежаваше толкова много! Златното време на надежди и щастие…
Брент. Все още го виждаше ясно в съзнанието си болезнено ясно. Все още го обичаше. С цялото си сърце и душа… Но беше сигурна, че никога вече няма да го види.
Джон Мур идваше да я вземе. Не усети как започна да се моли на Бога дните й в Кемп Дъглас никога да не свършват.
— Толкова съм уморена, Бю.
— Почини си — меко отвърна той. Не каза нищо повече. Остави я да спи на рамото му.
Тя потъна в дълбок сън и той внимателно положи главата й на пода. Намери бележката, която бе паднала на земята, и помоли мъжете да му дадат молив. На хартията нямаше много място, затова внимателно обмисли думите си.
Остана доволен от написаното и заопипва ризата си. В подплатата на едно малко джобче той откри това, което търсеше. Последната му златна монета. Сви я грижливо в дланта си и се загледа към вратата в очакване да дойде надзирателят от нощната смяна. Той беше най-добродушният от тъмничарите, имаше шест деца и винаги се нуждаеше от пари. Бю си помисли, че ако му обещае още много златни монети, имаше шанс бележката му да излезе от затвора.
Можеше само да се моли писмото му да стигне навреме. „Но дори и да стигне, какво от това?“ — питаше си той. Брент Маклейн беше геният на флотата, но не беше магьосник. Как можеше да измъкне Кендъл от Кемп Дъглас? Янките вероятно щяха да го застрелят на място.
Шхуната се носеше на крилете на вятъра, после рязко зави наляво и изчезна зад острова.
Загледан в тази точка между синия океан и синьото небе, където преди малко се намираше шхуната, Травис Деланд прокле лошия си късмет.
Предчувстваше клопка. Не беше успял да види името на шхуната, а на мачтата й нямаше флаг. Ако притежаваше малко разум, трябваше да се върне назад.
Въздъхна. Беше получил изрична заповед на всяка цена да спре всички, които се опитват да пробият блокадата.
Ако успееше да спре притока на провизии към гладуващия Юг, Северът щеше да спечели войната. Но дръзки капитани се промъкваха под носа на федералните кораби и сновяха между стотиците острови и дивото крайбрежие на Флорида.
— Капитане? — обади се лейтенант Хансън откъм щурвала.
