— Аз мога да отида — предложи Кендъл.
Доктор Армстронг я загледа, сякаш беше обезумяла.
— Не, Кендъл, не мога да позволя на една жена…
— Защо? — раздразнено настоя тя. — Момчето не умее да плува, а ти, не ми се сърди, не си вече млад. Освен това си необходим на ранените в болницата.
Докато говореше, тя започна да се съблича. Трябваше да се освободи от ненужното, иначе щеше да се удави. Не смееше да каже на доктор Армстронг, че се страхува до смърт. Все още не беше опитна плувкиня. Опита се да убеди себе си, че ако не се поддава на страха, ще се справи. Лодката не беше далеч, но течението можеше да я отнесе.
— Кендъл, ще повикаме някой друг.
— Няма време. Морфинът ще изчезне при янките, а те сигурно няма да ни го опаковат и изпратят като подарък!
Тя изхлузи обувките си и тогава забеляза, че момчето я гледа с широко отворени очи. Засмя се, за да разведри атмосферата.
— Знаеш ли какво — промърмори тя и погледна гащетата и скъсания си корсаж, — ясно ми е, че това не е най-новото от журнала на Гоуди, но можем да го наречем дамски плувен костюм.
— Кендъл — доктор Армстронг плахо се опита да възрази. Но тя не го остави да се доизкаже. Шмугна се сред високите треви покрай брега на реката. През нощта водата беше студена и тя стисна зъби, като си представи какви животинки може би се спотайват в нея. Веднага протегна ръце да заплува, защото не й се искаше да стъпва повече по калното дъно. Направи няколко удара във водата и спря, ритайки яростно с крака, за да потърси с поглед малката, носена от течението, лодка. Замръзна от страх, като видя, че се намира на неколкостотин фута от нея. По-добре беше да се върне…
Но споменът за мъжете, които стенеха в операционната, я накара да продължи. Дълбоко си пое дъх и отново заплува, като се опитваше да гребе с равни удари. Спря и погледна целта си още веднъж. Беше толкова далеч! Пак пое дълбоко въздух и си припомни, че е по-добре да продължава напред, отколкото да остави крайниците си да замръзнат.
Погледна напред. Още малко… още съвсем малко.
Най-после стигна до лодката. Протегна ръка и се улови за планшира, после се облегна на дървения корпус и задиша дълбоко. Искаше да си почине, преди да се опита да се прехвърли от водата в лодката.
Обзе я чувство на гордост и щастие. Страхуваше се, но бе успяла да се добере до целта. Благодарение на нея толкова много хора щяха да намерят успокоение за болките си…
Изведнъж от гърлото й се откъсна вик — две силни груби ръце я сграбчиха и задърпаха.
— Качвай се на борда, шпионино! — весело я покани един глас.
— Не! — изпищя Кендъл и уплашено замаха срещу ръцете. Но те я измъкнаха от водата и я стовариха върху седалката в средата на лодката.
— Дяволите да ме вземат, сержанте, ако това не е жена.
— Няма да споря с вас, редник Уолкър — отвърна приятен мъжки глас. — Наистина е жена.
С отчаяние в широко отворените си очи Кендъл гледаше ту към човека в синьо, седнал на носа, ту към мъжа на кърмата, който с плавни удари на греблата сега караше лодката към отсрещния бряг.
— Почакайте! — замоли се тя. По гласа на сержанта й се стори, че той е почтен човек. — Почакайте, моля ви! Морфинът ни трябва!
— Какъв морфин? — попита сержантът и лицето му се сгърчи в хиляди бръчици. — На тази лодка никога не е имало морфин! Само огнестрелно оръжие. Заловихме човека, който се опитваше тайно да внесе оръжие във Виксбърг.
— Не разбирам… — започна Кендъл.
Сержантът се засмя.
— Съжалявам, госпожо, но вашият човек не е бил филантроп. Сигурно е решил, че ще изкара повече пари от оръжия, отколкото от лекарства. Но не се притеснявайте, той ще прекара остатъка от войната в затвора.
В затвора… мили боже! — със закъснение проумя Кендъл. Тези хора бяха янки и я водеха към позициите на Съюза. А тя седеше между двамата само по корсаж и гащета, от които се стичаше вода.
Скочи на крака и лодката се разлюля опасно. Но преди да успее да скочи във водата, сержантът я улови и тя се строполи обратно в лодката.
— Извинете, госпожо — промърмори той, — но вече си имаме доста работа с красавици като вас. Ще ви заведем при лейтенанта.
Тя не усети болката в ребрата си, там, където се беше ударила. Затвори очи, внезапно изгубила съзнание от страх.
Не можеше да каже, че са се държали зле с нея. Веднага щом стигнаха на брега, войниците й дадоха одеяло да се загърне. Ако някой отправеше към нея похотлив поглед, веднага биваше строго смъмрян.
Извървяха половин миля покрай брега, преди да я заведат на мястото, където бяха разпънати множество палатки. Хиляди мъже в синьо седяха около огньовете, но те само за миг откъсваха очи от вечерята си, за да погледнат шествието, което преминаваше между тях.
Най-сетне спряха пред една голяма палатка. Сержантът бързо се шмугна зад платнището на входа, след малко се появи отново, отметна го и подкани Кендъл да влезе.
Тя застана безмълвно с мокра, прилепнала към лицето коса. Погледна младия лейтенант, който седеше зад бюрото.
Изненада се от това, че той веднага се изправи учтиво. Усмихна й се и тя видя, че е дори по-млад, отколкото й се бе сторило в първия миг, само че лицето му бе посърнало. Очите му, живи, но уморени, имаха цвят на златен лешник.
Държеше се спокойно и авторитетно.
— Значи вие сте нашият конфедерален шпионин — промърмори той.
— Не съм шпионин — отвърна Кендъл, по-скоро уморена, отколкото разтревожена. Смело и предизвикателно срещна погледа му. — Нуждаехме се от морфин и аз заплувах към лодката, за да го взема.
— Ние открихме тази лодка пълна с оръжие.
— Разбрах.
— Така ли? А разбрахте ли, че щом я заловихме, използвахме лодката за примамка, за да разберем кой се промъква в редовете ни и краде оръжие?
— Не.
— Как се казвате, госпожо.
Тя се поколеба.
— Кендъл — промърмори. — Кендъл… Армстронг.
— Гладна ли сте, мисис Армстронг?
— Аз…
— Глупав въпрос. Кой ли не е гладен във Виксбърг?
Лейтенантът мина край нея и застана на входа на палатката.
— Редник Грийн! Донесете храна на нашата гостенка! Бързо!
— Слушам, сър!
Върна се обратно, усмихна се и вежливо й посочи сгъваем стол срещу бюрото си. Не й оставаше друго, освен да седне.
— Лейтенанте — промълви тя, — уверявам ви, че не съм шпионин. Безполезно е човек да разузнава каквото и да било сега. Виксбърг е обречен. Никаква информация не би могла да го спаси, нали?
— Да го спаси — не — отвърна лейтенантът. — Но да удължи мъките му — да. Знаем, че превозвачът на оръжие е свързан с хора на крайбрежието. А, ето я и вечерята. Заповядайте.
Искаше й се да откаже храната, но не можеше. В чинията имаше прясно говеждо. И хляб — без плесен. И масло.
— Благодаря — с разтреперан глас промълви тя и се нахвърли върху храната, веднага щом я лъхнаха апетитните миризми.
— Яжте бавно — посъветва я лейтенантът любезно, върна се на мястото си и я загледа. Изпод бюрото
