прошка. Той хвана ръцете й, размахани в отчаян опит да се освободи от хватката му. — Не можеш да избягаш. Този урок сме го учили и преди, но ти май не си го разбрала.
— Пусни ме. — Тя се мъчеше да се пребори със сълзите си. Не можеше да повярва, че я е ударил. Нито че за него това не означаваше нищо. Един джентълмен никога не удряше дама… но може би Брент не я смяташе за такава. Тя беше съпруга на янки и нищо между нея и Брент не можеше да бъде почтено. Беше й нашепвал красиви, страстни слова за любов, но сега се чудеше дали не ги е изрекъл случайно.
Не! Той я обичаше. Тя вярваше в това, трябваше да вярва! Но я беше ударил, а сега я дразнеше и нарочно я предизвикваше.
Тя спря да се бори и го погледна с хладни, присвити очи.
— Капитан Маклейн, вие не сте мой баща, нито мой съпруг. Понякога наистина се съмнявам, че сте ми приятел. Пуснете ме. Вземете си уроците и възгледите и се измитайте. Не искам повече да бъда удряна, обиждана, поучавана и докосвана от вас.
— Държиш се като дете, Кендъл, като разглезено момиченце.
— О, Господи! — изпъшка тя и стисна зъби от ярост и раздразнение. — Сериозно ти говоря, Брент…
— Така ли? — той изведнъж се вкамени и настръхна. Тя отвърна на буреносния му поглед и разбра, че не е така. Искаше да се върне назад, да затвори очи и когато отново ги отвори, да открие, че спорът им е бил сън и Брент й се усмихва и е разтворил обятията си за нея.
„Какво иска от мен?“ — помисли си тя и горещо пожела да не го обичаше, да не усещаше как силното му тяло я стопля и утешава.
Затвори очи.
— Не — прошепна тя.
— Кендъл… — промълви Брент.
Тя не разбра дали произнася името й с любов или с трескаво желание. Но това нямаше значение, защото нито можеше да му откаже, нито можеше да обуздае отклика на собствената си плът. Но това, което изпитваше, не беше желание — бурята на гнева я караше да се чувства така, сякаш се бе разбила в скалите, и всичко, което искаше, бе да намери тих пристан.
Нежност, леко докосване… да разбере, че той я обича, дори ако любовта беше само илюзия.
Ръцете, които я бяха ударили, изведнъж я прегърнаха. Устните, които досега бяха свити в горчива извивка, омекнаха, за да се плъзнат по нейните. Отначало като бриз, после жадно… с порив, който не оставяше място за нежност.
Кендъл се притисна към него, устоявайки на бурята. Тя не се съпротивляваше срещу ветровете, а се оставяше да я носят. Отново усети неговия вкус, допир, мирис, мъжествеността на настоятелните му устни…
Познатите устни, които й липсваха, за които копнееше… Обви ръце около врата му, с радост вдъхна уханието на слънце, на море и мъжка сила. Но дори докато го прегръщаше и усещаше допира на устните му, на зъбите и езика, докато тръпнеше при чувственото докосване на мустаците и брадата му и топлината на жилавите му ръце, тя се съпротивляваше срещу суровата му мощ.
Беше уморена от неговите уроци.
Време беше и той да понаучи нещо. Брент Маклейн винаги командваше. Спореха, когато той кажеше, любеха се пак когато той кажеше.
Най-после той се откъсна от нея, но тя не успя да разгадае мъглата на погледа му. Разтърси я лек трепет, толкова трудно й беше да мисли, когато той стоеше наблизо. Неудържимата мощ на неговото докосване приличаше на опиат, който завладяваше сетивата и разума й. Но тя не биваше да отстъпва. И за да запази разсъдъка си, трябваше да докаже своята правота.
Дари го с ослепителна усмивка.
— Толкова ми липсваше, Брент — прошепна тя, дрезгавият трепет в гласа й не беше престорен.
Той не отговори и тя протегна разтреперана ръка към бузата му. Обичаше мекия допир на брадата му и гладката загоряла кожа. Съществуваше ли на света друг човек, който да е по-достойно въплъщение на рицаря? Винаги джентълмен, така убийствено красив, и все пак суров и непреклонен като вечно променящия се пейзаж.
Кендъл изпитваше тъга, въпреки че се усмихваше. Може би Брент не я разбираше, защото тя разрушаваше самия идеал, за който той се биеше — жената на Юга. Онази кротка, безгрижна дама, нежното цвете, което мъжете храбро защитаваха. Идеалът беше красив, рицарски, истинска мечта.
Но мъжете така и не разбираха, че Югът раждаше силни жени. И съпругите на бедните фермери, и красавиците, които се омъжваха и управляваха огромните плантации — всички се справяха със суровата си съдба.
А Брент беше готов да защитава до последен дъх честта на жената. Винаги би поставил нейния живот над своя собствен.
— Ти ми взе кораба — меко каза тя. — В какви неприятности още ще се забъркам според теб?
Той отвърна на въпроса й с въпрос:
— Защо рискува живота си, Кендъл?
— Тази война е и моя, Брент.
Той поклати глава.
— Не, Кендъл. Ти не разбираш войната. Заложила си всичко на карта заради безразсъдната си надежда да убиеш Джон Мур.
— Не. Грешиш, Брент. Никога не съм поемала ненужни рискове. Червената лисица и Хари ръководеха „Гордостта на Юга“, те превзеха няколко кораба. Червената лисица не търсеше отмъщение — той не убиваше янки. Наистина аз бях зад всичко това и веднъж се намирах на борда, когато потопиха една фрегата. Да, Брент, тогава изпитах прекрасната сила и устрема на победата. Харесваше ми да се бия. Но никога не съм мечтала да убия Джон. Ако някога можех да забравя всичко, което се случи, бих изпитвала съжаление към него — сърцето му отдавна е мъртво.
Кендъл го погали по косата и се наслади на мекото кафеникаво злато. Отново се усмихна. Косата му бе пораснала покриваше яката. После усмивката й изчезна.
— Отслабнал си — нежно отбеляза тя. Той се изправи и щом усети, че е свободна, Кендъл се измъкна от ръцете му, уж безцелно обиколи леглото, седна от другата страна и хвърли поглед към нощната масичка с извитите крака. В чекмеджето беше ножът, който Червената лисица я бе научил да използва след произшествието на шхуната. Тя ловко отвори чекмеджето, незабелязано извади ножа и го скри под себе си.
— Да се е случило нещо лошо в Лондон? — попита го тя.
— Не. Всичко мина гладко.
Защо тогава се държеше така? — искаше й се да изкрещи. Сякаш между тях се издигаше непробиваема стена и това, което тя смяташе да направи само щеше да влоши още повече нещата.
— Говори ли… с Червената лисица?
— Да.
— Той знае ли, че си взел кораба?
— Разбира се.
Без съмнение Червената лисица е доволен, че „Гордостта Юга“ вече я няма — помисли си с горчивина Кендъл. — Сигурно се радва, че е освободен от отговорността постоянно да се тревожи за мен…
Кендъл настръхна, щом чу, че Брент става и бавно заобикаля леглото. Той свали ножницата и сабята си, небрежно разкопча куртката и я захвърли настрана, преди да застане пред нея и да вземе брадичката й в дланта си. Нежно я накара да го погледне.
— Кендъл — с пресипнал глас изрече той, — за теб боят свърши. Моля те, слушай ме, защото искрено вярвам в това, което ще ти кажа. Ако чуя пак за някакви твои подвизи, ще те намеря и ще те заведа насила в друга държава, където ще останеш до края на войната. Разбра ли ме?
— Брент…
Тя чу само шумоленето във въздуха — той бе коленичил и извади нож от ремъка около прасеца си.
Сега държеше ножа срещу гърдите й.
Устните му беше само една черта върху стиснатата му челюст. Тя го погледна смаяна.
— Ами ако бях янки, Кендъл? Какво щеше да направиш? Острието е опряно в гърдите ти.
