Цяла нощ Брент слушаше виковете на ранените и търсеше баща си.
Капитан Джъстин Маклейн от Втора кавалерийска бригада беше сред изчезналите.
На следващия ден Брент напусна армията на Северна Вирджиния и пое към Ричмънд. Заобиколи сградите на столицата и се отправи към кораба си. Екипажът му, все още в отпуск, не беше на борда. Но Брент не се нуждаеше от компания. Прекара в уединение следващите четири дни, загледан в тавана. Лежеше, заслушан в чуковете на работниците от корабостроителницата.
Пръв се върна Чарли Макферсън. Беше чул за баща му и брат му и затова не наруши спокойствието на Брент. Но когато моряците започнаха да пристигат един след друг, Чарли се появи на вратата на Брент.
— Капитане, няма да те безпокоя повече, преди да тръгнем. Но в кръчмите чухме странен слух. Може би те интересува?
— За какво става въпрос, Чарли? — уморено попита Брент.
— Май си имаме конкуренция в пробиването на блокадата. Някаква конфедерална шхуна се появявала кой знае откъде и на борда й нямало назначени офицери. Янките казват, че един индианец и една жена я ръководели. Досега е вдигнала във въздуха четири малки платнохода, три шхуни и две фрегати на Съюза. В южните води на Флорида. Името й било „Гордостта на Юга“.
Както лежеше, Брент скочи и краката му удариха пода.
— Какво? — изсъска той.
— Сигурно е истина, капитане. Пише го и във вестниците. Янките са притеснени. Добра работа върши тоя кораб! Почти като нас!
— По дяволите! — прогърмя гласът на Брент. — Идиотка! Няма представа за какво е цялата тази война, а тръгнала да се бие! Откъде е взела кораб? И екипаж? Индианец, а? Червената лисица, дяволите да го вземат!
Чарли стоеше мълчаливо настрана и си мислеше колко хубаво би било, ако не се чувстваше задължен да съобщава такива вести на капитана си. Брент Маклейн рядко избухваше, но когато това се случеше, сякаш адът се преместваше на земята.
Той крачеше из каютата с неспокойни крачки, а сивите му очи изглеждаха свирепи като тлеещ огън, готов да избухне в буйни пламъци.
Изведнъж спря пред бюрото си.
— Готови ли сме да отплаваме?
— Да, сър. Екипажът е на борда. Трябваше да тръгнем призори…
Брент се взря остро в очите на Чарли.
— Тръгваме веднага. Здрачът е най-подходящото време за преминаване на блокада.
Спря неочаквано на вратата и удари с юмрук ламперията.
— Ще я убия. По дяволите, ще я удуша. Трябва да разбере, че не е непобедима и не може да се разкарва насам-натам като глупачка! Ако се наложи, окови ще й сложа, за да й докажа!
Брент се изкачи на палубата с твърда походка и даде заповеди на екипажа си.
Чарли го последва. Нямаше намерение да му каже, че той самият постъпва глупаво и наивно — присъединява се към войската на Северна Вирджиния само за да участва в кървава битка, а после се втурва през блокадата, сякаш е някакво състезание на яхти.
Глупаци, помисли си Чарли. Глупаци и герои. Няма голяма разлика.
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
— Няма я, Кендъл! „Гордостта на Юга“ не е тук! Той я взе!
Кендъл мигновено отвори очи и онемяла се вгледа в Ейми Армстронг, която беше нахълтала внезапно в спалнята й и я беше стреснала. Ейми кършеше ръце, а Кендъл се опитваше да прогони съня от очите си и да проумее думите.
Тя беше сънувала, а в хубавите й сънища войната бе свършила, животът отново бе тръгнал по старому, както някога… толкова отдавна. Сънят се въртеше все около Крестхевън, около голямата къща, която се извисяваше величествено сред безкрайната шир на памука, готов за бране.
В съня си се виждаше да върви по една пътека под ръка с Брент и въпреки че страдаха по изгубеното минало, те изпитваха само лека носталгия по страданието, което и Северът, и Югът бяха преживели. Пред тях се ширеше красиво бъдеще.
— Няма я! — недоверчиво ахна Кендъл, отметна завивките и изплува от съня. — Шхуната я няма? Ейми, какво говориш? Как така я няма? Нали сме поставили стражи да я пазят!
Ейми понечи да каже нещо, но остана с отворена уста, защото две загорели мъжки ръце се стовариха върху раменете й и я отместиха. Кендъл ахна от изненада, когато пред нея се появи Брент и изведе Ейми от стаята.
— Аз ще обясня какво става, Ейми, ако нямаш нищо против — учтиво промърмори той. Подчертано учтиво…
Той изглеждаше прекрасно. Само като го гледаше, като слушаше плътния му провлечен глас, Кендъл усещаше как кръвта й кипва и цялото й тяло се разтреперва. Постоянно, всеки ден мислеше за него. Живееше заради малкото безценни мигове, когато той идваше при нея. Искаше й се да се втурне към него, да обвие шията му, да го прегърне и притисне към себе си, да се увери, че е истински и да го обича.
Ала замръзна на място. Чувстваше се така, сякаш горещата кръв във вените й се бе превърнала в ледена вода. Никога не я беше гледал с толкова студен поглед, с такава ярост. Не беше пристъп на внезапен гняв. Той беше спокоен, напълно спокоен. И сдържан. Въпреки това тя имаше чувството, че ако го докосне, ще усети твърда и студена скала.
— Брент — промълви тя, опитвайки се да овладее трепета в гласа си и да запази спокойствие, да не отстъпи пред овладяната ярост, която той излъчваше.
Брент затвори вратата. Кендъл не искаше да си признае, че се е изплашила. Наистина се страхуваше, както тогава, в тресавището след злополучната им среща в Чарлстън. Сега се страхуваше дори повече, защото вече го познаваше.
Познаваше го, но дали го познаваше добре? Какво ли не правеше войната с хората? И нейните ли очи отразяваха понякога тази неописуема болка? Погледът му беше толкова студен, че тя се почувства така, сякаш сърцето й е спряло. Гневът му беше сдържан, но суров… и безмилостен. Външно не се беше променил. Все още носеше своята сива куртка със златните нашивки, която му придаваше вид на благороден рицар. Брадата и мустаците му се нуждаеха от подстригване. Изсеченото му лице изглеждаше малко по- изпито, отколкото на последната им среща. Устните му бяха здраво стиснати. Тя си помисли с тъга, че по- често го е виждала ядосан, отколкото весел.
„Не!“ — извика сърцето й. „Обича ме, знам, че ме обича.“ Последния път, когато бяха заедно, светът й се бе сторил великолепен, въпреки бушуващата война.
Досега той не бе изрекъл и дума, само я гледаше и макар да стоеше неподвижно, неговата избухлива жизненост не го напускаше. От него се излъчваха бързина и сила. Дори застинал, той разпръскваше около себе си завладяваща страст. А тя не можеше да помръдне. Не можеше да направи нищо друго, освен да стои, впила поглед в него, докато в знанието й се прокрадваше болезнената мисъл, че не за такава среща бе мечтала…
Най-после тя се съвзе. Пръстите й нервно запърхаха към високата яка на бялата й нощница. Преодоляла уплахата от тази неочаквана среща, разумът й започна да действа. Ейми беше споменала, че „Гордостта на Юга“ е изчезнала, а сега пред нея стоеше Брент и я гледаше като че ли всеки момент ще я изпрати на екзекуция.
Кендъл се отърси от сковаващия страх и го погледна с присвити очи. Срещата нямаше да бъде нежна. Проклета да е, ако му позволи да я унижава!
— Какво си направил с моя кораб? — с твърд глас го запита тя.
Това беше искрата, необходима да запали тлеещия страх и гнева, прикривани зад спокойния израз на лицето му по целия път от Ричмънд дотук.
