достойнство, е истина.
При всички случаи Ли се държеше като благородник. Той скри изненадата си и представи Брент на Стоунуол Джаксън и Джеб Стюарт.
— В момента вече се води битка, капитан Маклейн. Днес следобед бяха разменени първите изстрели. Не се намираме в морето, сър. Вие не сте под мое командване и мога само да ви предупредя, че това, което възнамерявате да сторите, няма да е леко. Както обикновено, федералната армия ни превъзхожда по численост.
— Да, сър, разбирам — тихо, но твърдо отговори Брент. — Но тук има кавалерийска рота, съставена от хора, с които съм израснал. Баща ми, брат ми и десетина мъже от Джаксънвил. С тях яздих в мирно време, с тях ще яздя и сега. Аз съм добър стрелец, сър. Няма да ви преча.
— Джеб? — Ли вдигна очи от картите, разтворени пред него. — Кавалерията е твоя. Знаеш ли нещо за семейството на този млад човек?
— Разбира се — отвърна Стюарт. — Капитан Джъстин Маклейн и лейтенант Стърлинг Маклейн. Ще ги намериш на четвърт миля оттук, в крайните палатки.
Брент енергично отдаде чест и се обърна да излезе от палатката на генералите. Ли го повика обратно, сините му очи весело проблеснаха, въпреки несгодите на войната.
— Не се оставяй да те убият, млади момко. Чух, че си бил безценен за флотата.
Брент видя конете, завързани за през нощта, преди да забележи кавалеристите на Флорида. Видът на конете го изплаши. Бяха прекалено мършави и уморени, за да понесат гордо в боя достойната кавалерия.
Усети как сърцето му се свива, когато приближи групичка мъже, събрани около огън под тъмното небе, което предвещаваше дъжд.
Хората изглеждаха дори по-зле от конете. Някои нямаха обувки и бяха намотали парчета плат около краката си.
Униформите им бяха окъсани, износени и закърпени. Не изглеждаха по-добре от разузнавача, когото Брент беше срещнал.
Преди да стигне до войниците, един от тях се изправи.
— Брент! За бога, Стърлинг! Това е Брент!
И той се втурна към капитана, като едва не го събори на земята. Силата му бе необичайна за такова слабо същество. Но Брент се засмя. Прегърна възторжения човек и не се възпротиви срещу яростните удари, които се изсипаха върху гърба му. Най-после той се отдръпна и Брент се вгледа в дълбоките, сиви очи, които удивително приличаха на неговите.
— Татко! По дяволите, добре, че ви намерих! Страхувах се да не би…
— Страхуваше се да не би да са ме убили, а ти да не знаеш? — язвително попита Джъстин Маклейн. — Още не са, синко. Старите ми кости може да са чупливи, а главата — побеляла, но войникът в мен още е жив!
— Брент!
Брент се обърна и прегърна брат си — още един тъжен дрипльо. Отдръпна се от Стърлинг с неловка усмивка.
— Не искам да ви обидя, но и двамата изглеждате ужасно.
Стърлинг сви рамене.
— Това е една от причините, поради които се местим в Мериленд. Вирджиния е опустошена, Брент. Ли не може да ни нахрани и облече, защото всичко наоколо е залято с кръв, ограбено и опожарено. Надяваме се да докопаме нещо от запасите на янките.
— Ти изглеждаш чудесно, сине — гордо заяви Джъстин.
Брент се намръщи.
— Току-що се връщам от Лондон.
— И не си бил още вкъщи? — попита загрижено Джъстин. — От пролетта? Защо? Получавам писма от сестра ти, но въпреки това се тревожа за нея. Пише, че всичко е наред. Янките били в града, но не закачали жителите.
Нещо стегна гърлото на Брент. Явно Дженифър не беше споменала, че от „Саут Сийз“ е останал само споменът за миналото му величие.
— Дженифър изглеждаше добре, когато я видях за последно. Хубава като картинка.
Не виждаше причина да казва на баща си и брат си за „Саут Сийз“. Поне засега, когато ги очакваше битка.
— Какво, по дяволите, търсиш тук, братко? — широко усмихнат го попита Стърлинг. — Няма какво да правиш по морето? Нито пък в Лондон? Как ти се струва това, татко? Ние тук се влачим с дрипи, а той се забавлява в Лондон. Трябваше да се присъединим към флотата, а не към кавалерията! — Стърлинг се засмя гръмогласно и потупа Брент по рамото. — Е, братко, ако търсиш силни усещания, утре ще ги изпиташ. Маклелън ще поведе цялата си армия срещу нас.
— Както чувам — намеси се Джъстин, — Брент вече си е намерил достатъчно силни усещания по морето. Хайде кажи какво правиш тук?
Брент сви рамене.
— „Джени Лин“ беше улучена. Сега е в корабостроителницата на Ричмънд. Налага се да почакам две седмици. И дойдох при вас.
— Чудесно! — одобри Стърлинг. — Тогава ела да поздравиш момчетата. Познаваш Клиф Диърфийлд, Крейг Хемптън и някои други. Старият Рейли го убиха при Манасас, но още сме добър отряд.
С Джъстин в средата тримата мъже се хванаха за ръцете и се присъединиха към групата край огъня.
Огньовете бяха угаснали, всички в лагера, с изключение на стражата, бяха легнали в очакване на една неспокойната нощ.
Стърлинг Маклейн, загледан мълчаливо в стената на палатката, побутна брат си.
— Брент.
— Да? — тихо отвърна Брент в мрака.
— Какъв е този слух, че си откраднал жената на някакъв янки?
Брент настръхна, веднага се събуди и застана нащрек.
— Не е слух, Стърлинг. Горе-долу е вярно. Само че не аз я откраднах, а Червената лисица. После севернякът си я взе обратно, а тя избяга от него, за да се върне при мен.
Стърлинг подсвирна.
— Толкова години никое момиче не ти харесваше достатъчно! А сега си се забъркал с омъжена жена.
— Съпругът й е звяр, Стърлинг. — Брент замълча за миг. — А тя заслужава да направя всичко, каквото мога, за да я опазя. Ще се оженя за нея веднага щом получи развод. — Брент отново поколеба смутен. — Щом ти си чул за това, Стърлинг, сигурно и татко знае.
— Да.
— Не се срамувам, Стърлинг. Аз я обичам. И не ме интересува, ако ще да ни одумват оттук до небето. Надявам се, че достойнството на татко не е накърнено.
Изведнъж от тъмнината прозвуча глас:
— Достойнството на баща ти ни най-малко не е накърнено, сине. Аз вярвам в твоята почтеност. Ще направиш с това момиче каквото се полага, чуваш ли?
Брент се усмихна в тъмнината.
— Да, татко, чувам.
— Хайде сега, вие двамата млъквайте и оставете стареца да поспи. Като клюкарки на чай сте. — Той помълча и после добави сериозно: — А утре не ни очаква чай. Опитайте се да поспите.
17 септември настъпи — сив и дъждовен. Кавалерията на Джеб Стюарт получи заповед да прикрива фланга на Джаксън и едно разстояние около миля между Джаксън и Потомак. Конната артилерия трябваше да удържа позициите си и да създава илюзията, че фронтът се държи здраво от преносими оръдия.
В седем часа битката вече беше в разгара си. И смъртта бе навсякъде.
