уязвима, когато излезе от водата, облечена само в прозрачно памучно бельо.
Кендъл зарита още по-енергично в топлата вода. Неочаквано замаха с ръце и се задъха. Осъзна, че изпада в паника.
Поспря и дълбоко си пое дъх. Една вълна я повдигна и посипа капчици върху главата й. Когато вълната премина, тя се успокои. Ако й е писано, ще си навлече неприятности, но няма да се удави по най-глупавия начин — от страх.
Загреба с уверени и плавни движения. Само за няколко минути стигна до шхуната. Но там се сблъска с нов проблем. Как да се качи на борда? Плуваше объркана, забравила, че в заливчето може би кръжат гладни акули. Най-после близо до носа откри място, където корпусът беше повреден. Дъските се бяха разцепили почти до ватерлинията. Ако се хванеше за планшира, щеше да успее да се прехвърли на палубата.
Спря за миг и усети как слънцето жари солената й кожа. Зави й се свят и тя яростно премигна. Дали не се държеше като кръгла глупачка? Какво се бе случило с екипажа на кораба? Може би бяха умрели от някаква болест. Дали и тя нямаше да се зарази?
Улови се за планшира и се намръщи, когато една тресчица се заби в дланта й. Инстинктивно вдигна ръка към устата си да оближе драскотината и се огледа наоколо.
Шхуната не беше голяма като „Джени Лин“, но бе красива и на борда й имаше всичко необходимо. Видя една лодка, окачена на такелажа. На кърмата й с черно беше изписано името на шхуната: „Гордостта на Нова Англия“.
— Добре — промърмори тя и пристъпи бавно по палубата.
— Я да видим дали не можем да те прекръстим например на „Гордостта на Юга“.
Докато се промъкваше предпазливо към щурвала, все повече се убеждаваше, че има някаква причина корабът да бъде изоставен. Може би е участвал в битка и екипажът му просто го е напуснал.
Кендъл се напрягаше и пъшкаше, за да обърне щурвала, и отчаяна, объркана, почти се отказа. Тъкмо изкрещя, вбесена от собствената си безпомощност, и облегна лице на изпотената си ръка, когато вятърът изведнъж се обърна и шхуната се подчини на волята й.
Веднъж предал се във властта й, корабът стана послушен като агънце. Окъсаните платна уловиха вятъра и шхуната се плъзна по повърхността на водата. Приближавайки към устието на дълбокото заливче, Кендъл изведнъж се сети, че след малко ще навлезе в тайното пристанище, където корабите на Юга търсеха подслон, а над главата й се вее флагът на Севера. Като се молеше корабът да не променя курса, тя се затича към бизана и се опита да развърже възела на въжето, с което спускаха и издигаха флага. Залови се за работа със зъби и нокти. Продължи да дърпа, докато кожата на пръстите й се разрани. Най-после опърпаният възел се разхлаби и след миг флагът прекъсна гордия си полет.
Но шхуната започна опасно да се накланя. Кендъл се втурна като обезумяла обратно. И този път корабът й се подчини безропотно.
— Само ако можех едновременно да бъда на две места — промърмори тя. — Струва ми се, че щях отлично да се справя дори в открито море!
Но изведнъж осъзна, че е почти гола.
— По дяволите! — промърмори тя.
Скочи и забързано се зае да свива съдраните платна. Задачата беше тежка, защото обгореният от слънцето и разнищен от вятъра такелаж яростно се съпротивляваше. Най-после успя да свие всички платна, освен кливера, и се затича по палубата, за да намери макарата на котвата. Като по чудо тя беше в добро състояние. Твърде късно обаче разбра, че да спусне котва е много по-лесно, отколкото да я вдигне. Но въпреки всички унижения, които бе изтърпяла в живота си, тя притежаваше силно чувство за приличие. Нямаше нищо против да се съблече, за да спаси кораба, но не би се показала гола пред хората. В каютите на екипажа сигурно имаше някакви дрехи. Макар все още да не беше навлязла в протока, тя се намираше зад първата групичка мангрови дървета и дори към залива да се приближеше друг кораб, никой нямаше да я забележи.
Твърдо бе решила да се облече, но когато пристъпи към стълбата, за да се спусне под палубата, отново усети пристъп на страх. Сякаш щеше да се озове в бездната на непознатото. С треперещи пръсти докосна перилата. Но слънцето грееше през страничните отвори и страхът й се стопи. Ако на борда на шхуната- призрак имаше янки, те отдавна щяха да са се появили.
Въпреки това тя се поспря колебливо в тесния коридор, който явно водеше към каютите на офицерите. Отвратителни образи на жестоки и похотливи дезертьори изпълниха съзнанието й. С усилие на волята пристъпи напред и се приближи към една врата. Ако беше страхливка, изобщо не биваше да идва на кораба. Но сега трябваше да направи нещо.
Отвори вратата и въздъхна с облекчение, като видя, че в тъмната каюта няма никого. Предположението й, че екипажът е напуснал кораба, излезе вярно. „Гордостта на Нова Англия“ беше празна.
Бързо разбра, че се е озовала в капитанската каюта. Върху бюрото лежеше отворен корабният дневник, а на стола бе захвърлена куртка с капитански нашивки. С любопитство Кендъл прокара пръст по последната страница на дневника и зачете думите, изписани с внушителен, украсен със заврънкулки почерк:
Фрегата на хоризонта, без флаг. Няма съмнение, че е от флотата на Конфедерацията. Ние сме по-бързи, но тя е по-силна. Няма да я нападнем, ще се постараем да минем край нея незабелязани.
Капитан трети ранг Бригс разчете името й — „Окичоби“. Редник Търнър смята, че тя вероятно е капер от Флорида. На хоризонта няма други кораби на Съюза, завиваме наляво, за да избегнем срещата.
Фрегатата настъпва към нас. Не можем да избегнем оръдията й. Тук прекъсвам, за да командвам боя. Отче наш, пази своите синове. Но ти, с твоята божествена мъдрост, едва ли ще проявиш милост към нас, братоубийците, които проливаме кръвта на своите близки.
Прости греховете ни.
Сълзи опариха очите на Кендъл. Написаното не звучеше като корабен дневник, особено след 13,00 часа. Не излагаше само сухи факти. Не беше само хроника на събитията.
Би било добре, ако познаваше капитан Джулиън Куспис Смит. Той беше човек, а не машина за война.
Тя тихо се помоли капитанът да е останал жив и прелисти предишните страници. „Гордостта на Нова Англия“ бе влязла във флотата на Съединените щати през юни 1860.
Нищо важно, помисли си Кендъл тъжно. Въпреки това щеше да вземе дневника на брега и да го предаде на Хари.
Взе синята куртка на капитана и дневника и излезе от каютата. Наметна се и тръгна по стълбите към палубата, замислено прехапала устни, посърнала от трагедията. Изкачи се на палубата с натежало сърце. Искаше й се да не беше чела дневника, да не беше познавала Травис. Много по-лесно е да понесеш войната, когато мразиш врага без съмнения.
— Бре, бре, бре! Я виж ти, какво намирам!
