подразбирал от само себе си.
Той отвори уста да каже, че няма да остави Джон Мур жив до края на войната. Но изведнъж се отказа. Знаеше, че този въпрос безумно я тревожи. Не вярваше тя да се страхува от това, че Джон може да излезе победител в схватката им, нито пък вярваше, че дори за миг ще жали съпруга си.
Нещо много по-дълбоко я глождеше. Нещо, което той не разбираше напълно, но към което бе решил да проявява уважение.
— Кендъл… — Приглади назад косата й с всичката си любов и нежност. — Кендъл, войната ще свърши и ти ще получиш развод.
Тя застина в обятията му и думите й прозвучаха като шепот.
— Какво ще стане, ако… ако янките победят?
Малко южняци биха си помислили да изрекат подобен въпрос през пролетта на 1862 година. Само неколцина предвидливи граждани и военни — хора, които си даваха сметка, че блокадата ще се затяга все повече и че Югът не е в състояние да произвежда необходимите му оръжия — обмисляха сериозно такъв изход на войната.
Брент искаше да изкрещи, че Конфедерацията не може да изгуби. Ден след ден той водеше битки, гледаше как хората умират и слушаше съобщенията за нарастващия брой на жертвите.
Сега за първи път осъзна колко трудно му е да приеме мисълта, че всичко това може да се окаже напразно.
— Няма да изгубим — промълви той и още докато изричаше тези думи, усети как го обземат студените тръпки на предчувствието.
— Казах „ако“, Брент — тъжно отвърна Кендъл.
— Пак ще успеем. Ти си живяла известно време в Ню Йорк. Кендъл. Знаеш, че и янките са хора от плът и кръв. Ще има майки от Севера, които ще плачат за загиналите синове на Юга. Ако изгубим, Югът ще бъде наказан. Всичко ще се промени завинаги и невъзвратимо. Но въпреки това ще си имаме работа с хора. Имам приятели в пристанищата на Севера — във Вашингтон, Балтимор, Бостън. Те не са се превърнали в чудовища заради войната. По един или друг начин, щом войната свърши, ще се постараем да получиш развод моля те, не плачи, Кендъл. — Той се поколеба за миг. И двамата знаем, че Травис би ти помогнал пред съда, ако думата на един офицер от Конфедерацията вече не означава нищо.
Тя прехапа устни и стисна очи. Кимна, после неспокойно повдигна мигли.
— Ами твоето семейство? Твоят дом? — попита тя.
— Моят дом е купчина развалини, а семейството ми ще те обикне, независимо дали си имала преди мен един или двайсет съпрузи. Не ги обиждай, Кендъл. Те няма да те съдят, а ще се радват на нашето щастие. Е, как ти се струва?
— О, Брент! Твоят дом…
— Джаксънвил беше завзет — кратко отвърна той, после добави: — Разрухата е била причинена най- вече от отстъпващата армия на Конфедерацията. Но семейство Маклейн няма добра слава сред федералистите. Кендъл, това беше само една къща. Сестра ми е добре и последните вести от баща ми и брат ми също са хубави. А къщата може да се построи отново. Разбрах колко е нищожна разрухата на „Саут Сийз“, когато стигнах при Червената лисица и научих какво означава истинска загуба. Кендъл, повярвай ми, ние сме щастливи. Толкова мъка ни заобикаля. А ние имаме себе си, имаме мечти, които да ни помогнат да преживеем дългите нощи. Ще издържим, докато настъпят по-добри времена.
Той се отдръпна и надникна дълбоко в очите й. Тя опита да му се усмихне, но опитът беше неуспешен. Отново избухна в сълзи и се хвърли на рамото му.
— Сега пък какво? — запита той, едновременно развеселен и раздразнен.
— Ти ще си тръгнеш — проплака тя. — Утре сутринта ще отплаваш… и аз толкова се страхувам за теб, Брент. Ужасно се страхувам. Загинаха много хора и… още ще загиват…
— Обещавам ти, че аз няма да умра — с насмешка се закле той и погали раменете й, за да изтрие болката и напрежението в тях. Прегърна я силно. — Обещавам ти.
— Не мога да понеса това, че тръгваш.
Той нямаше отговор за това, не знаеше как да направи раздялата по-безболезнена.
Помисли си каква борбена личност е тя, колко много бе изтърпяла с достойнство и гордост. Замисли се и за белезите по гърба й, и за това колко обиди е понесла, гордо вдигнала глава, изправила стройния си гръб и нежните си рамене.
Беше доволен, че най-после тя изля пороя от сълзи. Радваше се, че е с нея, че може да й предложи поне рамо, на което да изплаче мъката си, щом не можеше да й даде нищо повече от далечни обещания.
— Брент?
— Какво, любов моя?
— Обещай ми, че цяла нощ ще ме държиш в прегръдките си и няма да ме пуснеш нито за миг.
Брент легна до нея и я сгуши до себе си. Прегърна я силно.
— Обещавам — прошепна той.
Поне това обещание можеше да спази.
До сутринта тя бе възвърнала самообладанието си. Яростно се любиха, после тя му помогна да облече редингота и с ловки пръсти завърза около кръста му златния пояс. Тихо се отмести настрана, а той препаса ножницата и сабята си. После му подаде широкополата шапка с дръзкото перо. Прегърнаха се за дълга целувка и без да обръщат внимание на зората, се насладиха на последните си милувки.
После Кендъл отвори вратата и гордо го хвана под ръка, за да го изпрати до „Джени Лин“.
Екипажът на „Джени Лин“ почтително се сбогува със семейство Армстронг и заселниците, които бяха дошли. После всеки един от моряците се приближи до Кендъл. Весело се хвалеха, че техният кораб е способен да надвие всеки друг, и то съвсем бързо. Дори Лойд я целуна, след като страстно бе целунал жена си. Чарли Макферсън галантно докосна с устни и двете й ръце, а после лицето му остана дълго румено по целия път до „Джени Лин“.
Най-накрая тя усети устните на Брент до бузите си. Не посмя да го погледне, беше вперила поглед напред.
Той стисна ръцете й, после бързо ги пусна, обърна се и закрачи към „Джени Лин“.
Никога нямаше да забрави как изглеждаше той тази сутрин — капитанската му униформа излъчваше благородство й авторитет, шапката му беше леко килната на една страна, мустаците и брадата — току-що подстригани. Раменете му изглеждаха невероятно широки, тялото му — гъвкаво и подвижно, но едновременно с това набито.
Погледите им за миг се срещнаха над водата. Той закачливо й отдаде чест и се намръщи. Тя му помаха с ръка и с усилие изписа на лицето си лъчезарна усмивка.
Кендъл запази усмивката, застинала на лицето й, докато „Джени Лин“ излизаше от залива.
После усмивката бавно се стопи, а корабът се превърна в точица на хоризонта.
— Хайде да се връщаме вкъщи, миличка.
Кендъл усети нежно докосване по рамото си, обърна се и видя Ейми Армстронг, която я гледаше с дълбоко съчувствие, изписано на умиляващо пухкавото й лице.
Странно защо, майчинското лице на Ейми докосна някакви струни в сърцето на Кендъл. Обзе я копнеж да се върне в Чарлстън.
Искаше да види майка си и Лоли. Някога майка й я беше подкрепяла с обичта си, беше успокоявала дъщерите си в своите прегръдки.
Но Кендъл не можеше да се върне там. А Ейми Армстронг й даваше повече утеха, отколкото някога се бе надявала да получи.
Тя трябваше да се научи да се справя сама.
— Ще се върна скоро, Ейми — увери я Кендъл и успя да се усмихне. — Обещавам. Ти върви. След малко ще се заема с домакинската работа, която изоставих доста тези дни.
Ейми не изглеждаше особено доволна, но се примири с желанието на Кендъл.
— Добре, дете, но не стой тук сама прекалено дълго.
— Няма.
Ейми си тръгна. Кендъл се загледа зад устието на реката към залива, усети полъха на вятъра и чу шума
