на гората.
Забеляза лека промяна във въздуха. Обърна се рязко и видя, че зад нея стои Червената лисица.
— Времето минава, Кендъл — тихо проговори той.
— Да, знам.
— Плъзга се като слънцето по хоризонта.
Кендъл кимна.
Червената лисица протегна ръка към нея. Тя я стисна с двете си ръце.
— Тръгвам си — меко каза той, — но винаги ще бъда до теб. Знаеш това, нали?
— Да. — Тя повдигна глава и най-после успя да се усмихне сърдечно. — Знам също, че ще успея да те намеря.
Червената лисица издърпа ръката си. Също както би направил Брент, той посегна да вдигне от бузата й един развят кичур коса.
— До скоро виждане — промърмори индианецът.
Тя кимна и той безшумно изчезна между дърветата.
Кендъл се попита дали някога Брент ще проумее, че макар любовта да беше различна, това, което я свързваше с Червената лисица, бе също толкова силно, колкото чудото, което правеше от тях двамата завинаги едно цяло.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
За тези, които бяха изпратили свои близки на бой, най-страшните мъки на войната бяха тревожното очакване и скуката на всекидневния живот.
Сутрин Кендъл помагаше на Ейми в обора и градината, а следобед яздеше по пътеките и плажовете.
Лятото беше горещо, непоносимо жарко, но имаше кътчета, ивици бял пясък, засенчени от листата на палмите, където морският бриз полъхваше свежо. Тя обичаше да се скита по брега — така се чувстваше по-близо до Брент.
Кендъл изпита горчиво разочарование, когато той не се върна след плаването си до залива. Освен това не бе успял да постигне почти нищо. Блокадата на Ню Орлеанс беше непробиваема, а Пенсакола си оставаше в ръцете на Съюза. Брент караше от Флорида сол, от която отчаяно се нуждаеха във вътрешността на страната, но му се отдаде да я разтовари само по мочурливото крайбрежие на Луизиана. Надяваше се, че армията ще успее да достави безценната стока до кланиците, за да консервират месо за войските в дълбокия Юг.
Веднага бяха изпратили Брент в Лондон, откъдето му бяха обещали пратка морфин. Нямаше даже един-единствен следобед, който да посвети на Кендъл. С напредването на войната дори многобройните победи на Конфедерацията не бяха в състояние да облекчат болките на ранените. Блокадата се затягаше и войските на Юга страдаха все повече от недостиг на провизии и лекарства. В писмото, което й беше изпратил, Брент с отчаяние описваше съдбата на ранените. Един от неговите артилеристи бил прострелян в крака при устието на Мисисипи. Нямало нито капка упойка, нито капка бренди или уиски, с които да облекчат болката, когато ампутирали крака му. Брент пишеше, че си представя какъв ужас цари на бойното поле.
Нямаше нищо по-важно от морфина.
Кендъл разбираше това, но чакането беше трудно. Четеше и препрочиташе всеки вестник, който успяваше да стигне до селището, и се радваше заедно с Хари на новините за победите на Юга. Колебливата стратегия на генерал Маклелън не се беше увенчала с успех. Стоунуол Джаксън, Джеб Стюарт, старият Джубал Ърли и достойният Робърт Ли предвождаха одрипавелите си войски с дързост и, както винаги, с превъзходна стратегия. Маклелън се славел като човек, който вечно отлагал, каза й Хари, и затова Линкълн отправил доста остроумни забележки по негов адрес, една от които била: „Ако Маклелън няма да използва войската си, да ми я даде за малко назаем.“
И двете страни смятаха, че скоро Маклелън ще бъде сменен. Но засега той просто се примиряваше без големи победи.
Независимо кой побеждаваше — Северът или Югът — смъртта вземаше своите жертви. А ранените стоически понасяха болката.
Кендъл стигна до онова заливче, където Брент я беше завел преди толкова много дни, и дръпна юздите на кобилата. Върза я за едно дърво, събу обувките и чорапите си и повдигна полите си. Зарови пръсти в пясъка, там, където се разбиваше морската пяна.
Смръщи чело.
Въпросът, който я измъчваше още откакто го беше задала на Брент, отново прониза съзнанието й.
Какво ще стане, ако Северът спечели войната?
Закри очите си с ръце. Не можеше да понесе тази мисъл. Нещо безплътно и незаменимо щеше да бъде изгубено. Завинаги.
Свали ръце от лицето си и се загледа във водата с длан над очите, за да ги заслони от блясъка на слънцето. В миг сърцето й се преметна лудо, когато пред погледа й се появи кораб, носен от вятъра. Намираше се на не повече от петстотин ярда.
Беше шхуна, добре снабдена с оръдия. На левия борд успя да различи четири, бяха като онези, които бе виждала на много кораби във Форт Тейлър.
На мачтата се вееше флагът със звездите и лентите. Изплашена, Кендъл побягна, но внезапно се обърна да погледне отново.
Шхуната не беше закотвена. Плъзгаше се без определена посока, сякаш нямаше екипаж, сякаш бе призрачен кораб, който блуждае по вълните.
Скоро ще се разбие в брега, предположи тя. Напрегна очи и видя, че мачтите са овъглени, а платната — окъсани. Трябва да е изоставен кораб.
Хари… трябва да изтичам и да доведа Харолд Армстронг — нашепваше й разумът. Но тя отново се спря. Въпреки че беше засегната тежко, шхуната изглеждаше годна за плаване. И не беше далеч. Всъщност все повече се приближаваше към брега.
Кендъл прехапа устни и погледна назад към дървото, където кобилата спокойно претърсваше редките туфи трева сред пясъка. Отново отправи поглед към кораба.
Ако някой не я, изведеше бързо в по-дълбоките води на пролива, шхуната щеше със сигурност да заседне в плитчините или да се разбие в подводна скала. Беше голяма и вероятно сам човек нямаше да се справи с нея. Но времето беше хубаво, вятърът — слаб. По мачтите висяха достатъчно платна, които щяха да уловят бриза…
Май съм се побъркала — помисли си тя. Може би само й се струваше, че корабът е изоставен. Ако доплуваше до него, можеше да си навлече неприятности. Можеха да я изнасилят или убият, най-малкото — да я пленят.
Тя се двоумеше, а секундите летяха. Изведнъж я обзе вълнение, упойващо като наркотик. Винаги чакаше. Чакаше безкрайно дълго. Сега й се удаваше възможност да направи нещо.
Досега се бе ръководила от прищевките на мъжете. Така беше с Джон Мур. Дори тези, които я обичаха, се опитваха да я направляват. Травис, Червената лисица и… Брент. Когато беше с нея, той поемаше командването. А когато я напускаше, сякаш спокойно я прибираше в някое кътче на съзнанието си, Убеден, че ще я намери там, където я е оставил, и насочваше Мислите си към войната.
Кендъл бързо се огледа и реши, че повече няма да чака.
Измъкна се от роклята си и захвърли единствения си кринолин на пясъка. Останала само по долна риза и гащета, тя си пое дълбоко дъх и се хвърли във водата.
Не беше опитна плувкиня, но докато живееше при индианците, се бе научила да се задържа над водата. Като напредваше към все по-сините дълбини на залива, тя усети пронизващ страх и влезе в яростна схватка с него. Понякога в тези води се навъртаха акули. И всякакви други дребни злобни същества — скатове, медузи, баракуди.
А на борда на шхуната може би я очакваха и по-страшни същества. Хора. Щеше да бъде съвсем
