прегръдките си, той сякаш бе завладян от треска…
Копнежът по нея бе замаял съзнанието му, но сега, при вида на издайническите белези, които помрачаваха искрящата красота на кожата й, той обезумя от гняв. Никога в живота си не бе усещал толкова силна омраза.
— Той ли направи това? — с нисък и напрегнат глас изрече Брент. Кендъл се разтрепери.
— Всичко това вече е минало — отвърна тя тихо.
Но не беше. Той продължаваше да милва с пръсти раменете и гърба й.
— Няма да намеря спокойствие, докато този човек е жив.
Суровата увереност в гласа му я накара отново да се разтрепери. Брент сякаш не забеляза.
— Брент, моля те не прави нищо прибързано.
— Никога не правя нищо прибързано.
Сигурна беше, че е така. Убедена беше, че ще обмисли и запланува внимателно действията си и един ден ще открие Джон Мур.
Незнайно защо тази мисъл вледени сърцето й. В разпаления тон на Брент се усещаше толкова много омраза и едва обуздана ярост! Тази омраза я плашеше. Тя презираше Джон Мур и също го ненавиждаше. Но повече от всичко искаше да го забрави. Той нямаше място тук. Вклиняваше се между нея и Брент и тя не можеше да понесе това. Омразата щеше да помрачи и завладее изцяло чистата красота на тяхната любов, за която им бяха отредени само кратки мигове.
— Брент? — промълви тя.
— Какво? — дори този въпрос беше произнесен грубо.
— Моля те, не му позволявай да застава между нас. Умолявам те.
Той се обърна по гръб, постави длан под главата си и се загледа в тавана.
— Брент! — замоли го тя.
Най-после той срещна погледа й.
— Ще го намеря, Кендъл. Не днес, сигурно не и утре. Но този ден ще настъпи. И той ще заплати за Аполка, за Ематла, за сина на Червената лисица и за всички невинни, които загинаха заради неговата зверска жестокост. Ще плати и за всичко, което ти е причинил.
Кендъл притисна лице към рамото му, опитвайки се да спре сълзите. Не можеше да отрече, че Джон заслужава да бъде наказан. Но кой знае защо не искаше Брент да го убие.
Знаеше, че Брент е убивал хора. Оръдието гърмеше и сееше смърт сред врага. Но това беше война. Трагедията на битките съществуваше заради убежденията на хората и тя беше почти сигурна, че повечето войници не изпитват нито радост, нито омраза в сърцата си, когато убиват на бойното поле. Войната не познаваше лицата на тези, които загиваха в нея. Мъже настъпваха към вражеския фронт, за да убият хората, които отбраняваха своите позиции. И кръвта на падналите бе злочестият спътник на победата.
Но ако Брент намереше Джон Мур, неговата смърт нямаше да е безлична. Смъртта на Джон щеше да бъде убийство.
И тя се запита как ще се отрази то върху душата на човека, когото обичаше. Човекът, който цял живот бе останал верен на строгия закон на честта…
— Брент — прошепна тя, — моля те върни се при мен. Не му позволявай да победи, не му позволявай да спусне преграда между нас. Това чувство те отнема от мен, а съвсем скоро ще трябва да ме оставиш.
Той я погледна и блясъкът на отмъщението най-после се стопи в очите му.
— Ела тук, скъпа — промърмори той. Разроши косата й и я притегли към себе си. Притисна я за миг и тя усети как напрежението бавно напуска тялото му. Онова чувство все още беше тук, заключено дълбоко в него. Но той нямаше да му разреши да нахълта неканено в кратките мигове, които им принадлежаха.
— Аз вече пропилях следобеда, ревнувайки те от един червенокож „дивак“, който е най-добрият ми приятел. Глупаво, нали?
— О, без съмнение.
— Така ли? Ами какво ще кажеш за Деланд? — с престорена тревога изрече той.
— За Травис? — невинно го попита тя.
— Да, Травис с неговото послание за любов.
Тя изведнъж стана сериозна.
— Аз също обичам Травис. Той е мой скъп приятел. Добър човек е, Брент. Има сърце и душа и често неговата доброта правеше живота ми поносим.
Той реши да не я дразни повече. Загледа я развеселен и я целуна по челото.
— Жалко, че носи синя униформа. От него би станал чудесен южняк! Честно казано, скъпа, не бих искал да отричащ привързаността си към Червената лисица и Деланд. Твоята страст и преданост са част от онова, с което ме покори завинаги. Ще трябва да се примиря с факта, че жената, която обичам, привлича възхитените погледи на мъжете така, както цветята примамват пчелите. Мисля, че ще успея. — Той се усмихна унило и целуна връхчето на носа й.
Кендъл бе сигурна, че е невъзможно да изпита по-голяма радост и по-силно щастие, отколкото в този миг в неговите прегръдки.
Прекараха деня заедно. Изведоха младите арабски кобили на семейство Армстронг и запрепускаха по плажа. Брент й показа пътечките между боровете и храстите. После я заведе на един закътан плаж и не я остави на мира, докато тя не се съблече и не скочи в топлата пролетна вода заедно с него, наслаждавайки се на вълните, пясъка и златното слънце. Рай ги обкръжаваше и рай цареше в душите им. Но когато величественото злато на слънцето се превърна в пурпур и после избледня до бледомораво, те притихнаха и се умълчаха. Времето беше техен враг и им се изплъзваше неусетно. Оставаха им само часовете на нощта. Единствено стържещият глад и мисълта, че ще прекарат заедно последните мигове, които им оставаха, ги накараха да се приберат в дома на семейство Армстронг.
Изненадаха се като откриха, че там пак има празненство. Развеселен, Хари им каза, че за малко са изпуснали венчалната церемония.
Лойд беше решил да се омъжи за момичето на свещеника и бащата бе отстъпил пред неговата настоятелност. Отначало той се бе мръщил при мисълта моряк да му стане зет, но после му беше хрумнало, че офицер от известната „Джени Лин“ не е за изпускане. Лойд беше обещал, когато войната свърши, да направи всичко възможно за построяването на пристанище в залива.
Брент наблюдаваше Кендъл в мига, когато тя научи новината. Гледаше я и докато тя весело и с възторг поднасяше поздравленията си на младоженците. Дори когато самият той отиде да поздрави своя моряк, Брент продължи да я наблюдава с ъгълчето на окото си. Тревожна бръчка се появи на челото му.
Кендъл настоя да помогне на Ейми и останалите жени да раздигнат масата. После тихо и незабележимо изчезна от трапезарията.
Брент се извини пред хората си, които продължаваха веселбата, и я последва. В дневната нямаше никого и той се отправи към малката спалня, която бяха дали на Кендъл. Бутна вратата, без да чука.
Тя лежеше по гръб, загледана с невиждащи очи в тавана, а косата й бе разпръсната около лицето като ореол от къдрици. Беше скръстила ръце върху гърдите си. Роклята й падаше на изящни дипли около нея.
По бузите й се стичаха тихи сълзи.
— Кендъл!
Той бързо се приближи и седна до нея. Грабна я в прегръдките си. Тя не възрази, обви ръце около врата му и заплака на рамото му.
— Какво има, любов моя? — нежно попита той.
— О, Брент. Толкова се радвам за тях.
— Не ми изглеждаш много радостна — сухо отбеляза той и се опита да изтръгне от нея смях.
Тя само се разплака още повече.
— Кендъл, моля те, скъпа, какво има?
— О, Брент! Никога няма да мога да се омъжа за теб! Никога няма да бъдем заедно както се полага. Съпрузи пред Бога и хората. Не ме болеше толкова силно, докато не обръщах внимание на това, но сега…
— Кендъл! Шшшт. Скъпа, моля те не плачи. — Досега не му беше хрумвало, че изобщо не е споменал думата „брак“. Това, което ги свързваше, бе толкова дълбоко, че при нормални обстоятелства бракът би се
