Кендъл се стресна и се огледа. До щурвала стоеше човек. Кавалерийската му куртка имаше неопределен цвят, може би беше избеляла или пък мръсна. Панталоните му бяха сини, но това не й говореше нищо, защото много южняци носеха сини панталони под сиви или червеникавокафяви куртки.
Беше среден на ръст и набит. Косата му бе тъмна, брадата — рошава и сплъстена от тютюн за дъвчене. Злобна усмивка се изписа на лицето му.
— Хо, хо, хо, я какво сме имали тук! — хрипливо произнесе той и тръгна към нея.
Тя сграбчи дневника и го притисна към гърдите си, сякаш очакваше закрила от него.
— Кой сте вие? — рязко попита тя с престорена храброст. — Как попаднахте на този кораб?
Той се поспря, явно изненадан от гневния й въпрос. Повдигна рунтавите си вежди и се ухили.
— Малката южнячка имала силен дух, а? Добре, сладурче. Аз обичам жените ми да са буйни.
Кендъл не обърна внимание на намека, измерваше го с поглед и отчаяно търсеше изход.
— Янки ли сте? — запита го Тя. Не можеше да познае нито по говора, нито по дрехите.
— Южняк, янки — к’ва разлика? На стария Зеб мястото му не е във войската.
— Вие сте дезертьор.
— Не, сладурче. Само дето умът ми сече. — Хитро присви черните си, подобни на копчета очи и я погледна. — Ще взема този кораб и ще офейкам оттук, мадамче. И много ще ми е добре да те взема със себе си. Да, сладурано, чудно ще е!
Пристъпи към нея и тя забеляза, че в колана му са затъкнати два гладкоцевни револвера. През дебелия му корем беше препасан кожен ремък, от който висеше калъф с дълга, смъртоносна кама. Колкото повече се приближаваше, толкова по-жълти изглеждаха зъбите му и по-силна ставаше вонята, която се носеше от него.
— Този кораб е мой — обяви тя със студен, равен глас. — И вие няма да го вземете.
— Хе, хе! Мадамче! Старият Зеб добре ще си прекара с теб! Хайде, дай ми тази книга и ела да те прегърна.
Ако отстъпеше назад, Кендъл щеше да падне надолу по стълбата. А ако той я докоснеше, щеше да издъхне от ужас. Той имаше оръжие, а тя — само една книга. Мъжът грабна дневника от ръцете й. Капитанската куртка, която бе взела от каютата, падна на палубата и тя остана пред него по мокро бельо, което оставяше много малко за въображението му.
— О, боже, боже… — промърмори той.
Тя усети, че той я притиска, но първо трябваше да се пребори със замайването, което я обзе, щом миризмата му я връхлетя и усети грубите му пръсти върху себе си.
Трябваше да помисли, трябваше да направи нещо…
Тя се принуди да го докосне, а той отърка грапавата си брада в кожата на лицето й и с лакоми устни нанесе мокри, мляскащи целувки по шията й. Едва се въздържа да не го заудря с юмруци.
Остави ръцете си да бродят по гърба му, докато намерят кожения ремък… после калъфа… и дръжката на камата.
Щом ръката й се озова върху нея, тя не се поколеба нито за миг. С един бърз удар заби камата дълбоко между плешките му.
Той изрева от изненада и болка. Грубо я отхвърли от себе си и се хвана като обезумял за гърба. По лицето му избиха пурпурни петна, чертите му се изкривиха от ярост.
— Кучка! Южняшка кучка!
Кендъл бе паднала върху палубата. Бързо скочи на крака и уплашено се отдръпна назад, а той, олюлявайки се, тръгна към нея. Тя изпищя, щом ръката му — къса и дебела, с почернели от мръсотия нокти — посегна, улови дантелата на долната й риза и я разкъса. Не беше успяла. И това гадно чудовище щеше да я накара да пожелае смъртта стотици пъти, преди тя наистина да настъпи.
Отново изпищя, обзета от първичен гняв и отчаяние, когато мъжът протегна ръка към голата плът на гърдите й.
Но не успя да я докосне. Изведнъж се вкамени и очите му се разшириха. Той дълго стоя като увиснал във въздуха. После се строполи като чувал в краката й.
Тя го гледаше озадачена.
Внезапно осъзна, че друг нож се е присъединил към нейния в гърба му.
Уплахата бавно се просмукваше в нея и я обезсилваше. Тя се огледа.
Червената лисица стоеше безмълвно върху планшира и от дрехите му се стичаше вода. Почти не погледна към Кендъл, мълчаливо скочи на палубата и се приближи към мъжа. Издърпа ножа си от окървавеното безжизнено тяло и го избърса в ръкава на куртката. Същото направи и с камата, после затъкна и двете оръжия в ремъка около прасеца си.
Кендъл беше така зашеметена от появата му, че дори не помисли да събере разкъсаната риза пред гърдите си. Той се изправи и тъмните му очи я огледаха за миг. Наведе се към капитанската куртка и я подаде на Кендъл.
Докосването му я върна към живота. Хвърли се към него разтреперана, а сълзите се стичаха по бузите й.
— Червена лисицо… слава богу… как… откъде се появи?
Той я прегърна за миг, после я отблъсна, приклекна и издърпа умрелия за краката до бордовата ограда. Миг след това трупът полетя към морето.
Водата прие тялото като жертвоприношение, водовъртежът сякаш засмука мъжа към дълбините. Щеше да изплува отново, но засега беше храна за рибите. Червената лисица се обърна към Кендъл.
— Често се навъртам наоколо. Видях те, че тръгваш към кораба и гледах, докато го доведе тук. По сушата стигнах до протока, затова се забавих. Видях как този негодник издърпва лодка измежду храстите и се приближава към теб. Тогава доплувах.
Кендъл се учуди и развълнува като разбра, че Червената лисица я е проследил отдалеч.
— Благодаря ти — кимна тя смутено.
— Ти се справи добре — не обърна внимание на думите й той. — Раната, която му нанесе, беше дълбока, но не и смъртоносна. Още има да учиш, момиче.
Тя кимна в мълчаливо съгласие.
— Ще ме научиш ли?
Той сви рамене.
— Когато му дойде времето. Но не трябваше да се качваш на борда на този кораб, Кендъл.
Тя се поколеба за миг и сведе очи.
— Но сега аз… ние го притежаваме, Червена лисицо. Повреден е, но можем да го поправим.
Червената лисица присмехулно повдигна вежди.
— За какво ни е?
— Не знам… още — неуверено промърмори тя. Но изведнъж усети дръзка решителност. Хрумването, което досега витаеше като смътен облак в съзнанието й, придоби ясни очертания. — Този кораб е мой. Аз го намерих. Аз го спасих. Ако искаш, ще бъде наша обща собственост, но така или иначе той ми принадлежи.
Червената лисица изръмжа нетърпеливо.
— Отново те питам — за какво ти е?
— Да се бия — кратко отвърна Кендъл.
Индианецът вдигна ръце от раздразнение и прекоси палубата, за да се заеме с макарата на котвата. Кендъл се затича след него.
— Чуй ме…
— Не!
— Можем да направим нещо, да си поставим цел!
Той се извърна с горящи тъмни очи.
— Глупава жена! Аз се опитвам да те опазя, а ти искаш да се изложиш на опасност и сигурна смърт.
— Не мога да понеса чакането!
— Нощният ястреб ще се вбеси.
— По дяволите Нощния ястреб! — възкликна Кендъл, изумена от собствените си думи, но твърдо решила
