Брент. — Вие имате роднини в един от полковете на Ли, нали, синко?
— Баща ми и брат ми са в кавалерията на Флорида, сър. Отдавна ме няма. Надявах се да разбера какво става с тях и как се развиват военните действия, особено във Флорида. Опасявам се, че нищо не знам.
Дейвис се изправи неспокойно и закрачи към угасналата камина. Флорида го тревожеше. Той надигна чашата си с бренди.
— Предполагам, че ремонтът на кораба ви ще трае две седмици. Ако желаете, през това време можете да се присъедините към армията. Намерете баща си и брат си и прекарайте с тях няколко дни. Що се отнася до войната… мисля, че никога не сме били по-близо до победата. Ако доставяме боеприпаси… — Президентът не довърши думите си и се усмихна. — Докато разполагаме с хора като вас, капитане, ще постигаме успехи. Много често тези, които се промъкват през блокадата, го правят само за лична изгода.
— Но какво става с Флорида, сър? — тихо настоя Брент. Джеферсън Дейвис въздъхна.
— Не успяхме да си върнем нито един от завзетите фортове, капитан Маклейн. Но и янките не успяха да проникнат по-навътре в страната. Спряхме ги до Сейнт Огъстин и Фернандина. Те напуснаха Джаксънвил, но после отново го окупираха. Ако се интересувате от онзи залив, където заселниците подпомагат каузата на Юга, мога да ви уверя, че всичко е наред. — Той спря за миг. — Мисис Мур все още се намира в безопасност при тях.
Въпреки волята си Брент почувства как лека руменина се прокрадва по загорялото му от слънцето лице. По дяволите, целият свят ли знаеше за него и Кендъл?
Малори, който бе мълчал през целия разговор, тактично се намеси:
— Смятаме, че е наша задача да облекчим тревогите на тези, които служат на Конфедерацията и предприемат опасни пътувания в името на нейната кауза.
— Благодаря — кратко отвърна Брент. Може би беше добре, че всички знаеха за грижите му. През цялото пътуване по море се притесняваше за Кендъл. Постоянно я сънуваше, будеше се, стенеше и се мяташе в леглото. Често сънищата му се превръщаха в кошмари, в които откриваше, че тя е изчезнала. Тогава виждаше заминаващ съюзнически кораб, а на борда му Кендъл, окована във вериги. И винаги в съня се появяваше и Джон Мур, за да го измъчва с думите: „Тя е моя съпруга! Моя съпруга. Моя! Жената, която желаеш, принадлежи на янки, а ти изгуби всичко!“
Той стисна челюсти и преглътна. Господи, как искаше да се върне във Флорида. Да забрави проклетата война и да тръгне веднага към Кендъл, да се увери сам, че го чака, жива и здрава, красива, усмихната и свободна.
Нямаше ни най-малка възможност да се върне, поне докато корабът му беше годен за плаване. Конфедерацията не можеше да му осигури друг кораб и той трябваше да чака, докато ремонтират „Джени Лин“. После щеше да изкара още една противна нощ и да тръгне отново на път. Заля го вълна на отчаяние и той с мъка я преодоля. Щеше ли да свърши някога тази война? Щеше ли да тръгне някога животът по старому?
Не искаше да търси отговор на тези въпроси. Отговор беше Ричмънд. Нищо нямаше да бъде същото като преди.
— Е… — окашля се Дейвис. — Щом корабът ви бъде готов, бих искал да отплавате към Бахамските острови за оръжие. Ще ви осведомят за подробностите. После ще прекарате товара си нагоре по Мисисипи.
— Мисисипи ли? — глухо попита Брент. — Ню Орлеанс не е ли все още в ръцете на…
— Янките? Да. Опитват се да разделят страната, като държат Мисисипи. Но не бива да им позволяваме. Вие трябва да се промъкнете и да извозите боеприпаси във Виксбърг. Боя се, че този град ще бъде следващата мишена на янките. — Дейвис пропусна да спомене, че иска от Брент да извърши невъзможното. — Но дотогава, капитане, защо не потърсите семейството си? Ще ви осигурим приличен кон. И карта на пътищата, които според нас са безопасни. Сега Ли започва офанзива. Изпратил е Джаксън да превземе Харпърс Фери. После ще се срещнат в Мериленд. Изказваме ви сърдечна благодарност, капитане. Не мога да ви опиша какво ще сторят морфинът и лауданумът за нашите храбреци на бойното поле.
Няма нужда да ми описва — мрачно си помисли Брент. Стана и стисна ръката на президента, после внимателно изслуша всичко, което Малори имаше да му казва.
Моряците му приеха с неописуема радост двете седмици отпуска в Ричмънд. Корабостроителите обещаха, че след четиринайсет дни „Джени Лин“ ще бъде като нова. Като знаеше, че кръчмите и публичните домове на конфедералната ще бъдат оживени до късна нощ и че екипажът му ще се възползва от заслужената почивка, Брент с нетърпение потегли. Не беше виждал баща си и Джъстин повече от година и след като му се откри възможност да се срещне с тях, той не искаше да губи никакво време.
Не беше лесно да следваш армията на Северна Вирджиния, дори когато знаеш нейните ходове. Докато пътуваше през Вирджиния, преливаща от красотата на късното лято, Брент разбра защо генералите на Севера толкова трудно се справяха с Ли.
На него също му беше тежко, като си спомняше кръвта, която вече бе заляла земята на Вирджиния. Край пътеките пееха птици, ливадите и горите се зеленееха. Първите сенки на топлите есенни цветове едва се бяха появили по дърветата, всичко говореше за красота и живот.
Но той не биваше да се успокоява. Вирджиния беше бойно поле. Съзнаваше, че може да се натъкне на съюзнически отряди извън Ричмънд. Ето защо беше постоянно нащрек, движейки се на запад успоредно на железопътната линия край Вашингтон, като следваше маршрута на армията на Северна Вирджиния.
Три дни Брент пътува, избягваше фермите и градовете и прекарваше дълги часове в усамотение. Нощите под небосвода бяха тихи и изпълнени с копнеж. Простите дарове на природата му напомняха за времето, когато заедно с Червената лисица бяха в Евърглейдс. Жадуваше за девствената пустош на неговия роден щат. Прииска му се да се върне вкъщи, но си спомни, че вече няма дом. Ала това нямаше голямо значение, докато лежеше под звездите, облегнал глава на седлото. Можеше да сподели красотата на нощното небе с една жена. Знаеше, че ще се почувства вкъщи там, където е тя.
На четвъртия ден попадна на един разузнавач — за щастие, конфедерат. Двамата се сблъскаха в гъстака. Брент научи, че Стоунуол Джаксън, който предвождал шест дивизии от армията на Ли, току-що превзел Харпърс Фери. Ли очакваше частите на Джаксън да се присъединят към основната армия при Шарпсбърг, близо до рекичката Антиетам Крийк. Брент трябваше само да следва пътя, за да открие войската.
— Но да ви предупредя, капитане — рече измършавелият разузнавач. — Ли вече се натъкна на части от войската на Маклелън. Предстои голяма битка. Не е време за приятелски посещения. А пък и вие, от флотата, не сте за битки по суша.
Брент сви рамене.
— Щом кавалеристите на Флорида се бият, и аз ще се бия рамо до рамо с тях.
Разузнавачът присви очи и погледна Брент, после кимна:
— Така си и мислех, капитане. Роднини ли имате в кавалерията?
— Да, баща и брат — отвърна Брент. — Под командването на Стюарт.
— Кавалерията на Стюарт прикриваше Лонгстрийт от страната на Саут Маунтин. Повечето прочути генерали сега се събират тук. Сигурно ще намерите кавалерията на Джеб при Шарпсбърг, ако все още имате желание.
— Да, така е.
— Е, щом сте решили. Ли разположи щаба си в горичката край пътя за Шепърдстаун. Генералът очакваше подкрепа от Мериленд. Обаче няма да получи това, на което се е надявал. Е, няма да ви задържам повече. Сигурно искате да откриете роднините си, докато са още живи. Два часа път и ще стигнете до щаба.
Разузнавачът докосна шапката си за довиждане. Брент продължи напред.
След два часа се изправи лице в лице с тримата мъже, които бяха сърцето на конфедералните сили: Робърт Ли, Томас Джонатън Джаксън и Джеймс Браун Стюарт. Ли изглеждаше изненадан и развеселен, когато посрещна в палатката си морски капитан, но веселостта му бързо изчезна. Положението на армията му беше твърде сложно, за да се забавлява. Брент никога досега не беше срещал Ли, но един поглед му достатъчен, за да разбере, че всичко, което е слушал за възхитителния човек и неговото мълчаливо
